27428 | 6 юни 2014 | 11:49

През 2014 г. се навършват 90 години от рождението и 30 от смъртта на писателя

През едно задушно лято някъде в Алабама през 30-те години на миналия век няколко деца плуват из вировете на местната река: гмуркат се около Хартъровата воденица, за да изследват дълбочината на водната тишина; или се опитват да хванат тлъстите петнисти риби. Тогава отнякъде се появява белоуст мокасин и ухапва едно от момчетата. Водната змия е отровна, но като че ли отровата ще прояви своето странно въздействие години по-късно, когато инжек­тираният с нея Труман ще се върне по родните краища на детството си. Едва навършил 20, тогава той ще се разхожда около воденицата отново,

ще си спомни страха от змията

летните часове със своите братовчеди и ще го завладее възбуда: „Особен пристъп на творческа треска. На връщане загубих пътя и започнах да се лутам из гората, да се въртя в кръг, защото цялата книга се въртеше в главата ми“, разказва по-късно големият писател. И добавя: „...всичко това, когато се ражда, е свирепо тигърче; трябва да го приласкаеш и опитомиш“. Само след няколко месеца младият белетрист е готов с половината от бъдещата изящна, почти барокова по стилизацията си творба, а през 1948 г. в издателската къща „Рандъм хаус“ излиза „Други гласове, други стаи“, първият роман на Труман Капоти. Авторът почти веднага се превръща в знаменитост: едно от най-противоречивите, но и неоспорими литературни явления в прозата на Щатите през XX век, който ще изтъкне за себе си: „Аз съм алкохолик. Наркоман. Хомосексуалист. Гений. Но все още светец не съм.“

Очевидно природата поначало е гравирала в тялото на малкия Труман едно особено познание: да разбира и владее до виртуозност структурата на диаманта и на свой ред той да я инкрустира във вътрешния строеж на текстовете си. Защото докато четем по-голямата част от разказите, романите, статиите му - дори дадените интервюта, чувстваме, че думите там са резултат от действието на

невидимо острие

което ги е изрязало в безкомпромисна геометрия. И - както се случва обикновено, самият автор на „Закуска в Тифани“, „Хладнокръвно“ и „Музика за хамeлеони“ доста често ще наранява и себе си с опасния си

металически талант

Ясно е, че детството има твърде важна роля в цялостния, не само интровертен живот на човек, а какво остава за писатели като Капоти. Той се ражда на 30 септември 1924-а като Труман Стрекфус Пърсънс в Ню Орлиънс, Луизиана. Баща му е моряк, а майката е едва 17-годишна красавица. Бракът не издържа твърде дълго и родителите се развеждат, когато Труман е на четири. Майката изпраща сина в щата Алабама, където го гледат нейни роднини. Но въпреки грижите им бъдещият писател се превръща в самотно, меланхолично дете, което ще потърси спасение от своята изолираност и несподеленост в книгите. (Труман сам се научава да чете и пише още преди да тръгне на училище).

„Започнах да пиша сериозно, когато станах на дванайсет. Казвам сериозно в смисъл, че докато другите деца се прибираха след класни занимания вкъщи и се учеха да свирят на пиано или на цигулка, аз пишех всеки ден по три часа“, казва авторът на „Арфата на тревите“. Но годините в Алабама ще донесат на Труман и един от най-безценните дарове, познати на хората - предано, чистосърдечно приятелство, продължило цял живот. Едва ли е случайно, че точно Нел Харпър Ли, авторката на „Да убиеш присмехулник“, за която получава „Пулицър“ през 1961 г., се превръща в едно от най-близките и желани присъствия в живота на Капоти. (Всъщност новата фамилия идва от заможния бизнесмен, за когото майката се омъжва впоследствие, а бъдещият писател няма нищо против да възприеме това име.) Харпър Ли дори ще придружава и подкрепя морално своя приятел в пътуванията му из страната, докато работи над своето „Хладнокръвно“.

„Чели ли сте някога „Да убиеш присмехулник“? Аз съм един от героите в тази книга, чието действие се развива в Алабама. Бащата на Харпър Ли беше адвокат и ние ходихме в съда да гледаме дела вместо на кино“, изтъква по-късно Труман Капоти.

Въпреки че сменя няколко учебни заведения, големият писател не цени особено училищното образование и разчита сам да си достави необходимата ерудиция. В годините, когато навършва 20, той започва работа в арт отдела на списание „Ню Йоркър“, където помага с чисто техническа работа. Това обаче никак не пречи на младия Труман

да скъса нервите

на Робърт Фрост - един от най-големите американски поети за всички времена, четирикратен носител на „Пулицър“. А Капоти го окачествява така: „Дърто копеле от най-чиста проба... Той явно прецени, че не коленича достатъчно смирено пред олтара на неговото самомнение.“ В резултат на това Труман е уволнен. „Може би ми направи услуга, защото тогава седнах и написах първата си книга - „Други гласове, други стаи“.“

Нека бъдем извинени, че твърде наблягаме на тази иначе тънка книжка, но в нея откриваме цялата спонтанна дъхавост на свежия талант, без да е нужно да правим уговорки с техниката на писане. Защото техниката е виртуозна. А и полубиографичният текст за детството в Алабама, който пряко засяга хомосексуалната тема, здраво

скандализира публиката

В добавка е и прословутата снимка на корицата (фотограф е Харолд Халма), от която авторът, полегнал като млад римлянин от „Сатирикон“ на Петроний, гледа като някой, замислящ „похищение над общоприетия морал“. „Други гласове, други стаи“ не само става бестселър за цели девет седмици, а и 20-годишният тогава Анди Уорхол е така запленен от кадъра, че изпраща на Капоти сърдечни писма. По-късно Уорхол посвещава свой цикъл рисунки на писателя.

Всъщност Труман Капоти през целия си живот е не само ексцентрична светска знаменитост с характерен глас и преситени (от мним аристократизъм) жестове; не е само писателят, който взема интервю от Марлон Брандо и твърди, че от малък е гостувал в домовете на Грета Гарбо и Чарли Чаплин. Той е открит хомосексуалист. Сред първите му сериозни връзки е един професор по литература, но неговият дългогодишен партньор се казва Джак Дънфи. Те имат странни отношения, невинаги живеят заедно, което пък позволява на Дънфи да каже: „Това ми спестяваше страданието да гледам как Капоти пие и се дрогира.“ Споменаваме тези факти без особен смут, защото цялата атмосфера около големия писател приживе е такава, че той едва ли има против да се носят мълви за него - каквито и да са те.

След огромния успех на романа си Капоти пише „Нощно дърво и други разкази“, както и „Арфата на тревите“, а междувременно пътува много. Общо взето това е период на още по-дълбоко търсене, в който белетристът започва да работи дори за театъра и киното. Апогеят обаче идва точно 10 години след „Други гласове, други стаи“, когато привлекателният за славата денди издава „Закуска в Тифани“. Очарователната му млада героиня Холи Голайтли се превръща в
образ класика.

Името й означава „стъпваща леко“ и точно така - едновременно лекомислено и с неповторима лекота, тя преминава през живота си и всъщност съхранява човешката си чистота. След романа изисканият и скъп бижутериен магазин „Тифани“ се превръща в легенда от световен мащаб. А като добивим и купищата оскари за едноименния филм по романа с Одри Хепбърн (критиката и до днес твърди, че това е най-добрата й роля), „Закуска в Тифани“ се превръща в класика.

„Предпочитам да имам рак, отколкото нечестно сърце. Това не е лицемерие. Чисто и просто практичност. Ракът може да те довърши или не, обаче другото направо те унищожава“, казва Голайтли. Следващите шест години обаче ще променят из основи живота и психиката на Труман Капоти, който започва работа над „Хладнокръвно“ - може би най-мащабното му дело.

С хладна проницателност и същевременно лична ангажираност документалният роман изследва дълбините на престъпното съзнание. Четиричленно семейство - мъж, жена и две деца, е избито в Канзас. Това е едно от най-необяснимите и сурови убийства в историята на Америка. Труман Капоти не само ще общува с извършителите, осъдени на смърт, но дори ще се сприятели с единия от тях, който завещава на писателя тетрадката си със стихове.

„Никога няма да разберете какво ми причини „Хладнокръвно“. Разкъса ме до мозъка на костите и за малко да ме убие“, признава Капоти. Следва период на тежки депресии, който продължава почти до смъртта на писателя през 1984 г. Труман Капоти посещава клиники за лечение на своя алкохолизъм и пристрастеност към наркотиците, а написаното по това време не е никак много. Понякога световноизвестният писател се появява в токшоута и това е почти всичко. И както казва неособено симпатичният Едуард Лимонов за Капоти: „След няколко десетилетия такъв живот резултатът е: човек мехур с чудовищен състав на кръвта и тъканите,

ходещ химикал

разяден от задника до главния мозък. Едва ли е разумно да порицаваме Труман Капоти за начина му на живот. Дори и най-суровият човек си е едно лекомислено създание...“

Великият майстор на документалната проза обаче ще остане като един от най-изтъкнаните стилисти в американската литература. Както самият Капоти казва: „Исках да взема най-низшата форма на журналистиката и да се убедя, че е възможно тя да се изпипа, докато се извиси до художественото слово. Да работя там, където е най-трудно да обработиш едно свинско ухо до копринено мека кесия.“ 

(в. Преса, год. III, бр. 150 (856), 6 юни 2014 г.)