25311 | 1 юни 2014 | 13:25

На снимката - като отец Григорий в сериала „Столичани в повече“

В скеч от „Комиците“

- Ненчо, твоят отец Григорий е пълен с изненади, какво още да очакваме от него?

- Много интересни неща. Вече чета и какво са написали сценаристите за предстоящия сезон, който ще се излъчва есента, и там има още по-хубави неща. Радвам им се на сценаристите, стават все по-добри. Пишат все по-интересни случки и ето, вече колко години не сме омръзнали на хората. Правя образа със страхотна любов. С нетърпение чакам да прочета какво ще му се случи в бъдеще, забавлявам се много и като го чета, и като го играя. В седмия сезон, който в момента върви, моят човек си има бусче, продава светена вода, която точи от поточето на Извор…

- Това събирателен образ ли е на българските свещеници?

- Да, в българската църква има както страхотни свещенослужители, познавам много такива, така и други. Присъствал съм на страхотни литургии на хора, изцяло отдадени на вярата, но съм виждал и другата крайност - как двама попове едва не се сбиха до олтара на кого му е ред да води едно кръщене и да вземе парите. Някакви смешни пари… Аз съм много вярващ и набожен от малък. Много ходя на църква, по манастирите. Повечето попове не ми се сърдят за отец Григорий, забавляват се. Израсъл съм в район на много вярващи хора, в село Момчиловци, в сърцето на Родопите. Баба ми беше религиозна, майка ми също. Покрай тях двете съм възпитан да уважавам църквата и традициите. Имаше един страхотен свещеник в Момчиловци - отец Канев, който почина. Той беше истински възрожденски човек, боготворен от миряните.

- В „Комиците“ правиш култови образи, кой ти е най на сърце?

- Всичките. Ахилесов ми е много любим, Сашето и Ванката, Ненчо и Ненка. С Любо Нейков много си паснахме като двойка още от началото.

- Намираме те в Армията, тук продължаваш ли с „Магията на Ненчо“ - спектакъла с фокуси?

- Да, вече пета година го правим. Покрай Нова година ще го играем по-често, тъй като е коледно, идват повече деца. Такова нещо не е правено, това не е чист илюзионен спектакъл. На финала е една зимна картина, вали сняг и разказвам една много съкровена история от детството - как човек, ако вярва и иска силно нещо, то задължително ще се случи. Вълнуващо е да видиш на финала публиката на крака и възрастните хора разплакани.

- Ти също си мечтал много силно за нещо и то се е случило - разполагаш с най-богатия архив на големите ни илюзионисти.

- Много отдавна имам желание да събирам стари реквизити на илюзионисти, които вече не са сред нас. Това изкуство в момента е позабравено, но има големи традиции. Имали сме много големи илюзионисти и страхотни спектакли. И аз от малък, занимавайки се с това, събирах стари вещи. Първият реквизит, с който се сдобих, беше на Орфи. Когато той почина, разказах на съпругата му Люба Орфи, която му беше и асистентка на спектаклите, колко много искам да събера голям архив и тя ми даде всичко негово. След това продуцентите ни от „Дрийм тийм“ Любо Нейков и Евтим Милошев, като видяха колко много обичам да събирам такива неща, продуцираха спектакъла „Магията на Ненчо“ в „Армията“. Това е много тежко и скъпо изкуство. Вложиха много пари, направиха страхотна сценография, купихме скъпи фокуси. След това те купиха за мен реквизита на Лепас, един от най-големите ни илюзионисти и човекът, който ме е учил на фокуси.

- А как се сдоби с архива на бащата на Емил Димитров - Факира Мити, и с този на Мистер Сенко?

- Някои неща ми даде Пепа Мити, снахата на Факира Мити, т.е. съпруга на брата на Емил Димитров - Юлиян, който също беше илюзионист, но почина много млад, на 39 години. По-късно случайно се запознах с Харди, единствения ученик на Мистер Сенко, който живее от много години в Италия. Всъщност много хора не знаят, че „Мистер“ идва от „мистериозният“, а историята е, че на едно представление някъде в провинцията печатарят на плаката не е имал място за цялата дума и написал само „Мистер Сенко“. Илюзионистът бил бесен, но това му остава като псевдоним през годините.

Когато Харди разбра, че търся неща на Сенко, при едно идване в България заведе нас с Любо и Евтим в едни мазета, в едни подземия, където беше целият реквизит на Мистер Сенко. Уникално! Неща, с които Мистер Сенко е играл между 1940 и 1960 година. През 1965-а той спира да играе, прави юбилеен спектакъл на 60 години и приключва. И оттогава тези фокуси не са представяни. Навремето Сенко завещава реквизита на Харди. Той го прибира в тия мазета и тавани и никой не го ползва с години. И сега с всички тези ценности смятам да направя музей на българското илюзионно изкуство.

- Една добра новина!

- Почти е уговорено. Любо и Евтим се занимават с това. Търси се място, за да е хубаво. Там ще е изложено всичко, което през годините съм събирал, купувал. Мога да се похваля, че имам най-голямата колекция в България. Искам в този музей всички хора да могат да видят нещата и да им разказвам за това изкуство.

- В теб се борят две страсти - към актьорството и към илюзионното изкуство. Коя надделява?

- Не се борят, вървят си ръка за ръка. Вече съм на 42 години и съм си подредил така ангажиментите, че да се занимавам само с неща, които са ми приятни. Да няма нищо насила.

- Откога този пиетет към илюзионното изкуство?

- От 13-годишен. Още тогава започнах да правя фокуси в Момчилов­ци. Там съм роден, моите родители са в селото. Живял съм във време, в което беше много трудно да излезеш от провинцията.

Със сина Момчил	Сватбата му със Зорница

- Родопчанчето с невъзможните мечти…

- Имах една книга „Забавни фокуси и илюзии“ и съм я гледал като Библия! Нямаше тогава къде да се научиш да правиш фокуси. Нямаше кой да те научи. Сега е лесно - цъкаш в интернет и излизат милиарди. Но тогава не беше така. Ходил съм на уроци пак благодарение на моите родители, които са изключителни хора. Никой в рода ни не се е занимавал с изкуство. Майка ми и баща ми бяха зъботехници и благодарение на тях започнах да се занимавам с фокуси. Те виждаха, че аз имам огромно желание, че горя в това, и много ми угаждаха, много ме обгрижваха. От далечната провинция те вземаха отпуск и ме водеха в София да гледам театър, кино, илюзионни спектакли, цирк… Ако не бяха те, аз нямаше днес да съм това, което съм.

- Шапка да им свалиш...

- В двора на село баща ми правеше реквизит, майка ми подреждаше заедно с мен… Представяш ли си?… Много се радваха и живееха с моята мечта. Ако не бяха те, нищо от това, което ми се случва сега, нямаше да се случи. В ония години човек да ти подаде ръка, беше голяма работа. Нямаше как да започна да уча в НАТФИЗ, беше много сложно да излезеш от провинцията. Първо си с диалект, как да кандидатстваш?! Родителите ми виждаха, че ми е мерак, но първо учих зъботехника и от Пловдив дойдох в София. Ходих в театралната студия на Бончо Урумов, трябваше да си оправя диалекта, да се подготвя за академията.

- Какво репетираш сега в Армията?

- Една пиеса, която ще излезе другия сезон, но е рано още да говорим за нея. Играя и в „Ножица трепач“, в „Много шум за нищо“.

- Зет си на един също любим артист - вокала на група „Диана Експрес“ Илия Ангелов. Къде я срещна твоята Зорница?

- Аз бях в „Армията“, а тя - в НАТФИЗ. Оженихме се доста млади, особено тя. Вече 16 години сме семейство.

- Сина на родното си село ли го кръсти - Момчил?

- Много харесвам и филма, и книгата „Време разделно“. Бяхме си казали със Зорница, че ако ни се роди момче, ще е Момчил, а ако е момиче - Яна. Момчил вече е на 8 години и половина и той ми е най-голямата радост, всеки момент гледам да съм с него. Много го обичам, а и той все още много се върти покрай мен, покрай майка си. Гледам да му отделям много внимание и време и той ме разтоварва най-много. Момчил завършва първи клас, роден е в началото на годината и почна училище на 7 години и половина.

- Сигурно е голям кеф татко ти да е фокусник…

- О, да, той си има свой комплект за фокуси, правим разни неща заедно. Но се чуди защо всички ме заглеждат по улиците, вика: „Защо тия хора така те гледат?“ Интересно му е.

- По улицата, на сцената усещаш ли с всяка фибра на тялото си обичта на хората?

- Да, това ме прави щастлив. С нищо не може да се замени усещането, както си вървя - а аз много обичам да се разхождам по улиците, - да видя как някой замислен човек, като ме разпознае, лицето му грейва. Или като ходя по пазара, да ми благодарят… Никой и нищо друго не може да ти даде това усещане. То с нищо не може да се купи.

- А питат ли те близките „Не ти ли писна ти да си шутът, който да разсмива хората“?

- Не ме питат. Всички мои близки знаят, че го правя с голямо удоволствие. Аз съм се стремил да правя точно това. А когато човек е искал нещо много силно и го постигне, трябва да му се радва.

- Даваш вид на популярен човек, достъпен за хората.

- Аз съм против това, когато станеш популярен, да сложиш черните очила и шапката и да се криеш от хората. Нашият професор Стефан Данаилов много пъти ни е казвал: „Радвайте се на популярността си и грабете с шепи от любовта на хората, защото тя не е вечна, тя е кратка.“

- Какво носиш в себе си като послания от твоя професор?

- Много неща. Той ни предаде своите чисто човешки ценности: да обичаме театъра, да уважаваме професията си и преди всичко да сме добри хора. Той самият е изключителна личност и много голям човек. Много се обичаме, много ми е помагал през годините.

- Наскоро Албена Михова каза за „Преса“, че не й пука за разни награди, че единствено важни са аплодисментите.

- Няма нищо по-ценно от това да видиш хората доволни и да ти ръкопляскат усмихнати, а ти си им дал глътка надежда, глътка въздух…

- Скромното родопчанче, бленуващо за голямата сцена, днес има шанса да играе в две от най-рейтинговите предавания - „Комиците“ и сериала „Столичани в

Като руския бежанец Дмитрий в постановката „Скакалци“ от Ст. Л. Костов в Сатирата Снимка -СИМОН ВЕРСАНО

повече“; в трупата е на един от най-добрите театри - Армията, има дори собствен илюзионен спектакъл. Останаха ли ти нереализирани мечти?

- Явно винаги съм попадал на точното място, при точните хора. Аз съм щастлив и късметлия, радвам се и благодаря на съдбата за това.

- Като в приказката за Пепеляшка, само че в мъжки вариант…

- Всичко е благодарение на родителите ми, които са ми помогнали в подходящия момент, и на страхотните хора, които срещнах след това: Бончо Урумов, Стефан Данаилов, преподавател ми беше и Ивайло Христов. Веднага след завършването попаднах в Армията, играл съм при най-добрите режисьори: Леон Даниел, Сашо Морфов. Попадал съм в най-добрите представления като „Дон Кихот“ на Сашо Морфов. В „Дрийм тийм“ се събраха много читави хора, които се обичат, държат един на друг и им е приятно да работят заедно, затова и са толкова успешни във всичко, което правят.

- Но като успешен тим се сблъсквате с много завист, жълти писания. Как се отразява това на един добър човек като теб?

- Аз съм си изградил свой личен кръг от приятели и колеги. Знам къде да ходя, с кого да се срещам. Повечето време си стоя вкъщи, приятно ми е с жена ми и с детето, при майка ми и баща ми, с брат ми. Той е три години по-голям от мен и е полицай в Ямбол. С него страшно много се обичаме, чуваме се всеки ден, ходим си на гости. Имам си 5-6-10 приятели, които знам, че са истински, с тях се виждам и чувам често.

- Представи си, че имаш един ден, свободен от всякакви ангажименти. Как би го прекарал?

- Вкъщи със сина ми. Да си сготвим нещо вкусно, да си гледаме телевизия, да си четем книжки, да се разходим в парка, да си говоря с него; да си легнем на спалнята и да си гледаме някой филм.