23154 | 30 юли 2014 | 09:56

Френската галерия притежава най-голямата в света колекция с импресионистични творби

Началото на 1900 г. Париж е в трескава подготовка на грандиозно събитие - Световното изложение, с което ще изпрати XIX и ще посрещне ХХ век. Десетки нации са поканени да покажат достиженията на отминаващото столетие, а за 212 дни - от април до ноември, изложението привлича внушителните 50 млн. посетители. Френската столица се стреми да демонстрира духа на „бел епок“ във всички области - наука, архитектура, изкуство... За панаира изникват Гран и Пти пале, пусната е първата метролиния, строят се нови гари, мостове, площади... Сред тях е и емблематичната гара „Орсе“, за която художникът Едуар Детай възкликва: „Великолепно! Направо дворец на изящното изкуство!“ Думите му се оказват пророчески: 86 години по-късно гарата ще се превърне в музей, и то в един от водещите в света. С уникална колекция от импресионистични и постимпресионистични творби и над 3 милиона и половина зрители годишно.

Идеята за създаването му възникнала в средата на 70-те години на ХХ век, когато на преден план за френската общественост бил друг бъдещ музей - центърът „Помпиду“. И докато той трябвало да приюти съвременното изкуство, за „Орсе“ били предвидени предимно създадените през втората половина на XIX в. произведения. Сградата, която за няколко десетилетия минала през различни предназначения (от 1937-а вече не функционирала като гара, тъй като пероните били твърде къси за новите дълги композиции), през 1970-а трябвало да бъде разрушена и на нейно място да бъде издигнат хотел. Плановете осуетил министърът на културата Жак Дюамел. По негово предложение през 1970-а тя получила статут на архитектурен паметник, а през 1978-а вече бил огранизиран конкурс за трансформирането й в музей. Спечелил го тим от трима млади архитекти - Пиер Колбок, Рено Бардон и Жан-Пол Филипон, които комисията избрала най-вече заради големия респект към оригиналната визия. 8 години продължила работата по превръщането на гарата в галерия и в края на 1986-а тя била открита от президента Франсоа Митеран.

Колекцията на „Орсе“ дошла от няколко водещи музея. От Лувъра пристигнали произведенията на автори, родени между 1820 г. и 1850 г., от сбирката на Националния музей за модерно изкуство - на родените преди 1870-а, а „Жьо дьо пом“ трябвало да се раздели с импресионистичните си шедьоври. Повечето от тези живописни и скулптурни творби всъщност първоначално били във фонда на Люксембургския музей, който в средата на XVIII в. изложил кралската колекция и станал първата галерия в Париж, достъпна за широката общественост. През 1818 г. Луи XVIII го превърнал в единствения в Европа музей за съвременно изкуство, представящ произведения на живи художници. До 80-те години на XIX век обаче подборката оставала доста консервативна - Гюстав Курбе и Жан-Франсоа Миле например така и не били показани приживе. Вратите за новото изкуство постепенно отваряли арткритиците, които печелели все по-голямо влияние, пазарът и една колекция - на художника покровител на импресионистите, Гюстав Койбот. Той завещал сбирката си от над 60 платна - на Дега, Мане, Сезан, Моне, Реноар... на държавата, която след смъртта му през 1894 г. я предоставила на Люксембургския музей. Благодарение на други дарения и целенасочени откупки съвременната колекция нараствала, и то не само с произведения на френски автори. Чуждите достигнали респектираща бройка и били прехвърлени в „Жьо дьо пом“, а през 1929-а цялата импресионистична сбирка била пренасочена към Лувъра.

Още няколко „местения“ преживели шедьоврите, преди да бъдат наследени от „Орсе“. Когато се събрали в новия музей обаче, изкуствоведите започнали да виждат все повече „липсите“ в колекцията. Те били попълвани през годините чрез дарения (благодарение на специален закон, който освобождава от наследствен данък), а също и със сериозен бюджет за откупки. От 1200 при откриването през 1986-а скулптурите станали 2200, а в живопистната сбирка, наброяваща днес около 5000 картини, влезли шедьоври на Пруст, Реноар, Сезан, Дега, Мане... Според статистиката годишните попълнения на музея през новия век са на стойност между 15 и 20 млн. евро.   

Особено интересен е отделът за декоративно изкуство в „Орсе“, който все не успявал да се класира като отделен жанр в големите музейни експозиции. Още през 1892-ра Леонс Бенедит, уредник в „Люксембургския музей“, поставил въпроса за „чудесата, които художниците творят със слонова кост, злато, емайл и бронз“, и кога и на каква цена Лувърът би представил подобно богатство. Отговорът дошъл след почти век - разпилените по различни галерии, правителствени учреждения и частни домове мебели, керамика, бижута... били събрани в „Орсе“. А днес в залите са „пренесени“ цели стаи - като прочутата трапезария на Александър Шарпантие, правена през 1900 г. за банкера Адриан Бенар.  

Гарата - първият шедьовър в бъдещата колекция

Още в средата на 70-те, когато възникнала идеята за музея „Орсе“, всички били убедени, че гарата е първият шедьовър в колекцията му. Построена през 1900 г. по проект на Виктор Лару, Емил Бенар и Люсиен Ман, тя е едновременно модерна и изящна. Металната конструкция е покрита с богато украсени каменни плочи, а покривът и фасадата са стъклени. Към комплекса е включен и хотел, който се превръща в любимо място за организиране на банкети. След 1939-а, когато гарата е затворена, помещението е използвано като пункт за пратки за военнопленници, през 1945-а тук се завръщат оцелелите от концентрационните лагери. Гарата е декор в редица филми, сред които е и „Процесът“ на Орсън Уелс по едноименното произведение на Кафка. В балната зала на хотела, който затваря врати през 1973-а, през май 1958 г., генерал Дьо Гол обявява своето завръщане в политиката.

Мане скандализира парижани

„Закуска на тревата“ - един от шедьоврите на Мане, който днес е сред най-популярните творби в „Орсе“, през 1863-а скандализира парижани. Картината е отхвърлена от т.нар. Салон - най-голямата годишна изложба, най-вече заради сюжета - чисто гола жена седи в компанията на облечени мъже. Един от основните критици, отбиращ участниците, Теофил Торе пише: „Как е възможно един интелигентен художник да нарисува толкова нелепа композиция? Двама облечени мъже и гола дама, която дори не изглежда добре за съжаление. Да не говорим, че единият от господата не си е направил труда да си свали шапката!“

„Закуска на тревата“ е показана в Салона на отхвърлените - изложба, която Наполеон III разрешава, след като изслушва жалбите на десетки художници, недопуснати до казионния Салон. Въпреки дълбокото възмущение, което предизвиква у зрителите (а в най-добрия случай - бурен смях), за произведението се изписва толкова много в пресата, че парижани започват да се шегуват: художниците от Салона да стискат палци догодина тях да отхвърлят, че да получат поне половината от вниманието, на което се радва Мане.

Скулптури са превзели пространството, където някога са минавали жп линиите.

Пол Сезан, „Картоиграчи“ (1894-1895) - платно със същия сюжет, рисувано две години по-рано, днес оглавява класацията за най-скъпите картини в света. През 2011-а то бе купено за 250 млн. долара от емирската фамилия на Катар.

Прочутият гаров часовник

Едуар Мане, „Закуска на тревата“, 1863 г.

Гарата „Орсе“

Трапезарията на Александър Шарпантие, направена през 1900 г. за банкера Адриан Бенар, днес е пренесена в музея.

Пиер Огюст Реноар, „Бал в Мулен дьо ла Галет“, 1876 г.

Едгар Дега, „Абсент“, 1876 г.