Анри Андреев е български художник, аниматор, карикатурист и режисьор. През 1974 г. завършва Държавния институт по кинематография в Москва със специалност художник постановчик на анимационни филми. Между 1974 и 1993 година работи в Студия за анимационни филми „София“. Автор е на повече от 70 анимационни, документални и игрални филми и реклами, сред които документална лента за Йълдъз Ибрахимова, работил е по текстове на Станислав Стратиев („Врабците през октомври“), Валери Петров („Пук“), Рада Москова („Госпожа Динозавър“), Борис Христов („Бащата на яйцето“). От години преподава анимационна режисура в Нов български университет. 

Анимационни, документални, игрални филми и... политико-еротични комикси с акцент върху секса. Не се ли е случвало да ви ругаят, че с тях принизявате изкуството?

В самото начало преди 16 г., когато започвах, имаше такива реакции. Но колегите винаги с радост и с удоволствие са посрещали рисунките ми. Някои доста резервирано ги приемат - смятат, че е прекалено открито нарисувано. Според мен това е не принизяване, а извисяване. Не става дума за порнокартинки, които третират еротичната тема на дребно. Блазни ме мисълта, че са едни високохудожествени акварели, които освен композиционно и идейно третират симпатични и мили теми със свое място във всекидневието ни. Иначе винаги има хора, които се дразнят... Но в различните култури съществува огромно количество такива рисунки. В японското изкуство например има цяло течение, наречено шунга, което започва от 1550 г. и приключва през 1900 г. То е една изумително умна, красива и тайна в началото живопис на щампата.

Моите картинки са еротични, но не са порнографски. Те могат да визират еротичен момент, но не се занимават с конкретния материал на порнографията. Аз си въобразявам, че българинът има нужда от тях. Защото той може да е много кофти човек вътре в сърцето си, но външно е свенливец. И парадира с това. Българинът може да гледа тайно най-извратеното порно, но говори възвишени неща на децата си. Моите картинки не са необходими. Те са нужни.

Възприемате ги като просветителски, които рушат табута?

И това. Плюс художествена мисия. Всичко зависи от трактовката. Опитвам се да изградя една друга атмосфера, където не е най-важно случващото се, а задължително има виц.

А преплитането с политиката?

Мисля, че те взаимно се допълват, че откровената политика непрекъснато опира до откровения секс в подтекста си и в откровените си изяви.
Изявеното либидо, което непрекъснато демонстрират в политическите си изяви, несъмнено седи в една закотвена битност и това е видимо. Външността на политиката неизменно е свързана с амбицията, доминирането и секса.

Вие рисувате и комикси. Доколко те са вид застинала анимация?

При всички случаи са от едно семейство. Те са дори в кръвосмесителна връзка. Анимацията е обединяващо изкуство и част от играта й е да черпи идеи, композиции и рисунки от комиксите. Не говоря да директни превъплъщения като Батман или Спайдърмен. В чистия си вид комиксът е благородна и хранителна среда за анимацията. А тя е уникално изкуство!

Как гледате на леко абсурдната идея да забранят за деца „Ну, погоди!“?

Тя не е леко, а силно абсурдна идея. Преди да забранят „Ну, погоди!“ заради това, че вълкът пуши и се държи гаменски, трябва да забранят всички американски филмчета,  където убийството го нямат за нищо. „Том и Джери“ трябва да бъде забранен окончателно, за всички поколения и за вечни времена. Това са смехорийски неща. Аз бях много близък с Вячеслав Котьоночкин, автора на „Ну, погоди!“, а сега съм добър приятел със сина му, който е много добър руски аниматор. Ние дълго се смяхме. Той каза: „Направиха му една допълнителна реклама и се отказаха.“ Тъкмо бяха позабравили за филма. Това означава, че продължава да е жив.

Възстановихте след 22 г. международния анимационен фестивал във Варна. Направи ми впечатление, че статуетката на Георги Чапкънов е на човек, който си говори с риба, а тя не му отговаря. Това златната рибка ли?

Рибарят държи калкан, а не просто рибка. Видимо е седял задръстен в сърцата на поколения този фестивал, защото се оказа нужен не само на България, а и на Европа и на света. Направихме го с огромни усилия и с помощта на много хора. Включиха се Министерството на културата, Националният филмов център, община Варна и кметът Кирил Йорданов. Важното е, че има хора, които държат на фестивала, държат нещо да мърда на културния небосклон и помагат.
Но фестивалът си е огромна финансова авантюра с неочаквани разходи, които не могат да се планират.

Анри Кулев. Снимка: Антон Станков

Как творецът може да стане организатор?

Никак! Инфарктно!

Да не влезете в затвора?

Като нищо ще го докарам до затвора, въпреки амбицията ми да сътворя нещо. Нещата се навързаха. От 17 г. преподавам анимация в Нов български университет. Студентите ни са много талантливи хора и алтернативата на фестивала е част от общото хоро, което би трябвало да се завърже. Имахме фантастична школа, която трябва да се възстанови.

Не произвеждате ли безработни или аниматори за износ през тези 17 г.?

Трудно се реализират, но тези, които го направят, са на много високо ниво. Работят в рекламата, работят навън. Миналата година една от големите награди за студентско кино на Варненския фестивал спечели нашата студентка Велислава Господинова с филма „Фарът“ по стихотворение на Жак Превер. Той обиколи света и се върна отвсякъде с много сериозни награди.

И сега имаме страхотно талантливи хора, много добро поколение. Анимационното кино в България не бива да бъде унищожено с евтин внос на американски филми. Те съсипаха  и европейското, и световното кино. Защото за тях е лесно да си върнат парите от производството след първата седмица, понеже хората в САЩ са национално настроени и обичат киното си. След това ги подаряват по света и съсипват местните киноиндустрии.

Добре дошли в „Преса“!

Добре заварили!

Защо точно „Преса“ предпочетохте за публикуване на комиксите си?

За протокола е Тошев, но за мен главният редактор е моят стар приятел Тошо, когото помня от „Средношколско знаме“. Когато се запознахме, бях в 7-и „в“ клас в 22-ро училище, а той беше младши редактор на Марин Цаков. „Средношколско знаме“ за онези години беше инкубатор за журналисти и рисувачи. За мен Тошо Тошев е един приятелски сантимент и винаги съм го чувствал близък. Но разбира се, че е и заради „Преса“, защото е много сериозен вестник, който устоява на огромния натиск цялата преса да пожълтее още повече.

Как работите с творческата си половинка Людмил Станев? Кое е първото - нарисуваното яйце или литературната кокошка?

Съдбата е благосклонна към мен. През годините съм работил с няколко изключителни автори. Започнахме с поета Борис Христов и до днес продължаваме да работим заедно - филмите „Бащата на яйцето“, „Смъртта на заека“. С Борис направихме и няколко анимационни и документални филми. Последният ни документален е много любопитен -  „Загадката Веда Словена“, който още не е показван. В него има всичко - игрално, документално, анимационно кино и е за първата българска книга с международно значение, заинтересувала европейските учени през XIX век.

А в анимацията винаги съм работил по сценарий на Христо Ганев, защото съм убеден, че най-важното нещо на света е човек да има добър текст. И „Веселякът“, и „Хипотеза“, и „Сламеният човек“ и още една дузина филми, някои от които той справедливо не харесваше, а на мен ми допадаха. Няколко пъти съм правил филми по текстове на Валери Петров и много се гордея с това. В момента снимам дългометражен анимационен по негов текст - „Пук“. Имам игрален филм по Станислав Стратиев, с когото бяхме близки приятели - „Врабците през октомври“. Рада Москова е сценарист на игралния „Госпожа Динозавър“....
С Людмил Станев, с когото ще правим комикса в „Преса“, също сме стари приятели. Той е един великолепен абсурдист, добър и смешен автор и човек.

Кое е първото все пак - рисунките или думите?

Картините си правя сам. Те са част от моя личен свят. Сценарият от киното, важи и за комикса. Там трябва да има един категоричен автор и това е Людмил Станев. И в комиксите, и в игралното и документалното кино никога не съм си позволявал дори една фраза от авторския текст да изтрия или преинача режисьорски. Всяка от запетайките на текста присъства вътре.

За читателите на „Преса“ вие сте нов автор. Да разкажем малко за вас. Например защо сте Анри? Майка ви е чела прекалено много Дюма-баща?

Майка ми наистина го е измислила и още се чудя защо съм кръстен Анри на дядо си Андрей. Може някаква Анриета да й е минала през ума.
Жена ми Светлана Ганева е изключителен филмов оператор с голяма европейска кариера. Освен всички изброени дотук мои филми е заснела повече от 15 филма във Франция с Ерве Бале, голям френски режисьор.

Но май най-голямата й кариера е като съпруга, защото в шоубизнеса малко семейства оцеляват толкова време - цели 40 години с една жена!
Не го съобщавайте, защото няма да ме пусне да се прибера у дома. Същността й е не да бъде съпруга, а артист, какъвто е. Имаме 39-годишен син Андрей, който също е режисьор, художник, аниматор. Бори се в живота, но си пати от киносемейството ни. Андрей сигурно е най-потърпевшият човек на света заради фамилията ни. Пати си не само заради баща си и майка си, ами и заради дядо си Христо Ганев и баба си Бинка Желязкова. И затова би трябвало да бъде най-уважаваният от всички нас, защото не е виновен, че се е родил в това семейство, обвързано с любов и омраза с обществото. Където и да отиде, винаги се намира някой, който е мразил мен, майка му или баба му. И всички рецидиви на тези случайности ги обират децата. Не го казвам с бащинска любов, а с професионална завист - Андрей наистина е великолепен артист! Бинка, дъщеря ни, работи в Би Ти Ви като режисьор по монтажа.

Внуците, и те ли са заразени от кинобацил?

Какво друго ще правят! Не могат да станат изведнъж банкери! Големият ми внук Павел е на 14 г., втори курс в Художествената гимназия. Рисува, вече прави анимационни филми. Изтървахме го и него! Нито един не стана сериозен човек в нашата къща.  А децата на дъщеря ми - Максим на пет и Андреа, която е двегодишна, са още мънички, но пътят е този.

Може път някой да се окаже черната овца на семейството и да стане икономист.

Предпочитам собственик на банка.

Всички тези еротични рисунки не са ли форма за освежаване на брака и начин човек да оцелее 40 години с една жена?

Не съм се анализирал така дълбоко. За да може така активно човек да се занимава с нещо, сигурно трябва да има някаква вътрешна енергия, но като че ли естетическата страна ме е изкушавала повече от еротичната. Не мога да си представя, че един сексуален маниак ще рисува по този начин. Оказа се, че това е една много симпатична ниша в българското изкуство. Много хора са правили подобни неща. Стоян Венев, Владимир Димитров-Майстора, Никола Мирчев са посягали към тази тема, но са крили рисунките си под килимчето. Никакъв революционер не съм, защото, ако не е вестникът, който да ги печата, няма да имат тази стойност. Аз наистина съм убеден, че вършат работа. Не мисля, че само от куртоазия доста хора говорят за тези картинки. Познавам такива, които си ги изрязват и ги събират. Може и ние да ги съберем в албум. Това ще е едно добро начало!