14181 | 17 юли 2014 | 13:21

Никакви европейски и християнски доводи не убеждават западноевропейските данъкоплатци, че са длъжни да приемат новото съжителство с посл

4 януари 2014 г., летището край гр. Клуж, Румъния. От началото на годината отпаднаха ограниченията за работа в чужбина за българи и румънци. Гръмко очакваното в Европа „нашествие“ не се състоя. Но двете страни си остават трън в очите на човека от улицата в богатия Запад.

Малцина предвидиха силата на националистическия прилив, който заля Стария континент с изборите за Европейски парламент през май. Кой не сбърка? Анонимните гласоподаватели. Именно те - било чрез активен, било чрез наказателен вот - изразиха критичното си отношение към европейския проект и неговите протагонисти. В това свободомислещият експрезидент на Чехия Вацлав Клаус видя причина да заяви, че големият победител на евроизборите били... негласуващите. Казват, че

в цялата конфузна
ситуация

имало и положителен момент: изправени пред заплахата от екстремния национализъм, старите партии направиха компромис и общността ще се управлява от голяма коалиция (което било гаранция за стабилност). И още - обединеното управление на десни и леви щяло да постави бариера пред по-натъшното настъпление на евроскептиците... Съмнявам се, че е така. В последните месеци се срещах с граждани и експерти от няколко европейски страни. Чух и записах техни изказвания и оценки. Ето откъси от тези „евродиалози“, както ги нарекох, тъй като в тях проблеми на Европа се пречупват през „малки“
впечатления и грижи от всекидневието.

„Не сме длъжни да издържаме вашите социални туристи!“ Чуто в Белгия, Германия, Холандия и Австрия. „Социални туристи“ е евфемизъм за онези източноевропейци (главно от Румъния и България), които се възползват от правото на свободно придвижване в общността, но злоупотребяват с фондовете за социално подпомагане и осигуряване в богатите държави от Западна Европа. Никакви европейски и християнски доводи не убеждават местните данъкоплатци, че са длъжни да приемат новото съжителство с пословично бедните нашественици от Изток.

Мисли се прагматично, говори се назидателно

действа се безкомпромисно. „Повече няма да плащаме, държим вие да поемете издръжката на икономическите имигранти“, заяви служител на германска институция за работа с имигрантите. После добави: „Нашата лепта сме я дали чрез европейския бюджет и еврофондовете, където делът на вноските от Германия е най-висок. Затова дори да работим на ваша територия, очакваме Гласове на евроскептицизма,

какво ни казват те
да ни се плати за труда!“

„Не искаме повече Европа, а повече Франция.“ Изречено от таксиметров шофьор по пътя от аерогарата в Женева до хотел на френска територия. Разговора подхвана той: как е в България, кой е спечелил изборите на 25 май. Пошегувах се: „За разлика от Франция у нас националистите не получиха подкрепа.“ Таксиджията веднага контрира: „Ние, включително и аз, съзнателно избрахме Марин льо Пен. Знаете ли защо? Защото в моето градче закриха най-голямото предприятие и го преместиха на Изток. Аз имам ипотека заради къщата за 400 хиляди евро. Сега само аз издържам семейството и плащам вноските! Националният фронт обеща да промени тази политика, затова пуснах тяхната бюлетина!“

„Аз подкрепям Партията на свободата!“ Чуто от... български емигрант, жител на Австрия. Интелигентен човек, с успешна кариера и с леви убеждения. За да поясни думите си, той ме заведе в едно кафене на открито в центъра на Виена. Два часа разговаряхме там и два часа ни атакуваха чужденци, просяци и/или продавачи на списания и рекламни материали. Повечето бяха младежи, прилично облечени, но с агресивно поведение. За да устоиш на напора, трябва

да си с пълни джобове или яки
мускули.

На раздяла моят домакин каза: „Сега разбра ли защо одобрявам платформата на Партията на свободата. Само тя може да направи нещо срещу тази напаст. Виена вече не е същата, не се чувствам комфортно в града, в който семейството ми намери човешки прием и добри условия за бизнес.“ „Тук сме фламандци, не говорим френски.“ Така ни отговориха минувачи в Северна Белгия, когато с група колеги търсехме кой да ни упъти. На подобна студена реакция се натъкнах в Магдебург. „В Германия се говори на немски, не на английски“, чух от... кондуктор в градския транспорт. Информация ми дадоха двама симпатични младежи, които дори се извиниха за постъпката на своя сънародник.

„Хайде да основем антигерманско движение на Балканите!“ Подобно „революционно“ предложение получих в Атина от група леви интелектуалци. Отвърнах, че идеята им не е добра, че няма да намери поддръжка. А и не виждам основание за подобна инициатива, защото местните политици, а не лидерите в Берлин, носят главната отговорност за финансовата и социалната криза, връхлетяла периферните европейски територии. Едва ли начинанието се реализира сериозно, но антигерманските настроения станаха постоянен белег на евроскептицизма в южната ни съседка, а и в Португалия, Италия и другаде.

***

Може би тези цитати говорят за спонтанно зародил се етнонационализъм на културна, религиозна, езикова основа. Ако приемем обаче, че това е единственият генератор на враждебно отношение към чужденците, ще сгрешим. Ще сгрешим и ако прехвърлим отговорността единствено върху лидерите на националистически партии. Наистина те разпалват тези страсти и ги експлоатират преди и по време на изборните кампании. Най-дълбоките причини за триумфиращия евроскептицизъм се коренят в икономиката. По-точно в икономическите страхове на европейското гражданство.

В „евродиалозите“ става дума за данъци, бюджети, фондове, просия, финансови санкции, работни места. Тоест за икономическо съперничество и скъперничество: кой колко взема, кой колко дава, кой е ощетен и кой печели от еврочленството. Кой и кога е култивирал страховете е от второстепенно значение. Тревожното е, че вече са вкоренени в масовото съзнание и в европейското всекидневие. Срещаш ги където и да отидеш - в европейските столици или в провинцията, в богатия Север и обедняващия Юг.

Затова бих коригирал онези аналитици, които след евроизборите полагат усилия да вдъхнат нов оптимизъм. „Евроскептицизмът е бацил, който зарази общността, но това е временно. Заразата ще отшуми“ - чета в един официален доклад, сътворен в Брюксел. И още: „ЕС страда от демократичен дефицит“. Нито едното, нито другото съждeние са верни. Евроскептицизмът е за дълго, може би за десетилетия. Що се отнася до политическата система, 70% от европейските гласоподаватели отхвърлиха модела, който я олицетворява - на изборната, представителна демокрация. Засега алтернатива предлагат евроскептиците и радикалната левица. „Ще разрушим Евросъюза и ще изградим Европа на нациите“, заявява Марин льо Пен. Ще станем ли свидетели на подобно „съзидателно разрушение“, е въпрос, на който не получихме отговор на евроизборите в България. В кампанията на нашите кандидати доминираха националните мотиви и страсти.

Отговорите, които получихме от Брюксел след изборите, са: нула поощрение, цял кош наказателни процедури. Очевидно заслужени! Кашите, които забъркаха себичните български политици, сякаш нямат край - безсмислени избори, криви закони, банкови скандали, вътрешнопартийни боричкания. Няма лъч светлина, пък макар и идващ от евроскептичен генератор...

в. Преса, печатно издание, брой 192 (898) от 18 юли 2014)