17754 | 26 юни 2014 | 09:10

Има аргументи, изстреляни не за да кажат или докажат нещо, а за да уязвят лично, да разстроят и унижат „оня отсреща“

В Народното събрание на Република България, 20 януари 2011 година. Независимият депутат (влязъл в парламента с листата на РЗС) Емил Василев стремително се опитва да намокри колегата си от „Атака“ Тодор Великов. Кой вече помни, че тази дискусия беше по принципния въпрос за подготовката на предизборни кампании и финансирането на кандидати?...

В заседание на депутати от левицата миналата седмица г-жа Татяна Буруджиева, политоложка, внезапно атакува Кирил Добрев, член на Националния съвет на БСП: „Ти си същият цървул като баща си!“ (Починал преди над 15 г.). Добрев естествено не й остана длъжен и чрез намек я сравни с парцал. За грозния скандал светкавично се разчу, нещо разбираемо след провала на БСП в евроизборите на 25 май и в нев­растенично обърканата политическа обстановка в страната.

Сигурно и двамата - хора зрели и обра­зовани, искрено съжаляват, че са си изпуснали нервите. Сякаш Някой си бе наумил да посочи

един все
по-загнояващ порок

на българските политически нрави, да го подчертае не как да е, а чрез два парадокса:

1. На дама се случи да предизвика свойствения на тези нрави мъжкарски (но не и мъжки) дуел „Кой си ти, бе?!“.
2. Разпрата избухна между съмишленици, а не да речем между обръгнали отвъд всякакво приличие врагове като Борисов и Станишев.

Кой е порокът? У нас набират скорост и тежест просташки варианти на известния открай време argumentum ad hominem (или ad personam) - довод, който е свързан не с темата и логиката на спора, не със слаби знания или неубедителни съждения на опонента, а с негови реални или мними лични кусури. Този трик не само позволява да се измъкнеш от същината на разговора, да замажеш слабостта на позицията си; той подло изнервя съперника, изважда го от равновесие.

Ето един максимално опростен пример, измислен, но и реален, уви. Теза: „Ще ти кажа, че в повечето европейски страни няма задължително гласуване.“ Отговор: „А пък ти си глупак.“

За германския философ Артур Шопенхауер (1788-1860) доводите ad personam са последният резерв на непочтеното спорене. (Иначе казано, хората, които вече няма как да защитят мнението си, известяват на какво ти мирише устата и как е забогатял дядо ти.) Близо 200 години по-късно най-гръмогласните от българския „елит“ се напрягат да наложат този последен резерв на подлеца като правило №1 в политическото слово в дискусиите за проблемите и за бъдещето на нашата страна.

Все още има надежда, че няма да успеят.

„Какво толкова делят тия хора?!“ Това е нормален въпрос при всяко от редовните изригвания на озлобление и простащина в политиката, при всяка реплика, изстреляна не за да каже или докаже нещо, а за да уязви, да разстрои и унижи „оня отсреща“.
„Какво не могат да поделят?!“ Да, въпросът е наивен, но той е и човешки, а и съвсем логичен. Освен всичко друго демокрацията е постоянен сблъсък на различни мнения, сблъсък от обща полза в крайна сметка.

Знайно е,

истината се ражда
в спор

Но каква обществено ценна истина да се роди, където вирее „аргументът“ „Овцете разбраха, че ГЕРБ са по-добри от тази тройна коалиция, българите още се колебаят“? Това каза Бойко Борисов, 7 май т.г., в кулоарите на парламента. Пак от него неотдавна се чу по адрес на Сергей Станишев: „Да му намерим длъжност на това момче, да мирне, само за да ни освободи от тежестта си.“ Репликата е за отбелязване, тъй като представлява вече традиционен (значи и твърде евтин) начин някой („аз, големият мъж“) да изрази пренебрежение към опонента, който е „момче“ („момченце“). В интерес на истината път й прокара още в началото на 90-те един едър мъж, който е предшественик на г-н Борисов в изкуството на популисткото бързоговорене - Жорж Ганчев.

Все в същия дух са криво-ляво завоалираните сексуални оскърбления и дори заплахи за побой. През 2007 г., когато вече бяхме в Евросъюза, един иначе сдържан и хитър политик бе нарекъл другиго „мухльо“ - и получи покана за среща „на една ръка разстояние“. Онази изискана размяна на мнения мина безкръвно, но сякаш натежа в оформянето на национален политически стил. Мнозина и до ден днешен редовно си говорят, сякаш са на 40 секунди преди сбиването. И даже си показват боксови филмчета, вместо реклама.

Уместно е да се състави нещо като речник - не само какви аргументи, реплики и атаки са разменяни между политическите „врагове“, но и какъв беше техният залог, за каква политическа кауза щит и меч стана ругатнята. Този речник няма да ви улесни много; няма да знаете какво печели България от това, че един депутат е казал на друг депутат „Вие сте просто един калашник“. И доколко просветват житейските ни перспективи, ако един виден политик е нарекъл друг виден политик „слугинаж“, „подлога“, „смърф“ или „лешояд“.

И така, ето го обещаното

нещо като речник

- не за справки, а за да се замислим.

„... Тъй наречената политическа класа, която отдавна се е превърнала в стадо грухтящи прасета, в безчувствени топки лой“ - първо публично обяснение за успеха на „Атака“ в изборите за 40-о народно събрание. (Волен Сидеров, в парламента, 11 юли 2005 г.) „Здравейте, смешници“ - с тези думи един европейски премиер приема подписка (от хиляди граждани), официално връчена от опозиционни лидери. (Сергей Станишев, пред сградата на Министерския съвет, есента на 2008 г.)
„Хиени, продажници, лешояди, измекяри“ - начин да се изрази несъгласие с медиите заради някои публикации. (Волен Сидеров, след поредния инцидент с негово участие, януари 2014 г.)

„Чудовищна коалиция“ - виж ти (!), можело всички партии в България да се привидят така на една прохождаща политическа сила, нищо че сме в цивилизована Европа в XXI век. (Георги Първанов, откривайки на 27 април т.г. кампанията на АБВ: „Ние сме като народно, гражданско опълчение, което е заобиколено от тежките редовни армии на една чудовищна коалиция“.)

„Двамата измислени герои Станишко и Бочко“ - друг образец на „феърплей“ от предизборната кампания. (Николай Бареков, 2 май т.г., в Самоков) „Те са като болни прасета, седят и се гушат и не знаят какво да правят“ - този ветеринарен бисер представлява авторитетен политологически анализ на лидера на най-влиятелната за момента партия. (Бойко Борисов, по адрес на БСП, в парламента, на 28 май т.г.) „Мутрата да си сложи капута и да напусне нашата политика“ - дискусията е по повод евентуално касиране на евроизборите в България. (Десислав Чуколов от „Атака“, в парламента, на 28 май т.г.) „Върху него тежат тежки ДПС комплекси“ - с един удар хем отговаряш някому, хем му лепваш психиатрична диагноза. (Лютви Местан за Иван Костов.) „Безцеремонна алчност“ е основата на инфраструктурен, макар и малко неясен коментар за спирането на проекта „Южен поток“. (Лидерът на ГЕРБ по адрес на „Орешарски и приближените му“.)

Вече цитираните „цървул“ - „ще избърша пода с нея“ са довод в дискусия... по кандидатурата за министър на околната среда (19 юни т.г., в една от залите на НС).
Ами да,

губи се връзката

между съдържанието и хулиганската страст на аргумента и повода. Между обидата към „врага“ и смисъла на самия спор. Проблемът в ругателната политика не е в едната простащина. Проблемът е, че тя все повече и все по-бързо прегазва и изхвърля на боклука деловия, смисления разговор за нашия живот и за бъдещето на децата ни. Едно агресивно скудоумие се налага вече всеки ден. Всеки ден шепа хора натрапват собствената си недообразованост, безцеремонност и безскрупулност като правило и стил в публичния живот, в обществения разговор за съдбата на България.

Може да има и народопсихологически обяснения за това. Вярно е, че у нас като замирише на бой, винаги има сеирджии и винаги има аплодиращи. Вярно е, че все пак сме добре - други народности по-бързо се хващат за ножовете.

Но и невесело да гледаш как ширещият се кух бабаитлък изтласква истинската политика, убива търсенето и състезанието на идеи и проекти, смазва разговора за един по-организиран и предвидим живот. Пък и по-добър, ако е рекъл Господ. 

(в. Преса, печатно издание, брой 170 (876) от 26 юни 2014)