46034 | 13 юни 2014 | 15:44

Комбурсите честлинни се сврецват в плите, щурпите отма равапсатват. Освен това окласните прасурси от сгладне тарлят, тарлят се съвсем и свр

Вечерна новинарска емисия. Водещата се обръща към зрителите: „Бърдо черве, мида и дапогос!“ Водещият поздравява: „Ръбод речев, имад и адопсог!“

Още ви изглежда странно, но ще свикнете. Дадаисткият език е лесен - просто разменяте местата на сричките (водещата), или изговаряте думите отзад напред (водещият). Има и по-лесен начин - например да замените първите букви на думи, които следват една след друга. Така „времето ще е слънчево“ ще се превърне в „сремето ве е щрънчево“, „лека нощ“ в „нека лощ“ и т.н., и т.н.

Когато измислят този „език“, дадаистите съвсем не искат да се подиграят с думите. Напротив, възнамеряват

да ги защитят от злоупотреба

за да покажат какво се случва с тях, когато се изпразнят от съдържание, а говоренето - от смисъл. Названието на артистичния им кръг също е форма на бунт. Според легендата Тристан Цара отваря речника „Ларус“ и погледът му попада случайно върху думата dada (дървено конче за игра - фр.). По-късно друг от кръга, Рихард Хюлзенбек, възкликва: „Dada means nothing. We want to change the world with nothing!“ (Дада не означава нищо. Ние искаме да променим света с нищо – англ.).

Пак Хюлзенбек описва и първата сбирка на дадаистите в „Кабаре Волтер“ в Цюрих:

„Андре Салмон взема думата. Рецитира се поезия. Публиката е доволна, защото все пак чува нещо като изкуство. Но скоро удоволствието се помрачава. Маскирани хора започват да декламират някакъв неразбираем текст. Под акомпанимента на звънци и кречетала Цара чете статия от вестник, която обявява за поема. Публиката не издържа и ги освирква. Недоумява, гневи се и замерва „актьорите“ с яйца, домати и котлети, дори се опитва да се саморазправи с тях.“

Поредните анархисти? Пищо нодобно!

Годината е 1916-а, Първата световна война е в разгара си. Катастрофата е пълна, но краят й все още не се вижда. Хората са уморени и обезверени. Самият Хуго Бал, собственик на прословутото „Кабаре Волтер“ в Цюрих, обвинява за касапницата не само световните правителства, а и конформистки настроения интелектуален елит. Смята, че той е мълчал, когато е трябвало да крещи; казва, че политическата лудост се дължи на повреда в аварийната система за сигнализация. Всъщност Бал пръв пародира този елит с безсмислената си поема „Gadji beri bimba glandridi laura lonni cadori gadjama granma beriba grimbala“, като на дадаистката вечеринка в кабарето обявява: „Ще чета стихове, чиято главна цел е отказът от езика.“

В това време Тристан Цара също импровизира. По този начин той открива

техниката на случайния стих

която по-късно ще бъде заимствана от сюрреалистите. „Вземете вестник. Вземете ножица. Изберете статия с големината на желания стих. Изрежете статията. След това изрежете всяка отделна дума. Сложете думите в една торба. Разклатете леко торбата. После изваждайте думите една след друга. Записвайте ги съзнателно. Поемата ще е като вас.“

Езикът трябва да се разглоби, а думите да се разджуркат здравичката, за да забележим, че това е също толкова абсурдно, колкото е и помпозното нищоговорене. Като бонус за стресираната публика дадаистите предлагат вдигане на неистов шум и всевъзможни алогични ходове. На един от пърформансите си чукат с ключове по метална кутия, докато Цара поставя цветя в нозете на шивашки манекен. Междувременно глас, скрит под шапка във формата на бучка захар, рецитира барокова поема, размествайки сричките; Хюлзенбек реве все по-силно и по-силно „Да-да-да-да-да“; Цара рецитира и удря с огромна лъжица върху дървен сандък. В спомените си Хуго Бал разказва, че Хюлзенбек и Цара започнали да танцуват като мечета, вмъкнати в чувал. „Клатушкаха се в упражнение, известно като „черен папагал“. Публиката се вцепени от безумието, намеси се и полиция, но това в крайна сметка беше целта.“

Естествено,

целта е да се протестира

срещу войната, институционализирането на културата, целесъобразността на изкуството и перфекционизма на техниката. Самите дадаисти твърдят, че целта е „да се отрече всичко преди и да се отрича всичко сега“. В по-късните им манифести пише: „Няма художници, няма литератори, нито музиканти или скулптори, няма религии, нито републиканци, нито роялисти, нито империалисти, нито болшевики, политици и пролетарии, няма демократи, нито армии, няма полиция, нито партии, край на всички тези идиотщини, няма вече нищо, нищо, нищо, НИЩО, НИЩО, НИЩО.“

Дада е доведен докрай нихилизъм, тотално отрицание, което не признава дори себе си („Истинският дадаист е против дада.“ Тристан Цара).

Можеш ли обаче да отречеш всичко, като за сметка на отреченото предложиш НИЩО?

Андре Бретон, който след години ще напише манифеста на сюрреализма, не бил съгласен с подобно заключение. „Отрицанието не може да е цел, а само средство за разчистване на терен, върху който ще се гради новото. Това е естественият процес при всяка революция.“

Оказал се донякъде прав. Първата световна война най-сетне приключила, постепенно на публиката й писнало от хулигански, макар и естетски, предизвикателства. Групата се разпръснала по целия свят, отворил се хоризонт пред сюрреалистите. Никой през 20-те години на миналия век дори не предполагал, че дадаистката революция все пак ще победи в една отделно взета страна, както и че тази страна ще се окаже... България!

Не се шегувам, мраги дои

просто слагам думите от последната година в торба и я раздрусвам лекичко. В резултат се получава следната „поема“:

- Точно преди година гражданите се възмутиха от алогичен ход на току-що избраното правителство и му поискаха оставката. Съвсем основателно, ако питате мен, но впоследствие думата „оставка“ беше заглушена от идиотски пърформанси в стил „черен папагал“, които отвратиха публиката. Дадаизъм ли е това? Да, да, дада.

- Постепенно към бутафорията, до която се сведоха гражданските протести, открито се присламчиха бившите управляващи и несколасалата да влезе в парламента десница. Стигна се и до университетски окупации за „мов норал“, които наподобяваха тъпотията да полагаш цветя в нозете на шивашки манекен. Дадаизъм ли е това? Да, да, дада.

- След като така наречените революционни мероприятия залиняха, така нареченият президент се опита да ги възкреси, изваждайки на сцената думата „референдум“. Мнозина се изсмяха, понеже разбраха, че иде реч за думрефере/муднерефер, което няма нищо повече за цел освен продължение на политическия реваншизъм с мирни средства. Дадаизъм ли е това? Да, да, дада.

В чист вид обаче дадаизмът се прояви едва напоследък. Вече няма значение кой какво казва, нито как го казва, защото всеки говори на свой собствен език. Онези, които искаха предсрочни избори веднага, сега не искат избори веднага. А тези, на които не им беше до оставка, внезапно я подадоха, за да не я подадат, но всъщност да я подадат, за да има предсрочни избори, само че не съвсем веднага. „Маскирани хора започват да декламират някакъв неразбираем текст. Под акомпанимента на звънци и кречетала, Цара чете статия от вестник, която обявява за поема. Публиката не издържа и ги освирква.“

Да, да, дада, ама в нашия случай

публиката не освирква тъй наречения политически елит

Въпреки че е безкрайно уморена, тя търпи цялото издевателство, а отгоре на всичко я карат задължително да си купи билети за кабарето. При това тя не знае кога ще е шоуто - през юли, август, септември, на 30 ноември, през пролетта догодина, или може би през есента на 2015-2016 година? Ами ако тези изкарат пълен мандат, ленпъ датман, нелъп таднам? Ами ако наистина няма нищо друго, наистина нищо, НИЩО, НИЩО, НИЩО?!

Е, представете си тогава, че е 2041 г. И дотам сме свикнали с абсурда, че не ни се струва странно Мая Манолова да обяснява защо не приема задължителното гласуване, а проф. Близнашки още събира подписи за референдум по задължителното гласуване. Или пък как ту се хвърляме да градим „Южен поток“, ту американски сенатори идват да ни откажат от него, а българският премиер се съгласява с тях: „Да, да, дада!“...

Напълно е възможно, да ви кажа. На подобен дадаизъм се зачуди и Алиса, когато прочете писмото на Царицата от Огледалния свят:

„Бе сгладне и честлинните комбурси

тарляха се и сврецваха във плите;

съвсем окласни бяха тук щурпите

и отма равапсатваха прасурси.”

Тристан Цара превел това така:

„Да слезем в дола

Там Господ се прозява

Да се огледаме в езерото

Там жабите плетат пуловери от водорасли

Да станем просяци на връщане

Да чукаме по портите на хората

С клюна на пролетния щъркел“

С две думи - комбурсите честлинни се сврецват в плите, щурпите отма равапсатват. Освен това окласните прасурси от сгладне тарлят, тарлят се съвсем и сврецват тук...

Дотам сме я докарали, мида и дапогос, тъй че не се сърдете. А и билетите отдавна са купени.