17667 | 23 юни 2014 | 09:48
Ще прощавате, ама мен всяко поредно обявяване на ден или дни за национален траур ме вбесява! Просто защото знам, че споменът за причината да траурим ще трае точно колкото онези библейски три дни, отредени за чудото. Прегледайте списъка на досегашните дни за траур и ще видите, че в повечето случаи трагедията не е за траурене, а за съд! И не Божи, а земен, дето чете не Божите заповеди, а алинеите. Защото причината е все една и съща: абсолютното незачитане на другия до теб, а върхът на това незачитане е началническото безхаберие. Все едно кой е съответният началник - в България началници бол! От висшите чиновници, които сноват из мрачните коридори на властта, през техните персонални калинки и оттам надолу до всеки кабинет и стол, където все по-често и по-често сяда не просто човек, а партиен член.
Срещу една Нова година президентът Първанов се изправи до петте докарани от един друг континент ковчега и траурно каза, че сега вече никой да не си правел илюзиите, че там, в Ирак, не се води война! И това го каза конституционният върховен главнокомандващ, без чийто подпис българският войник нямаше как да бъде пратен там. (И както сега се оказва, съвършено напразно е бил изпратен...)
Когато деветима пътници изгоряха във влака крематориум, властта сметна за важна поука единствено това - да забрани пушенето във влаковете и да откърти пепелниците от вагоните. Пък те, влаковете, продължиха да лумват и след тази държавническа мярка.
И тъй нататък. Всеки път траурим или заради нечия наглост, или заради нечия алчност. А наглите и алчните първи обличат нещо черно, строяват се първи с най-големите свещи в ръка и призовават към солидарност. После някак си изчезват. Други техни побратими чиновници заемат кръгова отбрана, правят-струват, но накрая виновни все няма, виновни са Бог и световната конспирация. „В памет на удавените“, „в памет на загиналите“, „в памет на задушените и смачканите“, „в памет на трагичната гибел“, „в памет на изгорелите“... - убити има, убийци няма.
След сегашния потоп, додето политици и държавници намериха поредния сгоден повод да се замерват с обвинения (в... безхаберие, моля ви се!), някъде в социалната мрежа Веселина Седларска написа тъй: „Има места заблатени, отвратителни и опасни като тресавища, в които животът не се признава за най-важното. Ние живеем на такова място.“ И както е тръгнало, скоро всеки ден, изживян на това същото място, може да стане ден за траур.
Национален.
Ако вече не е станал.
(в. Преса, печатно издание, брой 166 (872) от 23 юни 2014)
Мобилна верси
RSS
