14042 | 6 юни 2014 | 13:52

Сценичната скръб е на висока почит у нас

Мястото, където бе прегазен 4-годишния Паоло, сега е обсипано с цветя. Колко години това място е застрашавало живота на всички деца, тичали по уж пешеходната зона!

Това е единственият път в живота, в който ще употребя словосъчетанието „бял ковчег“, защото иначе няма как да кажа, че ако имах силата да забраня един-единствен израз в българската журналистика, щеше да е този. Мислех, че няма накъде повече като народ да пропаднем в пренебрежителното си отношение към живота и във воайорското описание на смъртта, но се оказа, че имало.

Цитирам: „Четиригодишният Паоло бе погребан днес на старозагорските гробища в малък бял ковчег“. Това изречение цепи

неразгадаемата българска душа

на две още по-трудно обясними половини – от едната страна е скверната наслада, с която описваме смъртта, от другата е греховното ни нехайство към живота.

Не е виновна журналистиката, тя е огледало на разцепените ни по същия начин градове и села. В едната половина некролози на всяка крачка по всяка вертикална повърхност, в другата – запуснати гробищни паркове. Ние много уважаваме нашите мъртви, затова осведомяваме цялото население, че са изминали 9, 20, 40 дни, 3, 6, 9 месеца, след това 1, 2, 3 и т.н. години от непрежалимото събитие. Но не ги уважаваме чак толкова много, че да направим гробищата място за тишина, чистота, почит. Нашата скръб е демонстративна, креслива. Нашият траур е мазохизъм без вътрешно осмисляне.

Неотдавна се разцепихме на две по повод загубилите се в планината трима младежи. Не става дума за спора дали те са говедца, както бяха наречени. „Говедцата“ се самонамериха живи и здрави. Доста от нас бяха на мнение, че сега бащите им трябва да платят разходите по търсенето им. Ами ако бяха намерени мъртви? О, тогава

щяхме да обвиним държавата

че не ги е търсила достатъчно добре. И на никой през ума нямаше да му мине да кара бащи на загинали момчета да плащат харча по издирването им. В такъв случай каква е вината на момчетата. Че са останали живи? Мъртви щяха да са жертва на държавното бездействие, живи са виновни за източване на държавния бюджет. Ние си даваме сметка за стойността на живота само в случай на смърт.

Има места - заблатени, отвратителни и опасни като тресавища, в които животът не се признава за най-важното. Ние живеем на такова място. За съжаление нямаме си Виктор Ерофеев, който също е живял на такова място, но може да го описва. Ето как го описва: „Руският живот е призван да отклонява хората от живота. Националната идея на руснаците е липсата на смисъл. В Русия да си песимист е като да отвърнеш на стрелбата...“

„Деребейството е руският предел на човешките желания. По принцип руснакът е поклонник на нравствеността, но само по принцип.

Руснакът живее във вица

Вицът е единствената форма на руско самопознание. Вицът е вид терапия. Нещо повече, начин на оцеляване. От друга страна - вид отчаяние. …Той е безотговорен, защото иначе ще погине като руска личност. Това е система на национална самоотбрана - вид карате. Ако не страдаш, няма живот. Гърчът е нашият импулс. Никой не се ужасява от края на света - че защо да не поживеем без свят? …Червеният площад - това е среща на Изтока и Запада, свършила с поражение и за двете страни.“

Ту към Изтока, ту към Запада - ние някак сме пропуснали (не сме разбрали? не сме запомнили? не ни интересува?), че човешкият живот е мерилото за всичко, защото е по-важен от всичко.

Откъде идва у нас това безжалостно към близките на жертвите втренчване в смъртта и това пълно безразличие към опазването на живота? Колко години мястото, на което бе прегазен малкият Паоло, е опасно? Не е ли това работата на кмета - да обезопаси място, на което са застрашени както по-големите деца от съседното училище, така и малките, които тичат по уж пешеходната зона?

Ето две подробности от реакциите към тази ужасна трагедия в Стара Загора. Първата: кметът нарича маневрата в пешеходната зона

абсолютно престъпен акт

за погазване на закона. Той не е ли знаел, че само в последния месец на същото място законът е погазен 30 пъти (толкова са съставените актове за подобни маневри). Кметът поставя заграждения след смъртта на детето, 30-те предишни погазвания на закона не са ли били достатъчна причина да се сложат заграждения. Не, у нас се мисли след смъртта, а не за опазване на живота. Кметът спуска черно знаме на сградата на общината, кметът страда заедно с близките. Сценичната скръб е на висока почит у нас.

Втората подробност: часове след трагичната новина в интернет се появиха доста мнения от рода „детенцето прегазено, защото мама и татко най-вероятно са пиели биричка“. Търкулнали се гражданите, намерили си кметовете. Такива ще ни бъдат и градоначалниците, и пешеходните зони, и шофьорите на джипове, и трагедиите, докато и ние сме такива.

...

Още една трагедия от тези дни ни показа, че човешкият живот е без значение. Нямало значение, че линейката е без дефибрилатор, защото 40-годишната фотографка така или иначе вече била мъртва - няма нормално общество, което може да приеме такова цинично изречение. Ами ако беше жива и можеше да бъде спасена само с такъв уред? Българската здравна система, не лекарите,

системата е греховна, безбожна

Живеем на място, на което животът на едни не е равен на живота на други. Като че ли точно на това парче земя не всички получаваме в началото и губим в края си точно едно и също нещо - един живот. У нас един живот може да е по-голям от друг живот.

Кой приема здравна система, в която не здравето и животът са мерило? Всички ние. Българската здравна система не лекува човека. Тя лекува бъбреци, стомаси, уши, далаци, а не човека. И докато ти лекува бъбреците, ти умираш от рак на панкреаса. За чиновниците е важно парите да вървят по здравни пътеки, така както за партиите е важно парите да вървят по обръчите. Как живеем, как се лекуваме, колко е обезопасена средата, сградите, пътищата - това няма значение. Затова пък после ще компенсираме с колоритно описание на мъката на близките на жертвата, ще ви осведомим за цвета на ковчега, ще ви покажем мъртво, на цял екран лицето на любимия актьор, писател, певец. Там е нашата сила.

В момента в България има

толкова хора с ампутирани крайници

колкото не е имало по време на никаква война. Няма крайник - няма проблем. Нито здравната, нито образователната, нито административната система в България е човекоцентрична. България не е човекоцентрична. Затова ни се налага да оцеляваме, като след всяко страшно си даваме кураж с «Няма страшно». Виктор Ерофеев: «Руската правда е умението всичко да се оправдае. Няма страшно. Това «няма страшно» е националният ни трилър.»

Това, което се случи в Стара Загора и с фотографката, е страшно. Утре може да е с всеки. Страшно има, има страшно.