13990 | 15 юли 2014 | 15:43

Както сами си помогнахме при последните наводнения във Варна и Добрич, така можем да го направим и на по-високо държавно ниво.

Преди няколко дни историкът Божидар Димитров притопли отново тезата си, че България има нужда от „силна ръка“. И дори поиска този копнеж на народа да бъде институционализиран под формата на президентска република, защото парламентарната била изчерпала възможностите си. Според прогнозите на г-н Димитров въпрос на време е това да стане, и то не дълго време, а няколко години.

Това не е нова негова теза. Той систематично я защитава отдавна, опирайки се на историята ни. Дори твърди, че българите векове наред зреят за нея, защото е записано в гените им, че си искат хана, царя, бащицата. Че е въпрос на неизбежност, кодирана в народопсихологията ни. Думите му не може да бъдат отминати с безразличие - той все пак е бивш министър, макар и без портфейл, човек, държал юздите на държавата, може пак да се върне на кормилото.

На фона на последните сътресения в банковата система, както и на разочарованието от яловия парламент, който избирателите излъчиха миналата година през май, тази теза започва да намира все по-плодородна почва. Като че ли България отново закопня все по-явно за силната ръка. И забрави, че само допреди 25 години я имаше, но не я харесваше, а стенеше под гнета й.

Тук радетелите на по-горната идея биха възразили, че има значение чия е силната ръка. Че когато е комунистическа, това е диктатура, но когато е пазарна и капиталистическа, това е в интерес на нацията. Всъщност - няма значение чия е ръката и това историята, както би трябвало да знае Божидар Димитров, многократно го е доказвала. Защото съсредоточаването на много власт в един чифт ръце, пък били те и на ангел с неземен демократичен морал, има склонността да опиянява и развращава.

Ценностите на западната и европейската демокрация, под които всички политици уж се подписват, предвиждат създаване на максимално много и максимално големи степени на свобода на гражданите, за да могат те да се реализират като хора, да осъществят предприемаческите си идеи, да просперират с труда си и с възможностите си, да бъдат щастливи. Т.е. априори се приема, че хората, живеещи в демокрация, са зрели, подготвени за живота личности, които признават договорените между тях правила и ги спазват. „Силната ръка“ на закона и държавата - а не на отделна богоизбрана личност - би трябвало да се намеси само в случаите, когато някой се опитва да заобикаля правилата, но без да ограничава степените на свобода на останалите. Това не може да се направи дори в името на предпазване от голяма междугалактическа опасност, твърдят споменатите западноевропейски ценности.

Но изкушенията да се прекрачват правилата на демокрацията датират още от нейното зараждане, и то не само по нашите земи, но дори и във всепризнатите й световни люлки. Още през 1775 г. един от бащите на американската държава Бенджамин Франклин пише до губернатора на Пенсилвания писмо, изречения от които ще се превърнат в мото за всички радетели за свобода и човешки права през следващите векове, та и до днес:

„Ние сме много загрижени за бедните и бедстващи обитатели на граничните райони. Предприехме всички стъпки, които са по силите ни и които са в съответствие с правата на свободните хора в Пенсилвания, и имаме причина да смятаме, че въпреки бедата си те не искат да отидем по-далеч. Защото тези, които биха се отказали от свободата си, за да си купят малко временна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност... И ако губернаторът все пак чувства, че ръцете му са слаби или неспособни, то трябва да вини себе си или тези, които са ги вързали.“

Голямата битка на целия 25-годишен преход бе хората да се научат колко много неща зависят от тях и да престанат да се уповават на силната ръка и държавата. Държавата пък от своя страна трябваше да бъде приучена да се намесва само при крайна необходимост. Политиците нямат изгода от това, защото ако се случи, ако народът осъзнае силата и правата си и започне да ги експлоатира в свой интерес, те ще имат много по-малко възможности да употребяват властта за лични цели. Затова винаги са се изкушавали да чертаят апокалиптични картини и да създават нестабилност, като след това се самопредлагат за месии и спасители.

Нито една партия, докоснала се до властта, не се е посвенила да го направи. Жан Виденов ни спасяваше от международния финансов гнет, Филип Димитров и Иван Костов - от комунизма, Ахмед Доган - от етническа война, Симеон Сакскобургготски - от нас самите, Бойко Борисов - от всичко, Сергей Станишев - от Бойко Борисов, а напоследък Бойко Борисов пък иска да ни спасява от Сергей Станишев. Дали политиците ще успеят да ни заразят с вируса на силната ръка, който да ни разболее от диктатура, зависи от имунитета на обществото. А съпротивата на българския народ към тази болест от година на година става все по-силна. И опасността от диктатура под благовидната форма на спасителна силна ръка - все по-малка. Колкото и на политиците това да не им харесва. Но те като че ли още не могат да измислят друга доктрина за идване на власт, все ни ухажват с предложения за спасяване.

Българите може и да са имали своите колебания през последните 25 години, част от тях да са залитали по обещания за силна ръка, но като цяло нацията винаги е избирала разумно. Доказателство в тази посока дойде и от последния евровот - ние сме една от малкото европейски нации, които не вкараха нито един национал-популист и евроскептик в парламента в Брюксел. Може да се учим бавно да не се страхуваме от свободата и демокрацията, но се учим и дълбоко в себе си сме ги избрали за свое настояще и бъдеще. Все още политиците се опитват да експлоатират слабите звена на уплашените за сигурността си. А една система е толкова силна, колкото са силни слабите й звена.

Резистентността ни към всякакви идеи за силни ръце и мощни президентски републики ще е големият тест дали сме узрели за демокрацията, в която живеем. Защото на хартия всичко ни е наред, имаме добри, признати от ЕС закони, част сме от европейското семейство, което предполага повече контрол над националната политика по посока на правов ред и законност. В понеделник след консултациите при президента по въпросите на финансовата сигурност стана ясно, че политическите сили са постигнали консенсус за възможно най-бързо присъединяване към Европейския банков съюз като първа стъпка към еврозоната, което значи още по-дълбока и необратима интеграция в ЕС. Никъде в този контекст не се мержелее възможност за управление на силната ръка. Защото колкото и силна да е тя на местно ниво, на европейско има все повече контролиращи фактори, които да я плеснат през пръстите, ако прекали.

Свободата е страшна и в нея се живее по-сложно, отколкото в диктатура и в зависимост, както твърди и Ерих Фром в книгата си „Бягство от свободата“. Налага се да правиш избор, да решаваш ежедневно и ежечасно как да постъпиш. Дори на житейско ниво е така - който се затруднява да се справя сам, си търси покровител. Обратно на очакванията на угнетения човек - първият му порив, когато получи свобода, е да избяга от нея, не да я прегърне, да потърси „добра“ зависимост, „добра“ диктатура. И в моменти на кризи го прави. И докато има такива хора, ще има и възползващи се.

Но още Бенджамин Франклин в края на ХVІІІ век е забелязал, че ръцете на управленеца, който драпа за повече власт, са вързани, и то не от него самия, а от някой друг, който ги направлява в своя изгода. Когато има един силен център на власт, както предполага концепцията за „силната ръка“, то тогава е много по-лесно той задкулисно да бъде овладян. Когато властта е разсъсредоточена, когато е пръсната в много, по-малки и взаимно контролиращи се центрове, прочутото задкулисие губи ефективност и умира от глад. Водевилите на нестабилност, които политиците ни играят, все по-малко минават и силната ръка става все по-излишна. Както сами си помогнахме при последните наводнения във Варна и Добрич, така можем да го направим и на по-високо държавно ниво.

Стамболов и Стамболийски – трагичните примери

Либералът Стефан Стамболов (1854-1895) и земеделецът Александър Ставболийски (1879-1923) са два трагични примера от българската история как политиката на здравата ръка може в началото да постига някакви успехи, но в крайна сметка успява да ти създаде силни врагове и да те погуби.

Героят от освободителното движение Стамболов става министър-председател през 1887 г. Вероятно воден от идеалистични подбуди, започва да води твърда антируска политика, но така си създава мощен враг в лицето на княз Фердинанд. Позицията му е твърде непопулярна и сред обикновените хора, които смятат Русия за свой освободител, а от края на Руско-турската война е минало едва десетилетие. Здравата ръка, с която Стамболов преследва враговете си, в крайна сметка води до тяхното сплотяване във фронт, който първо го дискредитира, а след това изхвърля от политиката. Стамболов завършва земния си път посечен смъртоносно на улицата за отмъщение.

Стамболийски поема страната в страшното време след Първата световна война, налага му се да подпише тежкия за България Ньойски договор. Управлява с твърда ръка обеднялата и рухнала държава. Неговите „сопаджии“ - отряди от правоверни земеделци - успяват с арогантността си да настроят срещу себе си интелигенцията и всички свободомислещи хора. И така се стига до Деветоюнския преврат през 1923 г., след който Стамболийски е заклан с изключителна жестокост от дейци на ВМРО.

Кандидати за славата

„Когато дойда на власт и стана министър-председател, ще съдя всички политици от предишните правителства“, заканва се често новият политик Николай Бареков. Може този популистичен възглас в стил „здрава ръка“ да отеква добре в душите на недоволните, но всъщност показва пренебрежение към конституционния ред - изпълнителната власт не съди, с това се занимава съдебната.

„Трябва ни силна ръка“, каза наскоро и фармацевтичният магнат и неуспял кандидат за кмет на Варна Веселин Марешки. „Реваншизъм до дупка“ и „Искам да ги видя да се влачат по съдилищата“ - това са думи от последния месец на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов.

Унгарският премиер Виктор Орбан пък е сред най-известните европейски популисти, които също управляват в стил „здрава ръка“, но си навлече много критики от демократичния свят. Макар да стабилизира страната икономически, при неговото управление бяха променени редица закони, включително и конституцията, които засегнаха свободата на словото.