|
Клаус Рот е професор по европейска етнология. Роден е през 1939 г. в Хамбург. Живее в Мюнхен и в София. От 1982 до 2005 г. преподава в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен. Бил е гост-преподавател в университети на три континента. Член е на борда на Германското дружество за Югоизточна Европа, чиито експертни консултации са високо ценени сред немския политически елит. Проучванията му върху Балканите започват през 70-те години на ХХ в. Женен е за българка. Със съпругата си, проф. Юлиана Рот, основават в Мюнхенския университет малко познатата у нас дисциплина „Интеркултурна комуника- ция“. Почетен доктор на Нов български университет. |
|
Проф. Рот, от близо половин век наблюдавате българската действителност. Навършват се 25 г. От началото на демократичния преход. А ние все още се питаме: приключи ли той в България?
- Моят колега от университета във Фрибург, Швейцария, етнологът Кристиян Джордано, който изследва Югоизточна Европа, написа, че преходът не е свършил, защото не е започнал. Звучи леко иронично, но има и нещо вярно. Мисля, че има много важна разлика между два аспекта. В прехода на институциите, на юридическата, икономическата, политическата система - там наистина има промени. Този преход в голяма степен е завършен.
- А къде не е завършен?
- В страните от Югоизточна Европа външната форма има малко общо с вътрешната нагласа и с поведението на хората. Има парламент като външна форма на демокрацията, но какво става вътре между политиците - това е съвсем друго нещо. Уж има институции, които изглеждат като институциите на всяка европейска държава, но в действителност те изобщо не работят като тях. И човек може да каже, че са квазиинституции в квазидемокрация - работят по съвсем други принципи.
- Кои са тези принципи?
- Много важен въпрос. Тези принципи произтичат от естеството на политическата култура в страните от Югоизточна Европа. Тя е тясно свързана със структурите на ежедневието и семейността, доминира се от личните контакти. В Албания и Косово например най-важната категория за един политик е неговият клан. Цялата политическа система в Гърция е основана на семейността – за да бъде избран един политик, трябва да обещае постове на широк кръг приближени.
В момента на криза се оказа, че на 11 милиона жители в Гърция имаше над 1 милион държавни служители, а като включиш и семействата им - близо половината Гърция е на важни позиции работят преди всичко за своя кръг. И има опасност, както и в Гърция, все повече да се използват еврофондовете за облаги в тесни властови среди. Хората на власт, т.нар. елит, и обществото са в абсолютна противоположност. Хората, които определят процесите, са напълно различни от тези, които са отдолу. Но това не е много приятно да се изрича на висок глас.
- Защо?
- Страната изглежда леко парадоксална. От една страна, има огромен брой гениални хора – не само в областта на изкуството. И аз много уважавам това. Обаче България продължава да е най-бедната страна в ЕС. Потенциалът на талантите не се използва. Затова много талантливи хора бягат и отиват на Запад, защото нямат бъдеще в страната си. Има и друг факт. Много талантливи хора остават тук и използват таланта си за вредни, непочтени цели – България например е на първо място по компютърна престъпност.
- Кое ни пречи да оценим талантите си?
- В България има много особено отношение към талантливите, към успелите хора. Колко си талантлив и колко награди имаш, дали имаш диплома от световен университет, често няма значение. Това не впечатлява, не е важно. По-важното е да имаш лични или семейни връзки, да си симпатичен. И това се случва във време на глобална конкуренция, във време, в което страни и фирми са в постоянна надпревара - грешна посока е успехът и качеството да са на второ място.
Разбира се, това не е само български феномен. Тук, както и в Гърция, проблемите на политиката и икономиката се решават около трапезата, в тесния кръг на приятелите...
- В западните демокрации няма политически трапези, но има затворени елитарни клубове, в които също се чертаят лични стратегии?
- Има подобни феномени, но е въпрос доколко те са масови. Връзкарство има навсякъде - дори в САЩ. Обаче въпросът е дали този фактор е доминантен, както е в Югоизточна Европа - в България, да не говорим за Македония и пр. За мен обаче не е толкова важно доколко това е типичен феномен и за държави, които не са членове на ЕС. За България, Румъния и Гърция, които са подписали законите и изискванията на ЕС, важат различни норми на политическо поведение, отколкото за Турция или Казахстан, например. България не трябва да се сравнява с тях - тя трябва да се сравнява с другите членове на ЕС. Това е мащабът.
- Излиза, че българската политика се основава на дълбоко традиционни, предмодерни отношения?
- Между българските политици има голяма близост и неформалност. Има изследвания, които показват, че степента на неформалност в поведението на политическата и икономичес ката класа в Югоизточна Европа, Кавказ, Русия и Украйна е огромна. Липсва дистанция в отношенията между хората във властта. Разбирам, че в тази неформалност има и нещо хубаво, уютно – в ежедневието имаш приятели, на които можеш да разчиташ, да им имаш доверие. Аз не искам да се унищожават тези неща - уважавам ги като човек, който често идва тук и съм много критичен към високата формалност в западните страни.
- Тогава къде е проблемът?
- За тази уютност на личните отношения между политиците и бизнесмените обществото плаща много висока цена. И за мен това е в основата на българските проблеми.
А вторият фактор е липсата на публично доверие. Без доверие не може да се живее. Обаче, ако нямаш публично доверие към институциите и хората в тях и изповядваш девиза „Сите са маскари“, става много трудно да разбереш на кого можеш да разчиташ. Излиза, че само на семейството, на роднини, приятели, близки... Но нямаш доверие към официалните лица, към чиновниците.
И винаги хората търсят личен, а не институционален подход, за да си решат проблема. Търсят чиновник, който е приятел на приятел или роднина на роднина. Това много пречи за цялостното развитие на страната и мисля, че това е вторият проблем на българския преход.
- Очевидно проблемът не е в хората, а в институциите, които будят недоверие?
- Политиците най-често имат предвид само интересите на партията си или на още по-тесен кръг. В истинските демократични държави политикът се грижи не само за своите хора, но се стреми към доброто на цялото обществото. Не твърдя, че политиците в Западна Европа са идеални, обаче степента на отговорност към общото благо е много по-висока и ако някой политик го пренебрегне, бързо ще усети последствията за себе си. Липсата на отговорност към гражданското общество е може би най-голямата пречка за развитието на държавите в Югоизточна Европа.
- Има ли някакъв специфично балкански тип политика?
- Проблем на всички югоизточноевропейски страни е, че партиите не се обединяват около идея, а около човек, около лидер. Същевременно представителят на другата партия е смятан за враг. В България „консенсус“ е лоша дума. Да оставим настрана Швейцария, където всяко решение в парламента се взема консенсусно. В западноевропейските демокрации няма тази враждебност в политическия живот, каквато наблюдаваме в България. Това е опасно за страната.
- Откъде се поражда тази враждебност сред политиците?
- Когато ти смяташ, че най-важната задача на твоята партия е да получи властта, за да има достъп до обществените ресурси - тогава ти винаги си настроен враждебно към конкуренцията. Ставаш болезнено чувствителен кой какви ресурси ще ползва. Това нещо на всяка цена би трябвало да се пресече - експлоатацията на обществените ресурси за лични цели.
Гърция натрупа дълг от 360 милиарда евро - и голяма част от тези пари отидоха в джобовете на политиците и техните кръгове. Това, разбира се, е екстремен случай, но и в България има подобни тенденции. Кой разпределя еврофондовете? Този, който е на власт. Той може да каже: „Този проект е за моя човек“, а ако е на друга партия – да го спре, независимо че има качества.
Имам опит с академични проекти, които кандидатстваха за европейско финансиране чрез български институции. Много съм разочарован, че много талантливи проекти не спечелиха, защото авторите им нямаха познанство с нужния човек, а се класираха хора с бездарни идеи. Качеството не се лансира, това е трагедия за България.
- Много пъти, когато става дума за България, казвате „ние тук...“ Колко дълбоко усещате връзката с нашата страна?
- Дълбоката връзка седи до мен (смее се, кимайки към съпругата си...). Много неща обичам в България. Вече две трети от живота ми са свързани с нея...
- България и Германия обикновено са били съюзници в историята, но доколко България е добър ученик на Германия?
- Двете страни са били съюзници, защото от немска гледна точка българите повече приличали на прусаци, отколкото другите балкански народи. Прусак като символ на национална отговорност. В миналото наистина е имало български елит, който е действал изключително отговорно пред нацията - както един прусашки чиновник или офицер. И сега в Германия добро впечатление правят българските държавници с отговорно поведение - затова и вицепрезидентът Маргарита Попова е популярна сред немските политици. Аз например работя с учени от всички балкански държави, но българите са най-коректни и спазват срокове, затова ми е приятно да работя с тях.