13033 | 16 юли 2014 | 14:33
Сравнението между това, което сега се случва около КТБ, и банковите фалити през 1996 година има своите основания. Различията изглеждат повече, но присъствието на едни и същи елементи и зависимостите между тях, определят риска пак да се стигне до процеса на трайна дестабилизация. На първо място сред тези елементи е управлението на БСП – като политическа даденост, при която се повтарят определени ситуации, свързани с банковата система. Затова е важно да се определи до каква степен именно ляво управление у нас води до пътя към банкова криза.
Първична е политическата намеса
Преди всичко, кризата и през 1996 г., и сега, не е собствено банкова в произхода си. Негативните процеси не се основават на обективни икономически и финансови причини. Водещо значение има политическата намеса в управлението на финансите. А тази политическа намеса произтича от характера на властта. Сравнението между три мандата на управление на социалистите – правителствата „Виденов“, „Станишев“ и „Орешарски“, показва наличието на трайна тенденция.
В мандата на правителството „Сакскобургготски“ бяха формирани нови рискове за разширяване на политическото влияние върху стопанския живот на страната. Достатъчно е да припомним, че именно в периода 2001 – 2005 г. политически бе компрометиран модела на спестовност, следван повече от 120 години и бе заменен с модела на „живот на кредит”. Освен това подкрепата на БСП за коалиционното управление на НДСВ и ДПС имаше решаващо значение за установяването на олигархичния режим на властване у нас.
В рамките на мандата на правителството Станишев нямаше видими белези на банкова криза. Нито една банка не бе поставено под особен надзор при управлението на тройната коалиция. Но пък настъпи интензивен процес на банково сливане и преобразуване. В този случай, изключението потвърждава правилото. А и в периода 2005 – 2009 година, в БСП не беше силно изострено онова вътрешно противопоставяне между различни крила, кланове и корпоративни интереси, което стои зад привидното единство на социалистическата партия.
Класическа форма на грабеж
Поначало една атака срещу банките е резултат от желанието да бъдат заличени или сериозно намалени задълженията на крупни, политически протежирани кредитополучатели. Тя е форма на грабеж, осъществяван чрез дестабилизация на банковите институции.
Подобна атака няма как да се реализира без политическа намеса в развитието на финансовата система на дадена страна. В началото тя се развива като държавата фаворизира политически определени банкови институции. Това води до концентрация на публични средства в тези банки. Формира се своеобразна „банка на властта” и близостта й до управляващите е символният капитал, с който тя оперира. Но след като бъдат преминати определени граници на концентрация, придобиване на активи и разпределяне на значителни кредити, тази „банка на властта“ може да бъде срината. Така ще бъдат заличени следите на поредния политически протежиран грабеж.
Една „стопанска левица“
В началото на съществуването си БСП, още от 1991 г., когато тя възприе това име, бе ориентирана към реализирането на политическата програма на Андрей Луканов, а не на идеолога Александър Лилов. Стопанската номенклатура на тоталитарния режим, надделя над политическата. Тя получи подкрепата на структурите на някогашната Държавна сигурност. Това оформи профила на капитализма, който започна да се развива в България. Определените чрез протекцията на БКП стопански ръководители, както и кадрите на ДС искаха да печелят за себе си, без да зависят от ограниченията на партийната лоялност.
В резултат от всичко това, БСП се формира като сложна система от зависимости и противопоставяния между разнородни субекти. Тя не е и никога не е била единна партия. В нея продължават да имат определящо значение разделенията по партизански отряди, по земляческа, семейна и кланова принадлежност, а към тях се добавиха и корпоративните разделения и конфликти.
В рамките на подобна политическа структура, не е възможно силно лидерство. Председателите на БСП бяха избирани в зависимост от способността им да поддържат крехкото равновесие между враждуващите помежду си субекти, изграждащи БСП. Жан Виденов се опита да наложи своята представа за партията и се изправи срещу яростната съпротива на добре организирани корпоративни интереси. Георги Първанов се опитваше да поддържа равновесието между тях, но успя да запази влиянието си само заради избирането му за президент през 2001 година.
Сергей Станишев, на свой ред се опита да централизира ръководството на БСП в собствените си ръце. Това доведе до последната криза, след която, тя повече няма да може да запази ролята и влиянието, които имаше през изминалите двадесет и пет години.
Руският фактор
Вторият елемент, определящ риска от трайна дестабилизация на страната през банкова криза, е свързан с влиянието на Русия. Това влияние преминава през структури, трайно свързани с БСП, но и с ДПС. Един от основните фактори за вътрешно противопоставяне в социалистическата партия винаги е било овладяването на ролята на официален представител на Кремъл в България. Както представители на т.нар. „червена аристокрация”, така и на крупния капитал, формиран чрез протекциите на БСП, винаги са се стремели към доверието на Русия като гаранция за собствения си достъп до властта в България.
Подкрепата на Русия бе превърната в съществен властови ресурс за българския политически елит или поне за част от него. Ключът към тази подкрепа бе готовността за осигуряване на руските интереси в България, а след 2007 година – и в Европа. Това бе основата на тройната коалиция, в която НДСВ трябваше да допринесе за неутрализиране на шансовете на СДС и ДСБ за достъп до властта. Това е и основата на сегашната парадоксална коалиция, в която БСП зависеше от подкрепа на ДПС и „Атака“.
Тази политическа конфигурация определя запазването на подхода, дори и когато формално политическите етикети се променят. Това е третият устойчив елемент на този вид кризи.
Парадокси в електоралната основа
Моделът на властване установен от БСП, в сътрудничество с ДПС, се възпроизвежда за сметка на икономическата стабилност. И двете политически формации разчитат на подкрепата на по-бедните, по-възрастните и по-слабо образовани слоеве на населението. Това са хора формирали политическата си култура в контекста на тоталитарния режим, живеещи в относителна социална изолация и висока степен на зависимост от държавата.
Парадоксалната свързаност, в рамките на една и съща партия, на представителите на крупния капитал и на най-бедните слоеве от населението, определя една непреодолима тенденция. Това е тенденцията да се възпроизвеждат отново и отново рисковете от овладяване на държавата и установяването на олигархичен режим на управление.
БСП и ДПС зависят от тази електорална подкрепа за достъпа си до властта. Обаче могат да управляват само доколкото успяват да гарантират интересите на корпоративните субекти, от които зависят все повече. Именно с това изпъква най-сериозният проблем на анализирания дотук модел. Самата политическа намеса във финансовата и икономическата система на страната прави политическия елит все по-зависим от амбициите на производните му корпоративни субекти.
Решенията не са само във финансовата система
По този начин бе установен политически режим, който тласка България встрани от постигането на националните й цели. Кризите, на които сме свидетели, произтичат от олигархичния характер на модела на властване. Именно затова, решенията не могат да бъдат търсени единствено и само в рамките на финансовата система. Дори и най-ефективните методи за управление на банкови кризи, не биха могли да дадат трайни резултати, при запазване на същата политическа схема.
Необходими са ясни гаранции срещу намесата на политически фактори в стопанската и финансова система на България. Затова и усилията за преодоляване на сегашната ситуация не би трябвало да се ограничат само до преодоляването на кризата с КТБ.
Истинският проблем е в характера на партийната политическа система, формирана така че да гарантира запазването на влиянието на структурите и зависимостите на предишния политически елит, представляван основно чрез БСП и ДПС, но и през нови политически формации, служещи на запазването на статуквото.
(в. Преса, печатно издание, брой 191 (897) от 17 юли 2014)
Мобилна верси
RSS
