65926 | 11 юни 2012 | 17:42

Гледки отвън и отвътре от Кеворк КЕВОРКЯН

Посланик Уорлик си тръгва - и София със сигурност ще стане по-скучна, отколкото досега.

Навремето, в началото на 30-те години на миналия век, когато посланик Симеон Радев си тръгвал от Вашингтон, френският му колега, мисля, че беше Пол Клодел, казал, че американската столица ще стане по-безлична - толкова голям е бил престижът на великия ни историограф. Преди 1989 г. в София на ухо все се говореше за трогателния автограф, който президентът Рузвелт бил дал на Радев върху собствената си снимка.
Днешните дипломати, включително и Уорлик, употребяват думите далеч не толкова талантливо, колкото Симеон Радев. Например, зад гърба на Уорлик, както и на всички след него, ще остане поетичната фраза на предшественичката му Нанси Макълдауни: „Един боклук излиза, друг боклук влиза“ в българския парламент. Ако навремето трябваше да осмисляме възторжените думи на Рузвелт за Радев, сега ни карат да се взираме в боклука. Не казвам, че г-жа Нанси не е права, понеже не разбирам от боклуци, ако разбирах, щях да работя в някое посолство или в краен случай в „Титан“, а не като дописник на „Преса“.

Обаче, дори при цялата ми естествена доверчивост, ми направи впечатление, че никой не оспори твърдението на госпожата. Наскоро питаха и Уорлик, но той пък каза, че просто не разбирал какво се опитвала да каже колежката му. При такива затруднения той

обикновено се допитва до Галя от „Каризма“

но този път изглежда не се е възползвал от услугите й. Тъй или иначе обаче, въпросната фраза вече е част от наследството и на Уорлик - ако я беше проумял, тя щеше да си остане за сметка на Нанси, но сега, докато я проумее, тя си е и негово притежание. А „боклук“ е проста дума, няма никакво двусмислие в нея. Не можеш да наречеш нещо, което харесваш, „боклук“, дори да я напарфюмираш с розово масло и да кажеш „български боклук”, пак си остава същата.

Английският език е много по-могъщ, в него може и да е по-различно, де да знам. Но и английският си има проблеми - например според Борхес Шекспир трябвало да се превежда в наши дни на английски. Rubbish (ръбиш, боклук) - може би вие виждате нещо възвишено в тази дума, аз не съм в състояние, понеже не работя в… и пр. Както и да е.

Дотук едно е сигурно: не бива да се съмняваме, че въпросното твърдение на Нанси е автентично - както, впрочем и онова, което от време на време изтичаше и продължава да изтича от сайта „Уикилийкс“ за нашите боклуци, понеже в нито един случай не е имало официално опровержение от американските власти.

Освен това имаме поне едно категорично доказателство за достоверността на подобни свидетелства - и това е съдбата на генерал Никола Колев, бившия началник на Генералния щаб, а сетне и началник на кабинета на президента Първанов, толкова ругания и ненавистен Първанов, чийто екип бе разгонен до крак, обаче генерал Колев цъфна посланик в Хага. И така стана съвсем прозрачно, че той наистина е най-обичаният и предпочитан източник на информация за американците, който според тях трябва да бъде пазен като „особено ценен агент“.
Добре, да приемем, че на „Уикилийкс“ можем да имаме доверие. Далеч по-важният въпрос е,

какъв образ на България оставят американските посланици

в своите сведения (грами)

Какъв образ ще остави и Уорлик зад гърба си - той не е човек, който само пече пици или се разхожда нощем с Галя - и да се надяваме, че тя не го е водила да прекаляват с любимите й занимания в дискотеката „Ялта“.

(Ехе, не мога да се стърпя и да не направя едно отклонение. Навремето, в годините на истинската дипломация, Ялта се споменаваше заради съдбовни за човечеството решения. В сегашните дипломатически документи Ялта просто е името на една софийска дискотека, където някои чужденци изучават проявленията на боклуците.)

Да си позволим да бъдем мрачни поне за една минута: от свидетелствата на посланиците личи неподправеното отношение на велика Америка към България. Каквито и да са техните донесения, те остават завинаги в Историята. „Боклуците“ на Нанси може да са и напълно вятърничави към нейната памет, но тези свидетелства ще вгорчават за дълго отношението към страната ни.

Спомням си с какъв интерес четохме преди двайсетина години сборника с документи „България през три британски мандата. 1956-1961 година“, съставен и представен от Димитър Димитров от Би Би Си. Тези неизвестни свидетелства от архива на Форин офис бяха извънредно интересни, дори най-малката дреболия в тях имаше значение за нашите историци. Сега времената вече са други - езикът на новите дипломатически свидетелства е различен, той се е приближил опасно до езика, който се използва на таксиметровите пиаци. В този език няма нюанси, няма колебания в оценките, няма съмнения в източниците и пр. Когато един ден тези свидетелства бъдат издадени, за техен епиграф трябва да бъдат използвани цитираните вече думи на Уорлик от едно негово интервю: „Не разбирам какво е писала Нанси! Мерси.“

Така е вече - Джеймс не чете Нанси, Нанси не чете не знам кого си и пр. Обаче свидетелствата остават.

Не е достатъчно г-н Уорлик да ни уверява колко обича България. Може и да я обича - интересно е обаче да видим с какви думи той рисува в грамите си тази обич, от какви високи чувства прелива неговата любов, например, към Бойко.

Отделен е въпросът, че нашите политици не правят нищо, когато нелицеприятни, а дори и лъжливи сведения за тях излизат на бял свят - и по този начин просто ги наторяват с още достоверност. Няма какво да се преструват, че това не ги интересува - подобно високомерие е недопустимо, когато става въпрос не само за скромните им особи, а и за България като цяло. Понеже колкото и да не ни се иска, тъкмо боклукът на Нанси

очертава смачкания фасон на държавата ни

Би ли могъл някой от тях да поиска обяснение от Нанси - или отровното й перо ги оставя безучастни, страхливи и безучастни? Боклуци ни управляват, така ли - че това щеше да накара българските политици от по-раншните поколения да запашат ятаганите - поне тези на словото. Представете си това да беше казано за Стамболов, Димитър Петков, дори за Стамболийски или някой друг. Сегашните политици са от друга направа, това е очевидно, и все пак мълчанието им е повече от позорно, а това в края на краищата поощрява перото на следващата Нанси или следващия Джеймс. Всички мълчат, не се намери нито един храбрец да отрони две думи. Единственият, който има пълно основание да мълчи е генерал Колев - ами останалите?
Ако съдим по казаното в тези дипломатически сведения, ние просто усилено захранваме пренебрежението на една велика страна към нас. И големият проблем е да се възстанови някакво доверие между България и партньорите й - обаче истинско, а не куртоазно, извън театъра на салонните любезности, да се опитаме да излезем от вечната пиеска „Коварство и любов“, която от 20 години се играе и играе.
Навремето имах възможност да разговарям и да наблюдавам може би най-важния за нас американски посланик за всичките години на Прехода - Сол Полански. Той беше дипломат от друга категория, това е вън от съмнение, обаче най-респектиращото в него беше неговата въздържаност, а той беше тук в най-размирното време.
Няма да бъдем много щастливи и ако направим списък с предпочитаните герои от боклука - е, разбира се, това са Соломон Паси или Меглена Кунева - в този случай днешното нахалство стигна дотам, че бившият посланик в София Джеймс Пардю се превърна в неин пиар агент. По-рано любимец беше Фил Кенеди, макар че приключенията на неговите „американски“ съветници бяха предостатъчно скандални сами по себе си. Днес пък Н. Младенов е истинският фаворит, понеже е най-сиропираната саварина от щанда на ренегатите. Единият е генерал Колев - съветник на Първанов и комунист до върха на фуражката си, а другият пък - син на 1000-процентов гранитен комунист. Слабостта на Нанси и нейните колеги към ренегатите трябва специално да се изследва. От подобно внимание бяха лишени хора като Костов или царят - това също заслужава внимание, те изглежда са в друг раздел на сериала

„Боклуци“.
Сещам се за един комичен елемент от този сериал.

Уорлик не получи награда за усилията си като начеващ артист в „Стъклен дом“, но пък бе награден за приноса му към „свободата на словото“, това се случи през юни миналата година. По този начин слагачите от телевизионния фестивал в Албена наградиха едновременно и авторите на всички нелицеприятни, а понякога и направо скверни сведения за българските боклуци. Тъй че Уорлик получи малко предварително наградата си - а когато един ден станат известни и неговите поеми за боклука, той сигурно ще получи още една награда - за цялостно творчество.

А може би ще си я поделят с Колев - понеже е много любопитно какво е говорил генералът за своя патрон Първанов, как го е представял, знаел ли е президентът за тези му литературни занимания, колко поетични са били те и пр.

В началото на годината Уорлик даде едно от безбройните си интервюта, в което заяви, че Бойко „говори уникално“. Ще бъде забавно да видим един ден и какви подробности за тази уникалност е изпращал посланикът във Вашингтон.

Отнасям се с пълно презрение към хора като провокатора от „Уикилийкс“ Асанд и техните коварства, обаче за жалост вече е неизбежно да живеем в подобна среда. Франкенщайн е изпуснат, Мрежата ни прави всеки ден по-слаби и по-малко устойчиви. Но твърденията за българските боклуци ми идват в повече.

Уорлик си беше един щастливец - той си почина добре в София, никой никога не го попита за нещо сравнително по-неудобно или по-сложно от „Стъклен дом“ - никой, нито един измежду телевизионните водещи не се намери за това, тези храбреци, а иначе прости ваксаджии. Уорлик сигурно ги е презрял - ако пък е намерил време за тия мишоци в някой свой дипломатически опус ще бъде забавно четиво.