16779 | 25 окт. 2012 | 11:47

"Левски" и ЦСКА днес сякаш са излезли от роман на Маркес

От вечното дерби на българския футбол са останали само агитките и 130-ото издание на Големия мач болезнено го потвърди. Дори неколцината мохикани на марковия сблъсък като Стойчо Младенов, Илиан Илиев, Тодор Янчев или Христо Йовов вече са неспособни да запалят искрата. Затова и феновете толкова ги заболя. Класическото противостояние избледнява безвъзвратно. Също като в политиката червеното и синьото се размиха в безобразната си посредственост. Задушени в трагедията на прехода, покварената среда, болната амбиция на самозабравилите се собственици и огромното его на провинциалните футболни феодали, „Левски“ и ЦСКА днес сякаш са излезли от роман на Маркес -

излинели сенки на някогашни титани,

чиято величава трагичност се предава от поколение на поколение. С всеки следващ отбор, сезон и мач прокобата се засилва.

Трагедията този път бе оцветена в синьо, следващия ще е в червено. И така докато не остане някой, който да помни. Футболът е игра на победи и поражения, но не и така, както загуби „Левски“. Никога във вековната си история отборът на Гунди, Котков, Гиби, Патрата и Наско не е изглеждал толкова бездушен, аморфен, несъстоятелен, безразличен. В мач срещу един отбор на ЦСКА, който днес се събира, утре се разпада. Чиито футболисти ще се разминат по улицата, без да се поздравят, защото няма да се познаят. Това е голямата обида спрямо историята, фланелката, традицията, поколенията, възпитани със синята идея.

Тези, които онзи ден излязоха с екипа на „Левски“, бяха дейни съучастници в моралното престъпление спрямо чувствата и емоциите на Южната трибуна. На хората, които напук на всичко продължават да вярват в клуба на своите дядовци, бащи и синове. И които в събота отново бяха на своите места. Всъщност играчите не са достойни, дори да бъдат посочени за виновници. Случайни наемници като Мюлдер, Ели, Прохазка, Карвальо или Марсиньо нямат бегла представа за клубните ценности, идеология и харизма. Не са оттук и са за малко. Вземат си парите и си тръгват. Не подозират, че за този екип здравето и живота си са дали десетки легенди, идоли на поколения българи. Откъде словашкият герой Прохазка с петцифрена заплата в евро да знае, че флангът, по който си прави съботни разходки, е родил мита за Соколето - колоса Георги Соколов, българския Гаринча.

Същото е с десетките, стотиците самозванци, изредили се през „Герена“ и „Армията“ в последните години. Безкрайните потоци от измислени герои изцедиха кръвта на играта. Погубиха съкровената футболна любов на българина - вечното дерби. Та голмайсторът за ЦСКА до онзи ден го познаваха само роднините му. Дори в момента 80 процента от феновете на тима не могат да произнесат името му. До няколко месеца няма да го помнят, защото

ще бъде продаден при първата оферта.

Ако трябва - ще бъде пренесен на ръце през границата.

По някакви неведоми пътища ЦСКА стигна до победата и стопли душите на изстрадалите си фенове. С играчи, събрани от кол и въже, класическа сбирщина, „червените“ показаха някакви аргументи, най-вече заради мотиваторските качества на треньора си. Но ако на „Армията“ се заблуждават, че са стъпили на здрав постамент, са пълни наивници. Дворът е също толкова разграден, колкото и този при големия съперник. И на „Армията“ алъш-веришът е основен мениджърски инструмент, важното е да излиза сметката. За инвестиции в бъдещето, изграждане на нормална функционираща школа, шлифоване на собствени таланти никой не помисля.

Половин век България ставаше и лягаше с имената на „сините“ и „червените“ футболни армади. Пред славния тим на Стоян Орманджиев с гладиатори като Якимов, Цанев, Пенев, Никодимов, Гаганелов трепереше „Интер“ на Хеленио Херера. Най-великата селекция на английския колос „Ливърпул“ сви знамената пред Стойчо, Джеки, Ради Здравков, Спас Джевизов, Джони Велинов. Големият отбор на „Левски“ от 80-те с Гиби, Боби, Ники Илиев и Сираков остана вечна естетическа величина в „синия“ летопис. Тогава хората живееха за съботата. Да отидат на стадиона и да зърнат любимците си. После да разказват.

Днес футболистите на двата клуба са анонимни клакьори в пошъл маскарад. Жалка пародия на колосалния сблъсък, родил десетки идоли и хиляди спомени. Само по време на управлението на „Титан“ в ЦСКА се извъртя почти трицифрен брой футболисти. В годините на истинския „червен“ отбор толкова минаваха за две десетилетия. Титуляр на „Армията“ и „Герена“ се ставаше по-трудно, отколкото член на Политбюро.

Вече 20 години всяко лято и всяка зима правим селекция, но не и отбор. Признанието е на Стойчо Младенов. Колко прав е треньорът на „армейците“ говорят фактите. Онзи ден на терена излязоха 10 абсолютни дебютанти във вечното дерби. Цял отбор. До следващия сблъсък поне половината от настоящите „артисти“ няма да са тук. Пак ще започнем да сричаме имената на новите. В „Левски“ вече се подготвя поредната метла. В ЦСКА тя бе заявена още преди дербито след назначението на новия директор Георги Илиев. През зимата ще се заформи редовната истерия, ще се изсипят

купища пари за самозвани звезди,

за да регистрираме задължителния селекционен провал през лятото. Когато у нас гостуват следващите „Сараево“ и „Мура“.

Жестоката ирония е, че маститите ни футболни управленци с претенции за модерно мислене дори не си правят усилието да пуснат телевизора. Ако го правеха, щяха да видят един заводски отбор от една тоталитарна държава, който преди 3 седмици се разправи с германския колос „Байерн“. В стила на великата генерация на ЦСКА от 80-те години. Доскоро се присмивахме на „трактористите“ от БАТЕ Борисов. Сега те са толкова високо, че даже не могат да ни видят. С отбор от местни момчета, с по-малки заплати от нашите звезди, с простички, но ясни правила.

Ясно е, че явлението от Беларус няма как да трогне хората от „Армията“ или „Герена“. Те не виждат по-далече от носа си, живеят за една сиромашка победа в дербито, която ще развяват няколко месеца като някакво колосално постижение. Поне заради оредяващите фенове от онзи ден обаче е редно да си дадат сметка за отговорността си пред обществото. Не ги ли жегва поне малко ръководителите на „Левски“ и ЦСКА фактът, че приносът им за възраждането на националния отбор е абсолютна нула. Няма ли да ги е срам, ако България отиде на световно с футболисти от Разград и Ловеч? Или поне да влезе в здрава битка за визата, както са тръгнали нещата?

Помним как беше в Щатите през 1994-та - защитата бе „синя“, нападението - „червено“. И симбиозата роди легендата за четвъртите в света. Днес двата софийски гранда не могат да съберат общ отбор от българи. Местата им са изядени от чужди „ментета“. А примерът е пред очите им. Любо Пенев им изнася безплатни лекции - с ограничени футболисти направи отбор, който играе смислен футбол. И връща хората по трибуните.

За няколко месеца в „Литекс“ Стоичков даде път на пет-шест местни момчета, които вече са гръбнакът на националните гарнитури. Не бие тъпана, не се оплаква, че няма пари за прехвалени чужденци и скъпи селекции. Няма да стане шампион, твърде възможно е да не се класира дори за евротурнирите. Но ще е чист пред съвестта си. Просто е минал по същия път. Той го е направил Стоичков.

Преди дни юношеският отбор на България до 17 години победи връстниците си от Испания. В сферата на технологиите това би означавало да изпреварим Япония. Или да спечелим война срещу САЩ. Треньор на младите „лъвчета“ е Методи Деянов - един от десетките изгубени футболни таланти на прехода. Излишно е обаче да се питате колко от неговите момчета ще бъдат забелязани от скаутските звена на „Левски“ и ЦСКА.

Там са твърде заети с обиколки из долните дивизии на Гърция, Кипър и Малта.