97557 | 30 юни 2014 | 12:23
Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 г. в Копривщица. Заминава като доброволец на фронта през Първата световна война. Подпоручик Дебелянов загива от британски куршум на 2 октомври 1916 г. Първата му и единствена стихосбирка излиза след смъртта му.
Димчо Дебелянов живее само 29 години, 6 месеца и 4 дни, но за това кратко време написва едни от най-съкровените и изящни стихове и преминава през поредица от трагични любови. Жените, на които отдава сърцето си, или отхвърлят чувствата му, или завършват живота си трагично. Малко известна е връзката му с бъдещата звезда на немското нямо кино Маня Цачева. Влюбчивата и романтична натура на поета е напълно нормално да се увлече по красивата начинаеща актриса. Годината е 1914-а. Дебелянов вече е поет, за когото се говори, че докосва сърцата с нежните си стихове.
Маня е на 21 и е сестра на известния оперен певец Иван Цачев (първия съпруг на Мими Балканска). Димчо се запознава с нея покрай брат й. Той признава на редовните си другари по чашка Константин Константинов, Георги Райчев, Людмил Стоянов и Димитър Подвързачов, че е пленен от закачливата й усмивка и завладяващ смях. Родителите на момичето не са очаровани от ухажванията на пройдохата, който е готов да даде и малкото си пари на уличен просяк или да плати с последните си грошове сметката в кръчмата. Маня обаче не остава равнодушна към стиховете, които той й посвещава:
Ела и дай ми свойта радост ясна,
лъчи обилно в мрачна нощ пръсни,
ела, в нерадост аз самотен гасна,
неволен губя свойте златни дни.
Аз ще открия тъмните си тайни,
през звездни нощи ще те чакам сам,
една ще си в вселената безкрайна,
ти кат весталка в светъл, хубав храм.
Разсей скръбта на тъмна орисия,
усмихната и в радост, и в беда,
най-скъп венец от песни ще ти свия.
О, хубаво дете, дете безгрешно,
виж, май си веч отива навсегда,
а розата увяхва безутешно.
Двамата се разхождат с часове по шосето за Самоков, за да не навредят на доброто име на момичето, и си шепнат любовни думи. Очевидно Маня е по-увлечената във връзката им. Когато Дебелянов разбира от сестра си, че г-ца М. иска да се венчае с него в Горна баня, поетът отговаря: „Не е тая работа за мене... Когато се обичат, не трябва да се свързват с веригите на брака! Раждай деца, плътско - това опошлява любовта!...“ Кой знае как би завършил техният роман, ако близките на Маня, научили за тайните им срещи, не я бяха изпратили спешно в Германия да следва театрално изкуство. През 1917 г. Цачева снима първия си филм, омъжва се за прочутия режисьор Манфред Ноа и до 1926 г. участва в над 35 ленти от немското нямо кино.
Българката става световна звезда!
Влюбчивият Дебелянов и в чувствата си подхожда както в безпаметното си пиянство - на принципа „клин клин избива“, и не след дълго има друга муза. Едва в школата за запасни офицери в Княжево, малко преди за замине на фронта, където ще срещне фаталния куршум, поетът осъзнава, че повечето му романтични увлечения са били преди всичко любови на духа и твърде малко са стигнали до наслада за плътта. (Затова и често прибягвал до услугите на проститутки, както свидетелстват от близкото му обкръжение).
Най-дългата му връзка е с „момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман“ - учителката Иванка Дерменджийска. Любовта им продължава 13 години, през които едва ли са се виждали 13 пъти, но непрекъснато си пишат писма, разменят си книги, които са им направили впечатление, и споделят чувствата си. Девойката е три години по-млада от Димчо и го очарова със стройната си фигура, с любовта си към литературата и разбирането на стиховете му.
Тя е още гимназистка, когато поетът й се врича във вярност. Чувствата им са споделени, но невъзможни. За да прекъснат общуването й с пройдохата поет, близките й я изпращат да учи в Швейцария. Когато се завръща, Дерменджийска става учителка в Ихтиман. Срещите на двамата влюбени са вгорчени от клюкарите, които виждат „липса на морал“ в това младата даскалица да се вижда с мъж, който не й е официален годеник. В патриархалното градско общество от началото на ХХ век една образована млада дама лесно можело да изгуби доброто си име. Те си уреждат срещи в София или в Ихтиман, колкото да се зърнат отдалеч, но доста от тях не успяват да се осъществят. Това поражда огорчение и усещане за неразбиране и у двамата, но сякаш Димчо е по-обиден от предпазливостта на Иванка. Любовта им донякъде напомня изпепеляващите и забранени чувства на Яворов и Мина. Голяма част от писмата им са запазени благодарение на близките на поета. Самата Иванка грижливо криела съкровените му мисли от роднините си. Любовната лирика на Дебелянов, която той създава, възпявайки чувствата си към Дерменджийска, се лута между радостта, неудържимия възторг и мрачната скръб от временните разочарования. Поетът й пише до последните си дни на фронта
и я нарича „слънце на моята пролет“
В едно от писмата между редовете става ясно защо той не се решава на любовно признание: възпира го съзнанието, че няма право да въвлича любимата си в живот, лишен както от материална сигурност, така и от ясно бъдеще: „Аз можех много лесно да ти се обясня, много пъти ми се е представяла възможност да направя това. Но аз не можех и не исках да го направя само защото турях твоето щастие по-горе от моето…“
Иванка остава „стара мома“. Омъжва се на 26 г. чак след смъртта на Дебелянов за своя колега, учител по литература, Недьо Горинов от Панагюрище. Другите две любови на нежния лирик завършват още по-трагично. Елегията „Аз искам да те помня все така“, над която тегне сянката на безжалостната и неотвратима раздяла, е посветена на Звънчето - учителката Мара Василева, която умира от туберкулоза. Двамата се запознават в София. Тя е ученичка - хубава, черноока, със загадъчен поглед и звънлив глас (откъдето и прякорът, който й измисля Димчо). Баща й е разсилен, а мъничката им къщурка се белее на изровените стръмнини над Военното училище. Младите се срещат тайно от родителите на Мара. Точно вечерта срещу Възкресение момичето не отива с тях на черква, а чака Дебелянов, притулено зад голямата акация в дъното на двора.
Влюбените се отдават на задъхани ласки
и унесени, не чуват заглъхващия звън на камбаните. Гласовете на родителите й изненадват и двамата. Сбогуват се набързо и той хуква. В тъмното не вижда зейнала яма и пада в нея. Изкълчва лошо крака си. Няколко дни му се налага да лежи, докато приятелите се шегуват с любовните му премеждия. На Мара Димчо не споменава нищо. Скоро обаче красивата девойка завършва училище и заминава да учителства в Козлодуй. Три години разменят писма и се радват на редките си срещи. Сестрата на Дебелянов по-късно разказва: „Той по цели часове ми говореше за нея и Ӝ посвети много от стихотворенията си.“
През 1913 г. във вестник „Смях“ с посвещение „на Зв.“ е публикувана за първи път известната елегия „Аз искам да те помня все така…,. Близките на Дебелянов знаят, че под съкращението се крие Мара Василева-Звънчето:
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
….
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим…
Разривът е катастрофален. Поетът получава поредния плик от любимата си, но... писмото вътре не е за него. Оказва се, че Мария си пише не само с Димчо, а и с друг ухажор и фатално е разменила пликовете. Така Дебелянов прочита посланието до съперника, за чието съществуване дори не подозира. Илюзиите му за споделена и чиста любов са разбити. Той се бои да сподели чувствата си с приятели, за да не му се подиграват, и ги излива в стихове. Така се раждат някои от неповторимите му елегии.
Мара го атакува с извинителни писма, но Димчо е непреклонен. Не след дълго научава страшна вест. Бившата му възлюбена се е разболяла от скоротечна туберкулоза. Ужасен, той забравя обидата и хуква към нея. Будува край леглото й, целува й ръцете, чете й стихове, а после с часове броди сам. Мара умира трагично млада. Отдушникът му е стихотворението „Черна песен“. Сред книгите й нейната сестра намира писмо от Димчо: „Съжалявам, че не останах по-дълго при теб. Повече трябваше да те държа до себе си, повече, повече да те целувам…“
И това не е последният път, когато смъртта му отнема любимата жена - прокобата продължава да го преследва. Друга негова любима - Елена Петрунова, която всички наричат галено Пина, пък е застреляна от баща си. Димчо и приятелят му Константин Константинов са квартиранти в дома на командира на Шести пехотен Търновски полк - полковник Петър Петрунов, близо до днешното кино „Одеон“. Съпругата му е починала и го е оставила с една пораснала дъщеря и още четири по-малки деца. Елена е студентка по френска филология и е изключително привлекателна с къдравите си коси и тъмни очи, които „закачливо сноват наоколо“, както я описва Дебелянов.
Той е безнадеждно влюбен, докато тя приема благосклонно ухажванията му, но сърцето й принадлежи на бъдещия професор по право Любомир Владикин. Стихове, писъмца, въздишки, непохватни комплименти - Димчо включва целия си любовен арсенал в чувствата към красивата хазяйка, докато една вечер не заварва цялата къща осветена и заобиколена от стражари. Бащата застрелял спящата си най-голяма дъщеря в сърцето и после посегнал и на себе си.
В същата стая спяла тригодишната му най-малка щерка, а в съседната - другите три момичета. Из София се разпространяват две основни версии. Едната, лансирана от вестник „Народен глас“, е, че полковникът убил Елена заради греховните си чувства към нея. Заради тази измислица състудентите на момичето изкупили целия тираж на изданието и го изгорили публично. Втората версия е и хипотезата на полицията - военният в невъзможност да се справи с отглеждането на децата си пожелал да се ожени. Най-голямата му дъщеря била твърдо против заради паметта на майка си. В безизходица той грабнал револвера. Поетът първи влиза в стаята, където лежи мъртвото момиче, и тази ужасяваща картина месеци наред смущава сънищата му. Премества се в друга квартира и там нощно време
завързва крака си за леглото
за да не посегне на живота си. Според изследователите му на Елена Петрунова е посветено стихотворението „Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихият двор с белоцветните вишни?…“.
Димчо бил толкова потресен, че с неколцина приятели се отдал на двудневен запой, при който само пиел, мълчал и ридаел: „Умря една светица!“ По-късно, когато излиза преводът му на изтънчения еротичен роман „Афродита“ от френския писател Пиер Луис, посвещението е „На една покойница - обещаният дар. Преводачът“.
Из първото любовно писмо на Димчо до Иванка
…Пред мисълта, че ти най-после ще разбереш моята любов и че ти най-после ще изгрееш, слънце на моята пролет, аз се опивам от щастие. И в момента, когато ми кажеш, че ме обичаш, аз ще бъда най-щастливият в света. Защото любовта ти ми е скъпа - тя е изкупена с толкоз много душевни мъки. Аз чувствам как твоята любов би ми вдъхнала нови сили, нова вяра, нови надежди. Аз бих принесъл всичко пред нея. Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе.
Най-хубавите ми спомени са спомените за срещите с теб. Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб. Аз не зная още какъв ще бъде твоят отговор, но аз не мога да не ти кажа това, което толкоз време се е набирало в душата ми.
…Позволи ми да се обръщам към тебе само с името ти. То е тъй хубаво и когато го произнасям или пиша, чувствам, че то изразява всичката моя любов… Вярвам, че ти няма да оставиш без отговор моето тъй разхвърляно първо любовно писмо. Как искам да те видя!
в. Преса, печатно издание, брой 174 (880) от 30 юни 2014)
Мобилна верси
RSS
