20184 | 11 юли 2014 | 15:28

У нас синдикатите вършат работата на партия. Партиите пък назначават и уволняват.

По всеки проблем у нас има най-малко две мнения, едно от друго по-красиви, обаче грозната градушка е една. И смъртоносното наводнение е едно. След това започват да се роят мненията кой чиновник за какво е виновен преди градушката и преди наводнението, защото не си е свършил работата. И работата е една.

С чиновници не може да се преговаря, това да не са ти

някакви мекушави терористи

Чиновниците си имат инструкции, спазват ги. Проблемът обикновено е, че старите инструкции са отменени, а новите не са пристигнали. Ще дойдат до края на месеца, сезона, годината.

Вижте - казвам, - идвам за четвърти път, не може да няма начин да се свърши работата. Нямало. Искам да говоря с началника. Намислила съм си да произнеса реч за това, че ние гражданите, сме работодатели на чиновниците, че им плащаме заплатите с нашите данъци и т.н., както обикновено звучи една гражданска кихавица.

Влизам при шефа и за свое най-голямо учудване, казвам нещо съвсем друго: „Не съм виждала по-скапано обслужване!“ И тогава той казва нещо, което ме шокира още повече. Той казва: „И аз.“ Ако се бяхме скарали с много думи, щяхме да сме от двете страни на една барикада. Като си казахме точно каквото си мислим, се оказахме от едната страна.

Направо си станахме приятели

за нула време. Защо ми отговорихте така, както най-малко се очаква от един шеф на служба, попитах. „Защото не ме нападнахте с обичайната дрън-дрън-ярина, че гражданите са работодатели на служителите, тъй като ни плащат заплатите с данъците си. Писнало ми е да го слушам това. То не е и вярно, освен всичко друго. Не са ни работодатели гражданите. Партиите са ни работодатели.“

След това изречение вече сме и съмишленици. В смисъл че и аз мисля като него - партиите са работодателите на чиновниците, те уволняват чуждите и назначават своите. И това разврати чиновническия манталитет. Защото не е важно дали работиш, важно е чий си. Това си го мисля наум, на глас казвам: „Нали ви обучават непрекъснато, споделят ви чужд опит, разказват ви как е по света?“ Да, него даже го били водили на семинар в Бостън разказва той.

„Ама тия американци са наистина супертъпи. Чак в Бостън ни замъкнаха, за да ни обясняват нещо, по което е експерт и последният циганин в България.“

Обяснявали им как чистят листопада. Раздали им бележници, химикалки, сервирали им нещо, което американците наричат кафе, и един мъж застанал пред ония картони „нали ги знаеш, те не могат да говорят, без да пишат“. И написал. Първо: листата се метат и събират на купчини. Второ: купчините се товарят. Нашите хора се споглеждали с утаен присмех в очите и си записвали. Трето: листата се изхвърлят на определените за целта места. Тук вече нашите хора се чудели как да не умрат от смях и поискали почивка за цигара извън сградата, да могат да се смеят на воля. И излезли навън.

„Където беше ли чисто?”

„Ами трябва да е било чисто - чуди се той на неадекватния ми въпрос. - То там навсякъде е чисто.“

„Тогава защо се смяхте?“

Той е отчаян от липсата ми на чувство за хумор. Как няма да се смеят - кой не знае ония първо, второ и трето, от които се е състояла лекцията? Защо е нужно да се прекоси цял океан, за да ти обяснят всеизвестното.

„И като го знаем, правим ли го?“

„Ами, правим го, метем. Никъде не пада такова масово метене, като у нас.“

Знам ги метачите. И без да са слушали задокеански лекции, те знаят, че

трябва да събират листата на купчини

Само че защо ми се струва, че след това не се случва нищо с купчините?

„А-а, не си права. Товарим ги. В повечето случаи ги товарим. Искам да кажа товарим онези, които вятърът не е разпилял отново. Абе, общо взето ги товарим. След което ги изхвърляме, разбира се, може ли да ги натоварим, без да ги изхвърлим.“

На определените за целта места - цитирам сериозно лекцията, която малко преди това той ми беше цитирал подигравателно. Реките ли са определените за целта места или най-лесните за целта места? Щото едва ли има река, която да не е задръстена от пластове и пластове листа и трябваше да дойде наводнение, за да се запитаме... И си го представих във вид на лекция. Първо: парите на данъкоплатците се дават, за да се чистят боклуците. Второ: задръстените от боклуците реки правят наводнение и унищожават парите на данъкоплатците. Трето: данъкоплатците плащат, за да се почистят реките.

Българските чиновници са гросмайсторите на имитиране на работа, но природата не признава имитациите. Градушка не се спира с доклад, водата превръща улицата в река, ако листата не са преметени от умните българи по начина, по който го правят тъпите американци. Те впрочем защо имат славата на тъпи, питам моя нов приятел. „Ами нали ги видях с очите си, ограничени хора. Съотношението на знанията ни са минимум 1:10. Ако те знаят по някаква тема 10 неща, ние знаем 100.“ А колко правят от тези 10? – пак питам. „Е, за правенето, правят ги и десетте.“ А ние от стоте?

Тогава този човек реши да бъде още по-откровен. Той се въртял в администрацията от 19 години. В зависимост от това кой печелел изборите бил

на различни етажи в сградата

на два пъти и извън сградата. Веднъж прочел хумористичен разказ - показания на австралийски строител по дело за обезщетение при трудова злополука, и най-после видял собствената си чиновническа кариера като на екран. А оня разказ звучал така:

„Приключих работата си на покрива на четириетажна сграда и видях, че са ми останали доста керемиди, които трябваше да сваля. За да не ги пренасям на ръка, реших да използвам прикачения на макарата варел. Слязох на земята, издърпах с въжето варела до покрива и застопорих въжето. Качих се на покрива и напълних варела с излишните керемиди. Слязох отново долу, освободих въжето и го държах здраво с две ръце, тук е моментът да кажа, че тежа 62 кг. Тъй като керемидите тежаха много повече, варелът с тях тръгна надолу, а аз, заедно с въжето, потеглих нагоре.“

„На втория етаж се срещнахме с варела, което обяснява счупената ми ключица. Продължих нагоре към покрива, през това време варелът пътуваше надолу, удари се о земята, дъното му се отлепи и остана на земята заедно с керемидите, а самият варел излетя нагоре. Съответно аз летях вече надолу и на втория етаж отново се срещнах с варела, което обяснява счупените ми две ребра. След миг паднах върху купа керемиди, което обяснява счупения ми крак. При падането изпуснах въжето и миг по-късно върху главата ми падна варелът, което обяснява черепната фрактура.“

След като се позабавлявал с тази драма-шега, моят нов приятел си казал, че щом тъй и тъй ще търпи партийни злополуки, може поне да си спести работата. И като се огледал, наоколо му станало ясно, че то всички вече си били казали същото.

Българските чиновници са

парализирани от угодия и страх

Кой ще ги защити, когато почне политическата градушка? Синдикатите? Не, няма синдикати у нас, които да настояват за стандарти за работа и за защита според резултатите по стандарта. У нас синдикатите вършат работата на партия. Партиите пък назначават и уволняват. Не вярвам тази работа да се оправи скоро. Той каза „И аз.“ С тази разлика, че на мен като гражданин положението ми тежеше. А на него не, той просто чакаше оня ден в месеца, в който си получава обезщетението за партийните злополуки.