15579 | 9 юни 2014 | 12:12

Сега ние, българите, сме на път да си напишем нашите „Десет дни“. Които не само ще разтърсят, но може и направо да съсипят многострадалната

На снимката: 24 октомври 2005 г. Георги Първанов, тогава президент, се среща с министър-председателя Сергей Станишев. По онова време отношенията между двамата са все още добри и нищо не предсказва, че конфликтът им ще допринесе за няколко изборни провала на БСП.

Преди близо век Джон Рийд написа книгата си „Десет дни, които разтърсиха света“. Беше посветена на т.нар. Велика октомврийска революция в Русия.

Че не беше октомврийска, а ноемврийска, се разбра доста скоро. А значително по-късно се видя и че не е чак толкова велика. Та единственото вярно остана, че наистина разтърси света на ХХ век. По-голям хаос, отколкото тя организира, вероятно човечеството не е преживявало след нашествието на варварите в Европа преди хилядолетия.
Сега обаче ние, българите, сме на път да си напишем нашите „Десет дни“. Които не само ще разтърсят, но може и направо да съсипят многострадалната ни Родина.

Желязно правило

в нормалните социология и политология е никога да не се правят сравнения между (или изводи от) общински, национални и наднационални избори.
Логиката е проста. На местните избори се явяват локални „задкулисия“, свързани с местни икономически интереси.

Класически случай е с един производител на обувки в градче в Италия. Преди изборите раздал на „електората“ по един десен кундур. Не го избрали за кмет на първите избори. На вторите обаче пожънал категорична победа, защото на местните спагети им писнало да чакат и лявата си обувка...
Не е ли същото и в нашите курортни градчета? Няма партии, има местни корпоративни интереси, които определят не само кметовете, но нерядко и целите общински съвети.

Та ето поради това нормалните социолози и политолози не правят сравнения между местни и национални избори. Защото те дават лъжлива картина на електоралните настроения на гражданите.

По същия начин се процедира и с наднационалните избори. Във Великобритания и Франция например Фарадж и Льо Пен направо размазаха управляващите партии. Някой обаче да е поставил въпроса и за предсрочни национални избори? Май не.
Просто защото между едните и другите няма нищо общо. Уви, не и в България...

Всъщност какво избрахме на 25 май? Eдни 17 души, от които очакваме срещу добро заплащане да отстояват заедно националните ни интереси. Ама с това противопоставяне на партиите, които ги излъчиха, може ли някой да формулира кой от какви позиции ще защитава националните интереси и как. 
Ще продължат да ни спират плащания по еврофондовете. Нещо повече, ще продължат да тръбят, че България е

едва ли не основната „черна овца“

на всичкия ЕС. И какво? Чу ли се високо българският глас в защита на страната ни? Нищо ново под слънцето. Както си беше и в предходните вече 7 години.
Защо обаче в „моя страна, моя България“ ние не спираме да екстраполираме регионалното и европейското върху националното? Много просто. Защото у нас на 25 май (или след, или преди) се случиха серия абсурди.

Абсурд първи - негодуванието на политиците (Станишев и Кунева) от преференциалния вот. Щом той функционира в почти всички държави с пропорционална избирателна система, значи е мъдър.

Мъдър е най-вече поради това, че дава възможност на хората не само да гласуват, но и реално да избират кого от кандидатите предпочитат. Сиреч партийните лидери могат да си редят листите както им е угодно, но „електоратът“ може да не се съобрази с тяхната „изгода“.

Или иначе казано, преференциалният вот слага край на едноличното управление на който и да е партиен лидер. И това наистина е много добро, защото прави гражданството съпричастно не само към партията, за която гласува, но и към човека, когото харесва (или не).
Абсурд втори - искането на г-н Борисов за „избори сега и веднага“. Естествено е  той като опозиция да иска незабавен реванш, яхнал вълната на изборните резултати. Но тук възникват поне два въпроса.

Ако е бил сигурен, че пак „ще бие“ (коректният термин при демокрацията е „ще победи“), защо не надигна вой за 2 в 1? Защо вместо с един масраф от 22 милиона (толкова според правителството ни е струвал 25 май) сега, месец или два по-късно, да бъркат по джобовете на нас, данъкоплатците, поне за още толкова?

А „избори сега и веднага“, каквото и да говорят разни икономисти, ще се отразят зле на финансите в държавата. Здравеопазнавето и образованието ще продължат да затъват от липса на пари и никой от политиците няма да прояви милост към най-уязвимите и потърпевши люде в страната.

Абсурд трети - изборното поведение и следизборната позиция на ДПС. Очевидно е, че Доган (пардон, Местан) за сетен път реши да покаже кой реално командва нашенския парад (или панаир). Не знам какво са си говорили БСП и ДПС, но оставам с впечатлението, че е имало извиване на ръце. Още в нощта на вота г-н Местан заяви, че една е реалността движението да има трима евродепутати, друга е, ако има четирима. Демек, щом сме вече 4х4 (евродепутати, де), значи може да се държим и като офроуд. Пък вие, ако откажете, нӚ ви тогава „хоризонтите“.
Не съм нито клиновед, нито привърженик на теорията за световната конспирация, но на мен лично на това ми мирише. И комай и Станишев го показа на закъснялата си пресконференция...

Впрочем, като стана дума за Станишев, стигам и до четвъртия, но може би най-големия абсурд.
Да нямаш нито едни спечелени избори (из форумите вече се търкаля името Сергей Загубишев) и хич и да не помисляш за оставка, ми изглежда доста нелепо. Още повече че си имаш и собствени „хоризонти“ - Брюксел и ПЕС.
Да говориш вместо за собствената си оставка за тази на Орешарски, също ми изглежда като да прехвърляш нещата

от болната глава
на здравата

Всъщност това за Партията вече й е станало навик. През зимата на 1990 г. тя с лека ръка си продаде правителството на Луканов. Защото той вече беше поразпределил парите между „другарите“ си. И внезапно им стана ужасно ненужен.

През зимата на 1996 г. пък тя си продаде и Виденов. Той две лета се бореше срещу „чорбаджиите изедници“, а те доволно се подсмихваха. Защото хем бяха и чорбаджии и изедници, хем и от собствената му партия. И когато и той на свой ред им стана ненужен, си го похарчиха. Ей тъй, без срам и без свян.
През зимата на 2001 г. „чорбаджиите“ се опитаха да пуснат по пързалката и Първанов. Българинът обаче тогава май се усети и им се възпротиви, като го избра за президент.

Но Първанов като че ли стори грешка, като послуша Герхард Шрьодер и си определи за наследник сина на Димитър Станишев. Защото малко известна истина е, че по нареждане от Москва тогавашната (до 1989 г.) БКП беше задължена да поддържа „топли отношения“ със западните социалдемократи и еврокомунистите. А тях ги реализираше „чичо Митко“, както викахме на Станишев-баща.*
Та по тази линия вървяха и връзките му с Шрьодер. Който не вярва, да пита Нора Ананиева или Меглена Плугчиева.

В замяна Шрьодер горещо препоръча Станишев-син за наследник на Първанов. И Георги взе че го послуша.
Тук, разбира се, дълго може да се гадае за връзката Шрьодер - „Газпром“ - Станишев. Но ще прескоча тази тема.

И ще отида направо на 2005 г., когато Станишев стана министър-председател само със собствения си глас. След което непрестанно тръгна да губи избори.
Както се случи и сега. Трима негови колеги - лидери на леви партии в Европа, незабавно след загубата си подадоха оставките.
Сергей обаче предпочете да се върти като обран евреин из разни процедурни хватки, което ми звучи направо смешно.

Какво означава например искането за задължително гласуване? Извинете, че пак ще се обърна към „нормалните“ политология и социология, но те в един глас твърдят, че негласуването фактически също е гласуване.
И то не в онзи смисъл на Бай Ганьо, че „всички са маскари“. А по-скоро

в инстинктивното усещане

на обикновения българин, че дори и да гласува, в последна сметка побеждават циганите.
Но това искане означава и конституционни промени, а те не стават бързо. Значи хем и ние искаме избори, хем от друга страна, ще тупкаме топката още поне два или три месеца...

Ще завърша темата за този четвърти абсурд с две неща.
През вече далечната 1991 г. по повод тъй и несъстоялата се социалдемократизация на БСП Александър Лилов, светла му памет, ми призна: „Знам, че нашата идея няма бъдеще. Но моята цел е да съхраня колкото може по-дълго партията в рамките на едни 15-20%.“
Виждам, че неговият вече далечен наследник стриктно следва мечтите му...
Второ, във Великобритания периодът от 1979 до 1994 г. е известен като „най-дългото самоубийство на Лейбъристката партия“. Разцепления, лутане от ляво до още по-ляво и т.н.

Докато не идва Тони Блеър. И честно и почтено казва на левите англичани, че ще прави „идеологическо отстъпление към капитализма“. И след като ги убеждава в намеренията си, той и неговата партия управляват цели десет години.
Ще дочака ли и лявата България своя Блеър? Или ще спазва традициите на „най-дългото си самоубийство“? 

--------------

*Авторът има предвид среща на Георги Първанов с Герхард Шрьодер, на която е съпроводен от Сергей Станишев като международен секретар на БСП. На нея Шрьодер разказва, че е бил в много добри отношения със Станишев-баща. И по-късно, когато Първанов, вече е спечелил изборите за президент, се оглежда за свой наследник, Шрьодер му оказва въздействие да се спре на Станишев.
 

(в. Преса, печатно издание, брой 153(859) от 30 май 2014)