45049 | 3 юни 2014 | 09:09

Художникът Илия Петров, писателят Емилиян Станев и Надежда, която последователно е съпруга и на двамата, са вплетени в необичаен любовен тр

Продължилият 13 години брак между Илия Петров и Надежда е обречен. От първия ден помежду им стои сянката на Вера, неговата първа съпруга. Художникът се запознава с младичката учителка по френски през 1931 г. В 13-о основно училище на столичната ул. „Пиротска“, където той преподава рисуване. Майките им са колежки от новозагорската гимназия и семействата им са близки от години. Надя е хлътнала по мрачния художник с тъжния поглед и непрекъснато търси начини да се сближи с него, но напразно. Той е саможив и затворен, сякаш крие някаква опасна тайна. Младата учителка обаче не се отказва. Причаква го след училище и върви редом с него.

Постепенно той сякаш свиква с нейното присъствие. След края на часовете Надежда и Илия се връщат пеша от училище, защото живеят наблизо. Само че разходките им стават все по-дълги и наситени с напрежение,

докато един ден той я целува

пред тъмните води на езерото „Ариана“, а след това я кани в ателието си да рисува портрета й. В гимназията Илия Петров има славата на сдържан и строг човек. За него се знае, че е женен, че няма деца и че живее като аскет. Животът му е разделен между училището и ателието, където рисува до среднощ. Съпругата на Илия - Вера, също е художничка. Тя е дребна, мургава, с късо подстригани коси и тъмни, тъжни очи.

Един ден в гимназията се разнася мълва, че преподавателят по рисуване е тежко болен, отсъства повече от седмица. Влюбената Надежда се решава на безразсъдна постъпка - отива в дома му.

Гостната е с две легла, покрити с войнишки одеяла, дървена маса и няколко стола. Няма и следа от женско присъствие. След напрегнато мълчание художникът моли младата си приятелка да си тръгне. Но забранената им любов продължава - задъхана, страстна и открадната. А Вера е безмълвният й свидетел. Тя нахлува понякога уж случайно в ателието, за да завари там Надежда. Всеки път. Две години след началото на връзката, през 1933 г., Вера изкачва високите етажи на съседна кооперация и полита от последния. Според аутопсията е бременна. Но дори и в смъртта постъпва благородно. В прощалното си писмо обяснява самоубийството си с непреодолима депресия и не обелва нито дума за изневярата. Въпреки това двамата прелюбодейци са съкрушени от вина. Те правят опит да се разделят, но не издържат дълго. Женят се на 27 януари 1935 г., но бракът им е обречен. Надя мечтае за любов и взаимност, а Илия е мълчалив и дистанциран. Често захвърля четките и с часове свири протяжни мелодии на устната си хармонка. Вглъбен в своя си свят, той не обръща достатъчно внимание на младата си и интелигентна съпруга. В пристъп на вина

подарява на
жена си златен пръстен с опал

Майката на Надя е ужасена. Вярва в поверието, че този камък носи нещастие. Той е млечнобял, а потъмнее ли, вещае мъка за собственика си. На 30 ноември 1948 г., след развода им, майката изхвърля пръстена през прозореца. Надя обаче го прибира и го носи до този на Емилиян до края на живота си. В първите години на брака си с Илия тя отчаяно се опитва да го спаси, като му роди дете.

През 1938 г. двамата отиват в Берлин в клиниката на прочутия гинеколог д-р Щьокел. Художникът обаче не дава съгласие за тежкото лечение. Връщат се през Виена, Будапеща, Прага и Белград. Обикалят музеи, галерии и театри, но всеки витае в собствения си свят. В София единствено Емилиян Станев, другар по ловджийска страст на Петров, развеселява семейството. В своя „Дневник с продължение“ Надежда (по-късно Станева) разказва комична случка как един ден писателят

нахлува у тях
с петел в ръка

в ранна утрин, докато още са по пижами. „Убих го на лов. Див е. Готви го бързо!“ На другия ден, след като пернатото се е превърнало във вкусна яхния, изядена до последната хапка, домакинята с ужас прочита надпис на съседската ограда: „Господ да накаже този, който ми открадна петела!“ Всъщност и петелът, и всички други измислени поводи за гостуване са само претекст Емилиян да вижда красивата съпруга на приятеля си, по която въздиша отдавна. Той е толкова увлечен, че пътува от родния си град Елена чак до нос Галата само да я зърне. Там художникът и жена му летуват край морето. Надежда все още е влюбена в съпруга си, но се чувства подценена и неуверена. Бракът им застрашително проскърцва.

При първата им среща в любимото на творческата столична бохема кръчме „При Луката“ на ул. „Раковски“ Надя прошепва на мъжа си: „Емилиян не е хубав, но се запомня.“ По-късно в своя „Дневник с продължение“ тя пише:

„Загледах го с интерес - среден на ръст, по-скоро нисък, слаб, облечен в черна полушубка, без шапка... Широко, хубаво чело, тънък нос и гъста черна вълниста коса, сресана назад. Отблизо лицето му беше слабо, скулесто, изпод веждите светеха остри проницателни очи. Този слаб, извънредно подвижен и пъргав мъж ми напомняше диво зверче.“

Тъкмо зверчето в него започва да я интригува, докато не отговори на чувствата му. Тогава се стига до онзи приятелски разговор на чаша вино, след който Надежда загърбва 13-годишния си брак с Илия Петров, но той винаги ще има запазено едно ъгълче в сърцето й. В началото на 1948 г. двамата се развеждат ведро и приятелски. Година по-късно с Емилиян стават семейство Станеви почти тайно - отиват в гражданското, без да уведомят приятели и роднини. 1949-а е преломна и за двамата. Надя откъсва писателя от разгулните му пиянски компании, а той я обсебва дотам, че една от най-добрите преводачки на Камю и Сартр зарязва работата си, за да му служи. Най-прочутите си романи той ще напише през 30-те години брак с Надежда. Тя му превежда френски исторически документи, необходими за романите му „Антихрист“, „Тихик и Назарий“, „Легенда за Сибин, преславския княз“, редактира интервютата му и вади от кошчето всяка чернова, за да я класира надлежно в една от 17-те папки с всекидневни бележки от битието на писателя.

В дома им чести гости са академиците Петър Динеков и Пантелей Зарев, Йордан Радичков, проф. Веселин Бешевлиев, Блага Димитрова. Понякога обаче Емилиян скъсва каишката на прекомерната интелектуалност.

Като невъзпитано дете той бяга от къщи

за да се отдаде на пиянски гуляи. Но винаги се връща гузен, защото не може да живее без Надежда. Ако го остави за няколко дни сам, той е напълно безпомощен. Не може нито да си свари яйце, нито дори да стопли яденето, което му е приготвила. Ще чисти пушките си насред хола, ще спи с кални обувки в леглото и няма да се сети да изхвърли преливащите пепелници. В по-зрелите си години, след няколко неуспешни операции от язва, писателят казва иронично на жена си: „Виждаш ли как ти чета всичко! И Молиер е чел на слугинята си!“ Тя обаче не губи чувството си за хумор: „Да си слугиня на Молиер или съпруга на Емилиян Станев е еднакво ценно - все има начин да останеш в историята!“ А Надежда има чувство за история. Дори прекомерно. Когато мъжът й бере душа, тя излиза от стаята, за да запише последните му думи.

„Емилиян Станев не беше човек, когото можеш да поставиш в рамка. Стихията у него често надделяваше и се изразяваше в невъздържани постъпки, буйни реакции, чести противоречия... сложен характер...“, признава съпругата в своя „Дневник с продължение“.

Станев нарича жена си „моя Екерман“, имайки предвид личния секретар на Гьоте, който след смъртта му издава книга с разговори с гения. Писателят се оказва пророк. След кончината му през 1979 г. в продължение на 21 години Надежда описва и събира целия му архив, който дарява на къщата музей „Емилиян Станев“ във Велико Търново, и публикува „Дневник с продължение“ и „Ден след ден“ със спомени за писателя, както и „Отминалото” - изследване за рода й от Нова Загора.

Надежда Станева угасва на 10 юли 2000 г. в София сред безценни книги, снимки, картини и спомени. Десет дни по-късно пренасят праха й във Велико Търново и го полагат в гроба на писателя. Така спазват последната й воля да се събере в отвъдното с „голямото дете на живота си“.