31645 | 17 юни 2014 | 08:50

Интервю на Мариела Балева за невъзможните коалиции, за отговорността на интелектуалците и промениха ли нещо протестите

- Днес е заседанието на КСНС, където се очаква да бъдат разгледани предимно вътрешнополитически въпроси. Макар че не сте политик, кое е най-оптимистичното и най-песимистичното ви очакване от това събиране при президента, проф. Дичев?

- Да си кажа право, предпочитам да ходят и да пият кафе някъде на скришно място. Там, където има медиен интерес, политиците стават циркаджии, започват отчаяно да се борят за демотивираните избиратели. Трябва да се отърсим от тази нова утопия, че политиката може да се прави прозрачно, пред очите на всички - прозрачни трябва да са резултатите от действията на политиците, въз основа на които да ги съдим. Камерите превръщат преговарянето в театър.

- Защо политиците ни трудно узряват за диалог? Уж всички вкупом говорят за липсата му, декларират, че са демократи по убеждение, а накрая следват обиди и заяждания.

- Диалогът в ценностния смисъл на тази дума не е работа на политиците, те се състезават, отстояват интереси, надлъгват се. Диалог означава готовност да се промениш под влияние на другия, откритост към истината. Ако приемете тази дефиниция, ще разберете, че проблемът ни не е в политиците, а в интелигенцията - във всички нас, които не успяваме да създадем здрав интелектуален климат в тази страна, да центрираме публичния дебат около важните неща, да чуваме мнението на другия и да развиваме идеите му.

- Защо мислите така? Не е ли интелигенцията онази част, която трябва да води, да насочва българите, да им дава кураж в нелекото ни трудно време?

- Поради много малкия пазар за духовен труд у нас интелигенцията е принудена непрекъснато да се присламчва до силните на деня, да се ругае услужливо в подкрепа на политиците. Ако нацията имаше здрав интелектуален център, ако имаше авторитети, които се уважават взаимно независимо от политическите пристрастия - щяхме ли да се занимаваме с това кой кого обидил и с какви цветисти думи?

- Заложници ли са българските граждани на егото на двама души - Борисов и Станишев?

- С любопитство очаквам да се появи телевизионен сериал за отношенията на тези двама персонажи - за унизено мъжко достойнство, изневяра, пари, страст, мъст. Въпросът ви съдържа презумпцията, че двамата биха могли да се разберат в интерес на всички ни. Работата е там, че двете им формации нямат много ясна обществена база. ГЕРБ е функция на лидера си, без история и идеология, БСП пък се крепи около един вид монопол върху носталгията, който обединява пенсионери, милиардери и социално бедни. Сближаването им може опасно да подрони политическите им идентичности.

Неадекватни са паралелите с широката коалиция в Германия - там християндемократи и социалдемократи имат дълга история, ясна социална база. Затова тук битката е така ожесточена и театрална - и ще е така до пълното разрушаване на държавата.

- Всички говорят, че не може да се управлява без коалиция и в следващото правителство, което и да е то. Защо коалицията у нас се смята винаги за нещо лошо? А коалиционните партньори обикновено не приключват мандата си с любов?

- Проблемът е в думата „управ­лява“. Искат ли българските граждани изобщо тази държава да се управлява? Аз мисля, че не, хората искат някак да не ги закачат и всеки да решава проблемите си както може. Това е манталитетът на османски миллет - властта да стои колкото може по-далеч. Питайте съгражданите ни какво очакват от властта - изреченията неизменно ще започват с „да не...“ - „да не крадат, да не назначават чиновници, да не увеличават данъците...“. Коалициите са приемливи тогава, когато очаквате от властта да направи нещо. А тъкмо по това не можем да се разберем: какво точно искаме като нация?

- А има ли невъзможни коалиции и кои са те?

- Нашата партийна система става все по-зависима от европейската. Така че достатъчно е да погледнем кои комбинации са трудни според европейската традиция. Заедно с това виждаме нови развития. С кого са консерваторите на Камерън - тези, които се обявиха против кандидата на Европейската народна партия? Кой може да прави коалиции с Бепе Грило в Италия - леви, десни? Защо Фарадж не седна до Льо Пен? Къде е нашият Бареков? Старите класи - в смисъл много хора в едно и също положение спрямо производството - вече ги няма, няма фамилната вярност към една или друга политическа идея. Възникват ситуационни партии, партии таксита, както ги наричат, които избирателят взема, за да го заведат от един пункт до друг.

- Какво да се прави тогава?

- В този смисъл все по-често ще трябва да задаваме въпроси от типа на какви са възможните коалиции „за“ и „против“ „Южен поток“? „За“ и „против“ застрояването на Черноморието... От друга страна, виждаме, че у нас цялата работа се върти около едни бизнеси, някои се скарват, други се сближават. За конкретните хора ще разказват по-осведомени. Може би е интересно да се разсъждава какви типове бизнес може или не може да се сближат стратегически - енергийният и туристическият. Селското стопанство и банките...

- Как да се правят коалиции, като омразата у нас е направо в сибирски размери и не позволява нормален диалог. Непоносимостта между политиците се е пренесла и сред обществото. Това не е ли убийствено за държавата, за обикновените хора?

- Част от проблема са медиите, особено дигиталните медии. В отчаяна битка за внимание на един все по-състезателен пазар те тиражират все по-крайни позиции, все по-агресивни изказвания. Наистина, непоносимостта се е пренесла върху гражданите, и то е заради това, което казах по-горе: липсата на интелигенция, готова да удържа ролята си на ценностен стожер. Публичните говорители се състезават с политиците за внимание, трупат рейтинги, лайкове, тиражи - и разбира се, колкото по-брутално се държиш, толкова повече печелиш.

В мрежата всяко позитивно изказване звучи като реклама, като подмазване на един или друг. Безкористна е само омразата. Трябва малко време, за да разберем, че за мразене също се плаща, да развием онзи защитен рефлекс, който имаме срещу клиповете, хвалещи прах за пране. Попаднахме в нов свят, пуснати сме насред дигиталната джунгла: трябва наново да изградим обществото, а това става с пример, с възпитание, с дългосрочни стратегии.

- Вече цяла година има протести. Вярно е, че в началото бяха масови - можеха да се видят и десни, и леви в поход срещу лъжата и лицемерието, а през последните месеци те станаха символични. Какво успяха да променят тези протести?

- Протестите са важен елемент на демокрацията, но те сами не постигат друго, освен да разклатят обществото, да дадат коз на едни или други политически сили да действат. Протес­тите са изблик на емоционална енергия, суров материал, от който се прави нещо или не. Не бих надценявал онова, което стана през 2013-а, но не бих го и подценявал. Улицата ли ще свали правителството? Или самият Пеевски? Или американците? Обществото е сложно нещо, преплитат се различни фактори. Протести съпътстват демокрацията ни от 1989-а насам, но истинските стъпки към промяна на обществото се правят от партии, профсъюзи, НПО, професионални организации. От опожаряването на Партийния дом навремето не последва нищо добро, протестите от 1996-1997 г. разчистиха пътя ни към Европейския съюз.

Протестите промениха най-вече младите хора, които за пръв път участват в такова нещо. Впрочем един от смислите на социалните движения е в това да се родят нови политици - да се наложат на общественото внимание отвъд номенклатурния кариерен растеж вътре в партиите.

- Успяха ли обаче да се появят такива политици?

- Засега не съм запленен от новите лица, но може би е рано - задават се избори. Иска ми се да видя новите лидери да се родят в битки, не в кабинети.

- След всичките тези избори нов политик не видяхме, но ще видим ли нов избирател?

- Ражда се избирателят стратег, онзи, който няма своя партия, а гласува, за да наклони баланса в една или друга посока. Тук-там се появява избирателят контрольор, който благодарение на мрежата проверява послания, обещания, цифри - за съжаление, най-често не за да гласува, а за да разубеди приятелите си да гласуват. Избирателят естет, който гласува за някаква малка идиотска партия...

- Имаме ли причини да се плашим от това, което става по света, не толкова далеч от нашите граници - Ирак, Сирия, Украйна?

- В глобалния свят няма външна политика, всичко оказва влияние върху теб. Наред с отделните зони на конфликт, от които следват конкретни неща - цена на газа и петрола, бежанци, закупуване на военни самолети... Притеснителна е тенденцията Западът, към който принадлежим, да изпуска инициативата. Трагедията в Ирак предизвикахме ние, включително нещастна България, която се включи като „желаеща“ в абсурдната авантюра на Джордж Буш-младши. За Сирия имаше колебания, симпатизирахме на бунтовници, които се оказаха джихадисти. За Украйна още не знаем, но със сигурност не трябваше да поставяме тази страна пред тежкия избор между Европейския съюз и Русия. В Египет днес диктатурата е по-лоша от времето на Мубарак. Страните от БРИКС се канят да правят догодина своя банка, подминавайки долара. Русия тръгна да се сближава с Китай. Иран прави бомба... Няма да е лошо да преосмислим политиките си, да приемем, че светът е многополюсен и ще се налага да търсим по-широки съюзи. 

(в. Преса, печатно издание, брой 161 (867) от 17 юни 2014)