12366 | 18 юни 2014 | 07:26

Като че ли ние, народът или нацията, в последните 25 години така и не разбрахме, че конституцията от 1991-ва ни „постави“ в „континентален мо

Преди много години една мома англичанка (иначе политоложка, де) ми зададе ужасно труден въпрос. „Драгомир, рече ми тя, не мога да си обясня едно нещо. Защо всички народи, като стигнат дъното, започват да се оттласкват нагоре, а само вие, българите, не спирате да копаете надолу?“

Не че бях убедителен в отговора си, но вътре в себе си пък бях оптимист. Сега обаче вече май хич не съм.
Всъщност какво правим ние в момента? Ами

не спираме да копаем още по-надолу

от нивото, на което сме.
От едни наднационални избори сторваме национална трагедия. От избора на 17 брюкселски късметлии задълбаваме до други 240 български депутати. А от вота на 3,5 млн. българи, от които вероятно стотици хиляди цигани, още по-вероятно купени в голямата си част, се опитваме да решим съдбата и на останалите 3,5 млн. българи, ама истински. Е, къде е логиката?

А „нормалната“ логика за разлика от „формалната“ е много по-проста.
Не съм от най-яростните противници на предсрочни избори. Не принадлежа и към най-яростните привърженици на кабинета „Орешарски“. Задавам си обаче два елементарни въпроса - какво след това и кой след после?

И други европейски държави са изпадали след 1945 г. в сходни ситуации. Но политиците им са знаели отговора и на двата въпроса. Всъщност и на двата той е един - управленска коалиция с ясна програма за действие.

Kато че ли ние, народът или нацията (ако въобще сме такава), в последните 25 години така и не разбрахме, че конституцията ни от 1991-ва, добра или не чак толкова, ни „постави“ в т.нар. континентален модел на демокрация. А според един от известните политолози на съвремието Аренд Лийпхард първата му характеристика е „участие в управлението чрез големи коалиции“.

То е и логично. България е класически пример за многосъставно общество. В нея съжителстват българи, турци, армен­ци, евреи и цигани. Православни, мюсюлмани, католици и други.
Тя е разделена на русофили и русофоби. Напоследък дори се разграничи и по още една линия - на чалгата срещу рока.

Големият майсторлък на едно стабилно управление

е да успееш да съчетаеш в него всичките тези „разделения“. А това наистина става чрез големи коалиции. И тогава страната тръгва напред.
Според теорията (а и практиката) в този модел на демокрация има четири вида коалиции - левоцентристка, десноцентристка, „изключваща“ (всички срещу един) и голяма (на лявото и дясното). Всичко останало, пак според теорията, влиза в графата „невъзможни коалиции“.

Класиката (този път и според практиката) е Италия през 1976-1978 г. Там се оказа, че чисто механично комунистите и неофашистите правят абсолютно мнозинство в парламента и по тази логика може да съставят правителство.

Но не го сториха. Обратно - християндемократи и комунисти се договориха за друга уникална коалиция, тази на „не-недоверието“. Смисълът Ӝ беше, че християндемократите ще управляват в малцинство, а комунистите няма да им блъскат ежеседмично вотове на недоверие. И така Италия оцеля,

благодарение на разума на десни и леви

в името на държавата.
В тия 25 години ние като че ли успяхме да изпитаме на гърба си всякакви коалиционни варианти. Избирахме или крайно ляво (Луканов, Виденов), или крайно дясно (Костов) управление. Минахме и през „аморфната“ коалиция на Любен Беров (1993-1994), при която никой не знаеше кой кой е и какъв е. През 2005-2009 г. преживяхме и „феодалната“ коалиция на 3:5:8.

Все още сме във фазата на „купешките“ коалиции, която започна при Борисов и продължава и досега. И при които не е важно за кого точно са гласували избирателите, а колко депутатски гласа ще си купиш след това, за да ти крепят мнозинството. Изкушавам се, на базата на случващото се в последната година да я нарека и „коалицията на златния пръст“...

Но комай забравяме, че в далечните 1990-1991 г. сме имали и „голяма коалиция“. При правителството на „За Бога, братя, не купувайте!“ не управляваха ли заедно БСП и СДС? И то с достатъчно ясна програма - да оберат парите на народа чрез т.нар. освобождаване на цените?
Днес май е дошло времето на нова подобна коалиция, макар и с различна програма.
Аналогиите са прости. От една страна,

държавата пак е в криза

От друга, очевидно стана, че вече повече от година, както беше и през 1990-а, е и в политическа агония. Очакванията на управляващите, че ако въпреки протестите просто тупкат топката и така протестърите ще се уморят, а те ще оцелеят, май не се осъществиха.
Нищо ново под слънцето, де. Или, както обичаме да казваме ние, историците - всяко ново е добре забравеното старо.

Има обаче едно „но“. В Троя Парис и Менелай се сбили за една хубава жена. По технически причини не я познавам, но вероятно си е заслужавала.
Тук Сергей и Бойко се бият за държавата. Вместо да спрат (всеки има покрай себе си по една симпатична Еленка) и да направят голяма коалиция. По германски.

Мигар през 2005 г. там християндемократите и социалдемократите не се ритаха предизборно по кокалчетата? Но накрая и Меркел, и Шрьодер констатираха, че им е писнало от дълголетните властови претенции на по-малките им партньори (съответно либералите и зелените) и седнаха на масата за преговори.
Мигар не направиха същото и сега? Получиха почти по равен брой гласове, но дори и не помислиха за предсрочни избори. А просто пак седнаха и разписаха една обемиста съвместна управленска програма. И си я следват в мир и разбирателство.

Стигам така до една теза, която може би ще прозвучи и като абсурдна. Всъщност защо са ни нужни нови избори? Със или без задължително гласуване (сама по себе си ретроградна и налудничава идея) съотношението на силите между „двамата големи“ едва ли би претърпяло някакви значителни промени.

Спестяваме и едни поне 20 милиона държавни

т.е. наши, на данъкоплатците пари. Без да броим онези, които партиите ще потрошат от субсидиите си (пак наши, де) за поредното купуване на гласове...
Вместо всичко това ГЕРБ и БСП да седнат на масата на преговорите и подобно на германските християндемократи и социалдемократи да напишат една програма за съвместно управление. Дълбоко съм убеден, че в условията на кризата експертите както от едната, така и от другата страна няма да имат съществени разногласия помежду си. Особено ако окачат над главите си прословутото „Икономиката, глупако“...

Така се дава отговор на първия въпрос - „какво след това“. Остава отговорът на втория - „кой“?
Ами и той не е кой знае колко сложен.

БСП „продава“ двама от „своите“

Сергей отива в Брюксел, а Орешарски - в оставка. Да не ги мислим ни единия, ни другия.
И Бойко прави същото. В смисъл - остава си само председател на партията и депутат. Не че имам нещо конкретно против него, но така или иначе медиите вече го превърнаха в одиозна за обществото личност.

Пък ако след време се види, че не сме германци, а чисти балканци, калимерата се разваля и едва тогава се мисли за предсрочни избори.
Планът е толкова елементарен, че просто няма да стане. Защото ние, българите, от време оно обичаме да преодоляваме трудности. А когато такива няма, първо си ги създаваме.

И аз пак ще трябва да обяснявам на момата англичанка защо не спираме да копаем от дъното надолу.
Ами просто защото у нас всяка най-възможна коалиция се оказва най-невъзможната... 
 

(в. Преса, печатно издание, брой 162(868) от 18 юни 2014)