19465 | 18 юни 2014 | 10:02

Кашата, забъркана от Буш и Блеър, стъписа САЩ

На снимката: Иракски доброволци се стичат да подпомогнат правителствените сили. От три-четири дни изглежда преодолян шокът от превземането на Тикрит и Мосул и от ужасяващите престъпления, извършени там от екстремистката „армия“. 

Докато САЩ, Великобритания и другите страни от НАТО се занимават с украинската криза, в друг район, в Близкия изток, се разгоря с разрушителна сила отдавна тлеещ конфликт. Само преди седмица екстремистите от „Ислямската държава на Ирак и Леванта“ на Абу Бакр ал Багдади превзеха без никаква съпротива градовете Тикрит - родно място на Саддам Хюсеин, Мосул и по-малки селища. Армията им се състои от сунити, които не признават правителството на Малики, в което преобладават шиити (виж карето долу на страницата).

Разкъсвана от военни конфликти е и Либия, където ислямистки терористи убиха преди две години американския посланик, а правителството вече практически е под контрола на Партията на „Мюсюлманските братя“ за справедливост и развитие. През декември м.г. парламентът там прие ислямския закон за основа за законодателната и изпълнителната власт.
И в Сирия

не стихва конфликтът

между въстаническата армия, съставена предимно от сунити, в която доминират ислямски фундаменталисти, и режима на Асад, подкрепян от местните шиити. Очертава се реална опасност ислямските екстремисти да установят контрол в този регион.
Тази опасност като че е проспивана от САЩ и съюзниците им от НАТО, които са обсебени от руско-украинския конфликт. В британския в. „Дейли мейл“ бившият посланик в Сирия Андрю Грийн писа:

„Казваха ни, че трябва да се премахнат диктаторите... обществата в Близкия изток да имат свободно волеизявление. Лидерите на западните държави обаче бяха изключително наивни относно възможността незабавно да се установи демокрация в този район. След като ни вкараха във войната в Ирак, Буш и Блеър нямаха никаква идея какво да правят след това. Тяхната мантра, че „светът е по-добро място без Саддам“, беше само опростенчески анализ на изключително сложното иракско общество...“

В сирийския конфликт по един или друг начин бяха въвлечени сунитските Турция и Саудитска Арабия, а шиитският Иран и мощната групировка „Хизбула“ (също шиити) подкрепят режима на Асад. От пламъците в Ирак, Сирия и другаде се възползват „Ал Кайда“ и нейни фундаменталистки разклонения като „Ислямската държава на Ирак и Леванта“, чиято цел е да бъде възстановен в арабските територии някогашният средновековен халифат. Силите на тази групировка са добре организирани и въоръжени и варварски жестоки.

Реакцията на Запада? За Обама е немислимо да забърка САЩ отново във военния конфликт, разпален от предшественика му Буш. А британският външен министър Хейг заяви, че Великобритания не може да се намеси в Ирак, защото там вече имало установена демокрация!
Не е за забравяне, че военната интервенция на САЩ и съюзниците им за свалянето на Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи, както и помощта им за антиправителствените групировки в Сирия, борещи се с режима на Асад, не бяха предизвикани само от желание за установяване на демократични режими. И е интересен въпросът

има ли някаква връзка

между намесата им в руско-украинския конфликт и тази в трите арабски страни? Има, и тя е в геополитическото съперничество между САЩ и Русия след разпада на Съветския съюз.

Ирак, Либия и Сирия имат огромни находища от петрол, но делът на САЩ в либийския износ например през 2010 г. беше само 3%. А преди инвазията на САЩ и НАТО в Ирак и Либия традиционният търговски партньор на тези две страни Русия преговаряше за добив на петрол на тяхна територия. В Сирия Русия разполага с важна военноморска база в град Тартус, водеше преговори и с Кадафи за база край Триполи.
Подобно на държави като ОАЕ, Кувейт, Бахрейн и Саудитска Арабия, тези три страни представляваха привлекателен пазар за износ на американска военна техника и оръжие, което те си доставяха от Русия.

Като правило зад всяка война в историята на човечеството се крият икономически интереси. В Близкия изток САЩ се оказаха ощетени през 2000 г., когато Ирак започна да продава петрола си в евро вместо срещу долари. По-късно същото стори и Либия, последваха я и други страни, износителки на петрол. Тази ситуация беше поправена след отстраняването на Саддам и Кадафи, а голяма част от иракския и либийския износ на петрол беше пренасочен към САЩ.

Но всяка привилегия си има цена. САЩ и западните им съюзници наистина се надяваха, че в Близкия изток може да бъдат установени приятелски демократични режими. Но и те вече си дават сметка, че засега авторитарните режими в тези страни като че са за предпочитане. Затова и не реагираха, когато военните в Египет свалиха демократично избрания президент Мохамад Морси, подкрепен от „Мюсюлманските братя“, и забраниха тази организация.
Западните сили не вземат страна и в Либия, където силите на ген. Халиха Хифтер воюват срещу ислямските формирования и проислямската власт. Промяна личи даже по отношение на конфликта в Сирия, след като стана ясно, че помощта за бунтовниците попада в ръцете на екстремисти и че има риск да се установи деспотичен режим на ислямски фундаменталисти.

Но ако Асад, който получава военна помощ от Русия и е подкрепян и от Китай, изглежда, че ще се задържи на власт, положението в Ирак не е същото. Това е главоболие за САЩ и Великобритания, които рано или късно ще бъдат принудени някак да се намесят в забърканата от Буш-младши и Блеър каша.
Къде стои България спрямо тази сложна криза? Може да се каже, че страната ни няма своя външна политика по отношение на арабския регион, който някога беше важен пазар за износа ни. България подкрепи военната интервенция в Ирак и Либия, както и бунта срещу режима на Асад в Сирия. Днес вече става ясно, че поради безгръбначността на българските политици напразно беше жертван животът на български войници в Ирак, а страната ни стана прицел на ислямски терористи.

Събитията в Ирак показват, че е настъпило време за отрезвяване. Както за Запада, така и за българските управници. 

(в. Преса, печатно издание, брой 162(868) от 18 юни 2014)