28745 | 26 юни 2014 | 10:04

Авторката на “Мисис Далауей” и “Вълните” – една от най-изтъкнатите писателки в световната литература

Вирджиния Улф (1882-1941)

22 дни в неизвестност за целия свят. 22 дни на тотално, съвършено уединение в една от обширните подводни стаи на река Оуз в Съсекс, Великобритания. Със сигурност стотици хиляди читатели са обмисляли дълго тези 22 дни и винаги ще ги носят в себе си, без да разлеят капка. На 28 март 1941-ва Вирджиния Улф излиза от дома си, приближава р. Оуз, която с епична бавност се носи наблизо, пълни джобовете на палтото си с камъни и нагазва във водите. Тялото на една от най-великите писателки в историята на световната литература ще бъде открито едва на 18 април - за разлика от покъртителната в простотата си предсмъртна бележка, адресирана до съкрушения съпруг: „Сигурна съм, че полудявам отново. Усещам, че вече няма да можем да издържим подобен ужасяващ момент. И този път едва ли ще се оправя. Започвам да чувам гласове, не мога да се концентрирам. Така че правя това, което ми се струва най-правилно...“, пише Вирджиния Улф, като завършва с думите: Ако някой можеше да ме спаси, то това със сигурност щеше да си ти. Всичко в мен се разруши освен вярата в твоето чистосърдечие. Не мога да си позволя да продължа да съсипвам живота ти повече. Никои други двама души не биха могли да познаят

щастие, по-голямо от нашето

(Едва ли е възможно да завършим този абзац с нещо различно от мълчание. Или да си спомним великата картина на Джон Еверът Миле „Офелия“ от 1852 г., която днес се съхранява в лондонската галерия „Тейт“. Считаме, че между тялото на трагичната Шекспирова героиня, изобразено от живописеца да се носи по обсипаната с цветчета вода, и съдбата на неповторимата Вирджиния Улф има тъжно сходство. Зловеща, но неизразимо красива обреченост.)

Великата британска писателка е подарила на света девет романа, няколко сборника с разкази и дузина есеистични книги. Но изключително ценни, за да навлезем още по-дълбоко в трескавите, невидими дълбочини на нейния живот, са четирите хиляди писма и дневниците, събрани в 30 тома. Във всички тези хиляди страници се разгръща „безвъзмездното великолепие на великите шедьоври“, както казва един също гениален неин съвременник - Марсел Пруст, по повод завещаното ни от големите майстори в изкуството. А точно такъв майстор е Вирджиния Улф: може би най-многопластовата жена в историята на модернизма. Нейните романи, които приличат на поеми в проза, на ярки вътрешни монолози метафори, се носят един към друг с древната тържественост на гръцки лекокрили кораби, чиито платна са издути от въздушните богове на вятъра. И често книгите на Улф завършват на пустия бряг - с отломки от килове, мачти, гребла.

Авторката на „Мисис Дала­уей“ е родена като Аделайн Вирджиния Стивън в Лондон през 1882 г. Семейството на бъдещата писателка изиграва толкова важна роля в живота Ӝ, че светът едва ли щеше да живее с нейните шедьоври, ако не беше фамилната среда. Да започнем с бащата - сър Лесли Стивън. Известен писател, критик и планинар, той ще даде на най-известното от децата си солидно домашно образование, макар и пропито от вече изоставащия от съвремието викториански дух. Бащата има предишен брак - не с коя да е, а с дъщерята на класика Уилям Текъри, и от съюза им се ражда Лаура. Въпреки че вдовецът Лесли Стивън отвежда момичето да живее с новата му жена, бъдещата майка на Вирджиния, то остава в къщата до 1891-ва. Причината е, че Лаура страда от психическо разстройство и се налага да прекара остатъка от живота си в клиника за душевноболни.

Съдбата на именитата красавица Джулия Принсъп Стивън, родена в Индия, е сходна с тази на съпруга й сър Стивън. Тя също остава вдовица от предишен брак и се събира с новия си мъж, като води със себе си три деца. Племенничка на известна фотографка, Джулия прекарва дълго време пред стативите на най-изтъкнатите тогавашни английски художници като техен модел. Така двойката заживява своя относително либерален живот на „Хайд парк гейт“ 22, където впоследствие ще се събират едни от най-известните интелектуалци на Англия. От брака на сър Лесли и Джулия Присъп се раждат четири деца: две момичета и две момчета: Ванеса, Тоби, Вирджиния и Ейдриан. Сестрите учат вкъщи класическа и английска литература като частни ученички, а братята им са записани в Кеймбридж. Още отрано къщата на сър Лесли Стивън е редовно посещавана от Хенри Джеймс, Джордж Елиът... и това създава изключително сгъстена интелектуална атмосфера около малката Вирджиния. Според нея обаче наситените й детски спомени са свързани не с Лондон, а със Сейнт Айвс, Корнуол. „Това велико катедрално пространство, каквото беше детството“, казва тя. Летните ваканции там и незаменимите впечатления от провинциалната природа са от съществено значение за по-късните романи, особено „Към фара“. Прустовската идилия, но в по-хладен, англикански стил продължава само до 1895 г., когато майката умира внезапно. Вирджиния преживява тежко загубата, а след като съвсем скоро си отива и нейната доведена сестра Стела, започва първата от нервните й кризи.

„Някой трябва да умре, за да може останалата част да цени живота повече“, пише по-късно Улф. Но това е само една от хлъзгавите страни на многоъгълната призма на нейното Аз. През голяма част от останалия си живот великата писателка рязко ще сменя настроенията си: от тежки моменти на депресия до краткотрайни изблици на възхищение и сякаш стъклена радост, което ще изтощи финото й тяло до крайност. И най-вече ще изостри психиката й до такава болезнена чувствителност, че навлизането във водите на р. Оуз може да се разглежда и като отдавна бленуван покой, тъжно, пълноводно утешение.

Въпреки загубата на майка си Вирджиния все пак се отдава на латински, гръцки, немски и история, зачислена е в Лондонския кралски колеж. След смъртта на бащата през 1904 г. страданията на писателката се изострят до крайност и биполярното й разстройство я отвежда за известно време в клиника за душевноболни - също както другата доведена сестра Лаура. Това е най-страшната от всичките й

ранни нервни кризи

Някои изследователи смятат, че причините за тежкото психическо състояние се коренят и в спорния факт, че доведените братя на двете сестри са ги малтретирали сексуално. Но ние ще оставим настрана това, защото предпочитаме да мислим, че тъмнината ни отвежда „Към фара“, а не към още тъмнина. Вирджиния Улф прекарва три кратки периода на хоспитализация в „Бърли хаус“, описан като „частен дом за жени с нервно разстройство“ - през 1910, 1912 и 1913 г.

Важен период от творческия път и атмосфера на голямата писателка на XX в. е прякото й участие в кръга „Блумсбъри“ (името идва от централния район в Лондон) - ядро на именита група интелектуалци, които отхвърлят викторианското лицемерие и проповядват свобода на художествените търсения. Тук са сестрата на Вирджиния Улф - художничката Ванеса Бел, психоаналитикът Ейдриън Стивън, всепризнатата световна майсторка на късия разказ Катрин Мансфийлд. Но нека по-добре наблегнем на може би най-важната фигура в живота на Улф, останала неотлъчно до нея - Ленард Улф.

„Бедният евреин“, както го нарича шеговито годеницата му, се жени за Вирджиния през 1912 г. - три години, преди да излезе първият й роман „В открито море“. И въпреки че голямата авторка започва да пише 12 години по-рано (не само в арт притурката на в. „Таймс“), тепърва предстоят излизането на ненадминатите й словесни „гравюри“. Двамата не са просто съпружеска двойка, а много повече - съидейници. Отношенията им са сякаш така насъщната житейска константа, лудолфовото число, с което във всеки момент могат да открият точната площ на своя вътрешен кръг и да се приютят в него. Ленард и Вирджиния основават през 1917 г. издателството „Хогарт прес“, където се отпечатват повечето творби на великата писателка.

Инкрустирана завинаги в историята на литературата е годината 1925, когато на света се появява „Мисис Далауей“. Действието се развива през един-единствен ден, чиято кулминация е приемът, устроен от главната героиня. Разкъсала конвенционалния жанр, за да получи своето фрагментарно повествование, Улф пише „в съответствие с епохата“, както самата тя казва за себе си. Следват невероятните книги „Към фара“, „Орландо“, а през 1931-ва издава „Вълните“, където според мнозина тя окончателно е открила и развила своя стил. Критиката твърди, че романът е съпоставим единствено с „Одисей“ на Джеймс Джойс. Текстът изследва психическите дълбини на шест персонажа, шест отделни гласа, които са отделни, но и едно мащабно цяло.

„Каквото и да правим, безполезно е. Над нас се е спуснало прекрасно единодушие“, казва един от героите във великолепния превод на Иглика Василева, чиято заслуга да четем Улф на блестящ български е ненадмината - и точно затова нейният себеотдаен труд е награждаван многократно.

Но коя точно е Вирджиния Улф, е трудно да проумеем: феминистка с антисемитски уклони (въпреки съпруга си)? Модерен философ, който осъжда „религиозните гъсеници“ и тяхното често скудоумно упорство да налагат един перверзно схванат морал? Или меланхолична, лирическа хомосексуалистка, която почти десет години има връзка с Виктория Саквил-Уест (по-известна като Вита), без това да попречи чувствително на брака й? (Всъщност дали само два пъти или повече са консумирали любовта си, това не ни засяга. Но редовете в „Орландо“, където Улф описва Вита, са поезия.) Цялостната чувствителна сложност на великата писателка е труднодостъпна и вероятно затова така притегателна, мащабно пленяваща. И ако във „Вълните“ една нейна героиня откъсва от устните си фразата ридание „Цял живот ще вися от външната страна на думите“, това като че ли не се отнася за Вирджиния Улф. Защото за нея „езикът е вино върху устните“. 

(в. Преса, печатно издание, брой 170 (876) от 26 юни 2014)