Ърнест Хемингуей и третата му съпруга Марта, на която е посветен романът „За кого бие камбаната“.
Елени. Мечки гризли. Причудливи едри птици. Бизони. Антилопи с непод ражаеми рога. Лъвове. Леопарди. И вероятно още много видове животни са заставали пред пушката на този велик писател. Докато през юли 1961 г. в края на дулото Хемингуей не вижда собствената си глава. Тогава, а може би много по-отдавна, той е разбрал, че през цялото време е бил „от двете страни на пушката“: и ловецът, и дивечът едновременно.
Но нещата са много по-сложни, отколкото се опитваме да ги изразим тук - особено що се отнася до велик майстор в литературата като този, който на 21 юли има рожден ден и целият свят отбелязва неговата 115-годишнина.
Хемингуей не е просто голям писател, а сякаш марка неостаряващи пишещи машини, на които много белетристи са се учили. И както начеващият млад и неопитен древногръцки воин трепери пред мисълта да се сражава с щита и меча на Ахил, така и за много талантливи пръсти е било трудно да натискат клавишите на онази мускулеста машина, която авторът на „Старецът и морето“ завещава на света.
„Можеш да пропуснеш много от това, за което пишеш, при условие че знаеш пропуснатото, и тогава читателят ще го почувства, макар то да е пропуснато.“
Но епитетите са излишни: „Използвай кратки изречения. Кратки първи абзаци. Действен език. Бъди позитивен, не негативен“, са първите обобщения за писането, направени от нямащия 18 години Хемингуей. Подобно на много свои колеги и той става журналист, преди да се превърне в стопроцентов писател.
Но всичко започва през 1899-а, когато в едно щастливо щатско семейство на физик и музикантка в Оук Парк, Илинойс, се ражда първото от шестте им деца. То ще ненавижда уроците по чело, на което майка му ще го принуждава да свири, ще се влюби в лова и спорта, към които го приучва баща му, а след половин век наситен, кървящ живот ще стане носител на Нобелова награда за литература.
Дали Ърнест е бил самоуверено дете, което се перчи с преувеличени авантюристични подвизи и развита мускулатура? По-вероятно да. Но със сигурност е бил смел: потомък на фамилия, в която ходенето на бойното поле е традиция.
Хемингуей публикува първите си стихотворения и разкази в училищните вестници, през 1917-а работи в Канзас Сити като репортер, а след това се записва доброволец и става шофьор на линейка в Италия по време на Първата световна война. Съвсем млад, с неудържима страст да използва всичките възможности на тялото си, за да изследва Живота.
„Когато отидеш на война като момче, имаш велики илюзии за безсмъртието. Други хора умират, не ти… Изгубваш илюзията, когато си сериозно ранен, и вече знаеш, че смъртта може да се случи и на теб.“
А на младия писател се случва доста тежко нараняване. През юни 1918 г., докато превозва шоколад и цигари за войниците на фронтовата линия, избухва снаряд от минохвъргачка. Наранени са и двата му крака. Но въпреки тежкото състояние Хемингуей спасява един италиански войник, за което впоследствие е награден със сребърен медал за храброст от италианското правителство. Възстановяването е бавно, мъчително. Заради езиковата бариера младият Ърнест е в неведение дали кракът му ще бъде спасен или не.
„Да живееш е много по-трудно и сложно, отколкото да умреш, а да пишеш е трудно както винаги.“
А докато 6 месеца лежи в болница, той получава и „другата си първа“ сериозна рана, която носи името Агнес фон Куровски. Смелият напорист млад мъж започва връзка с тази американска медицинска сестра, която е седем години по-възрастна от него. В началото те възнамеряват да се оженят, но почти година по-късно Агнес изоставя Ърнест заради друг. Любовната история, която ще остави болезнена диря у него завинаги, е гравира на по-късно в романа „Сбогом на оръжията“ (1929 г.), филмиран за първи път през 1932 г. с участието на Гари Купър и Хелън Хайес.
Според един от биографите на Хемингуей заради тази история с фон Куровски до края на живота си писателят следва поведенческия модел: да изоставя пръв жените си (авторът на „За кого бие камбаната“ има общо четири брака).
След войната за Хемингуей започват месеци на престой в Торонто и Чикаго, където работи като журналист. А в края на 1920 г. той среща Хадли Ричардсън, която след година се превръща в първата съпруга на великия писател.
„С Хадли Хемингуей постигна всичко, което желаеше с Агнес: любовта на красива жена, приятен доход, живот в Европа“, пише биографът Джефри Мейърс. По съвет на писателя Шъруд Андърсън Ърнест и Хадли (осем години по-възрастна от него) заживяват в Париж. Откъдето е и едно от най-цитираните изречения за този период, което Хемингуей е написал: „Ако сте късметлия да живеете в Париж като млад мъж, където и да отидете по-късно в живота си, той остава с вас, защото Париж е един безкраен празник.“
Изключително важен период за младия автор. Високият „красив, мускулест, широкоплещест, с кафяви вежди, квадратна челюст и мек глас млад мъж“ става част от компанията на велики фигури като Джеймс Джойс, Езра Паунд, Франсис Скот Фицджералд, Гертруда Стайн (артисти емигранти от кръга на „изгубеното поколение“), както и художниците Пабло Пикасо, Хуан Миро. Паунд например, който силно поощрява таланта на Хемингуей, го запознава с Джойс. И срещнали се веднъж, новите другари се отдават на дълги „алкохолни гуляи“ из парижките кръчми.
„Само една осма от плаващия айсберг е над повърхността и се вижда, но внушителен го правят онези седем осми, които не се виждат.“
От ранна възраст до края на живота си Ърнест поема чудовищни количества алкохол. Легенди се носят за възможностите му с бутилка и чаша, както и за любимото му дайкири – смес от ром, лимонов сок и пудразахар, посипана със счукан на сняг лед във висока стъклена чаша. „Храната е за хората, а коктейлът – за боговете“, отсъждал той. И вероятно заради спортната му физика алкохолът дълго не пречи на писателската му работа (която, разбира се, той никога не вършил, след като е пил).
Пиенето обаче винаги се оказва коварен, бавен отмъстител, но за това по-късно. През тези години Хемингуей или пише, или обикаля с Хадли из Европа. Често кара ски в Алпите. Два пъти посещава Испания, за да се сдобие с чисто нова страст, на която ще посвети документална книга: бикоборството.
През 1922-ра дори става ко респондент от войната между Гърция и Турция, като пътят му минава през България. Първата му книга „Три разказа и десет стихотворения“ излиза в годината, когато се ражда първият му син - 1923-та. Тя е публикувана в Париж, както „И изгрява слънце“, която описва живота на група изгнаници след Първата световна война, и е начало на поредица знаменити романи на Хемингуей. Междувременно писателят е започнал връзка с модната редакторка Полин Пфайфър и след като се връща в Щатите, се развежда с Хадли Ричардсън и се жени за новата си любов.
Тази схема ще се повтаря още. Набиращият световна слава писател няма да спре да пише, да пие, да се развежда и пак да се жени, да ловува. Човек съвсем спокойно би могъл да си го представи като плътен, напрегнат мъж, който постоянно търси начини да превърне своята физическа сила в словесна. Да завладее с жест парченце от въздуха. Да улови в ъгъла на окото си късче слънце, смъдящо като лед.
„Всичко, което е далече от морето, е провинция.“
Един от най-обичаните му романи - „Сбогом на оръжията“, е написан във Флорида и публикуван през 1929 г. Както пише в много анотации: Сцена на историята е италианският фронт през Първата световна война, където двама влюбени намират кратко щастие.
Следва изключителен успех: признание от критиката и големи продажби. Ритъмът на живот все повече се засилва. Сякаш Хемингуей търси само горната част на синусоидата. И докато големият писател се радва на новия си син Патрик, през 1928 г. получава телеграма за самоубийството на своя баща. Вестта е покъртителна за Ърнест, който казва: „Сигурно и аз ще си за мина така.“
Но отново следват книги и деца: няколко години след Патрик в ужасни родилни мъки се появява Грегъри, а за Хемингуей следват „Победителят нищо не печели“, „Смърт след пладне“, „Зелените хълмове на Африка“. (Всъщност пътуванията в Африка отчасти се превръщат в кошмар, защото в две последователни самолетни катастрофи писателят едва оцелява.)
През 1937 г. едно американско списание предлага на Хемингуей да отразява Испанската гражданска война и голе мият автор се съгласява. Но освен всичко друго в Мадрид го очаква причината за поредния развод: Марта Гелхорн, писателка и военен кореспондент, която става негова трета жена през 1940 г. Точно на нея Ърнест Хемингуей посвещава един от шедьоврите си - „За кого бие камбаната“. В началото двамата живеят в щастие, купуват къща в Хавана (Куба), където авторът отглежда и десетки от любимите си котки, но след пет години се разделят. В спомените на Марта нейният „спътник по неволя“ Ърнест е митоманиак, несъзнателен лъжец, който придава значимост на всичко заобикалящо. И така Хемингуей стига до Мери Уелш, кореспондентка на сп. „Тайм“, която среща в ресторант в Лондон. Разбира се: женят се. (Интересно е, че Ърнест Хемингуей води 30-годишна епистоларна връзка с легендарната Марлене Дитрих. В писмата си той нарича Дитрих „моята най-скъпа шваба“ и допълва, че си я представя „гола и пияна на сцената“.)
Дали великият писател е вербуван от съветски шпиони, няма да коментираме, защото тази версия е твърде оспорима. Но неоспоримо велика творба е „Старецът и морето“, която е написана през 1951-ва в Куба и излиза от печат година по-късно. За този роман Хемингуей получава наградата „Пулицър“ през 1953 г., а през следващата - Нобелова награда за литература.
„Храбростта - това е благородство в трудна ситуация.“
Писателят обаче се отказва от пътуването до Стокхолм. Освен пораженията от самолетните катастрофи той вече има проблеми с кръвното, наднормено тегло, развил е чернодробна цироза, както и диабет.
Странно е обаче как Ърнест Хемингуей отказва да приеме, че пиенето има лоши последици. Дори учи децата си да консумират от малки, което ги обрича на зависимост през целия им живот. Като изпраща писмо до Нобеловия комитет, че автори като Карл Сандбърг или Исак Динесен заслужават повече наградата, Хемингуей все пак приема големия приз.
Следват последни, мъчителни месеци. Нобелистът се връща в родината си, където е хоспитализиран, за да лекува депресиите си. Но електрошоковете само разрушават паметта и тялото му, за да се стигне до онзи ден на 2 юли, когато Хемингуей стреля срещу себе си със своята любима пушка в дома си в Кечъм, Айдахо. От света си отива един от най-великите писатели на XX век, на чийто надгробен камък пише:
Най-много от всичко той обичаше есента
Жълтите листа на канадската топола
Листи, плуващи в потоци, пълни с пъстърва
Над хълмовете
И високите сини небеса в безветрие
Той ще бъде част от тях завинаги.