На снимката - Епископ Киприан
Семейна снимка и икона. Това е оцеляло в един от наводнените домове на Мизия. Стопанката объркано се пита пред репортерския микрофон: „Да вярвам ли вече, да не вярвам ли?“ Очевидно няма духовник, който да я утеши в този критичен за вярата й момент. Изглежда, че Българската православна църква (БПЦ) отново липсва там, където има най-много нужда от нея. Но така ли е в действителност? Евангелието казва, че само Бог знае цялата истина...
Когато се разбира, че приливната вълна помита по пътя си стотици човешки съдби, младият епископ Киприан, викарий на Врачанската митрополия, в чиято епархия са засегнатите селища, призовава свещениците спешно да започнат събиране на помощи и сам се включва - чрез познати бизнесмени и аптекари подсигурява лекарства и дезинфектанти. „Първите дарители по църквите бяха семействата на свещениците“, разказва врачанката Гергана Славчева, която решава да откликне на епископския зов за помощ. „През час-два за пострадалите селища тръгва по един микробус с дрехи, стекове вода, торби с хляб“ - лаконичен е Киприан за дарителството из църквите на Врачанско, което е организирано с благословията на възрастния титуляр - митрополит Калиник. Умишлено спестява подробности, но ми припомня: „Когато християнинът прави добро, не се хвали с него – иначе не е християнин!“
Обществото ни порочно свикна
благотворителните кампании да бъдат разтръбявани гръмогласно. Матрицата изхвърля всеки, който не превръща добрините си в пиар. Така особено хората в църквата, които спазват евангелския принцип за анонимното милосърдие, остават неизвестни за обществото и то лесно изпада в самозаблуда, че духовниците по правило са индиферентни към човешкото нещастие. Почти никой не разбра например, че по инициатива на своя нов митрополит Йоан Варненската митрополия продължава да събира средства за бедстващите в кв. Аспарухово. И това е само една от инициативите. Набраните досега 10 000 лв. ще бъдат преведени на общината. „Не е важно митрополитът да разгласява какво върши - важното е, че Бог вижда и това, което правя, и това, което не правя. От него няма къде да се скрия“, казва Йоан Варненски и благодари за инициативността на свещениците си от Аспарухово. Те още в първите часове след потопа наравно със съкварталците си изривали тинята с лопати. Но не ги видях в нито един репортаж...
Упрекът в безсърдечност към страданието при поредното бедствие не може да бъде стоварен върху цялата БПЦ. Всичко се свежда до това дали расото носи истински духовник или формален чиновник Като Галактион Старозагорски, който преди две години прояви завидната „щедрост“ към наводненото в епархията му село Бисер - разпореди опелата на загиналите да са безплатни, а на живите да раздадат общо 1000 църковни свещи от 2 лева за осветление!? По същото време същинската помощ събраха свещениците от харманлийските църкви, а един от тях - Атанасий Странски, сновеше постоянно между потопеното село и пострадалите в болницата: „Така дълбоко бях покъртен, че на глас изплаках.“
Порой проблеми затлачват дори и
най-плахата църковна активност при бедствия
Светият синод би реагирал адекватно, ако имаше прицърковна социална организация, която разполага не само със средства, но и със специалисти по примера на други православни църкви, основали разнообразни милосърдни братства от доброволци. По време на наводненията беше достатъчна само телефонна консултация между митрополитите и върховната управа на БПЦ светкавично можеше да реши с колко и как да помогне.
Но и това не се случва. Светият синод мълчи, сякаш хората, които бедстват, не са част от неговото паство. Синодалното бездействие в тези случаи прехвърля отговорността върху митрополита, в чиято епархия се е случила трагедията, на принципа „Който има проблем, да се справя сам“. Без да си дава сметка, че ако владиката е бездеен и бездушен, обществото ще порицае не само неговата пасивност, но и цялата църква.
В БПЦ има и бедни, и богати епархии и не всички имат възможността да откликнат на човешките нужди, дори да имат желание. Но синодален регламент за взаимопомощ между митрополиите няма. Ако от една епархия помогнат на друга, то ще е проява на лична съпричастност. През февруари 2012 г. средства за село Бисер изпратиха от Софийската и Пловдивската митрополия. Служители от Врачанската епархия негодуват, че отникъде не са се обадили да попитат от какво имаме нужда за бедстващите селища. „Такава е „братската“ взаимност в нашата църква“, казват миряни от Враца и припомнят, че преди две години местен бизнесмен откликва на молбата на епископ Киприан и дарява дървен материал за възстановяване на къщи в наводненото харманлийско село.
Миряни от Врачанската епархия събират дарения за бедстващите хора в Мизия.
БПЦ има потенциал, но висшият клир не може да го организира. Затова и всичките й милосърдни изяви често остават незабелязани. Същевременно чувството за християнския дълг няма как да бъде наложено със синодален декрет - или го имаш, или го нямаш. Отец Иван ни го показва не само с приютите в Нови хан и Якимово - и при наводненията в Мизия го видяхме да помага, нагазил в тинята със запретнато расо...
Проблемът е в неспособността на синода да върне църквата към истинското й призвание – да бъде утешител. Да си припомним как при пролетните наводнения в западната ни съседка сръбският патриарх Ириней призова паството си на усилна молитва и пост за спиране на бедствията.
А нашият патриарх какво направи? Дядо Неофит досега имаше няколко повода да отправи подобен зов към православните българи. Не го стори. Вместо него инициативна група във Фейсбук го приканва да обяви на 15 август, празника Голяма Богородица, Всенародна молитва за спасението на България.
Човек, който е изгубил всичко за секунди, има нужда не само от дрехи и покъщнина. Нуждае се и от блага дума, от усещането, че не е изоставен, че някой споделя страданието му като свое, че му помага да намери брод в отчаянието си. Някой, който да му вдъхне надежда, че Бог изпраща изпитания, но не наказва. Св. апостол Павел пише, че дори бедствията и нещастията могат да съдействат за доброто на тези, които обичат Бога. Звучи абсурдно, но
за християните е истина, която утешава
Може би, ако се беше намерил и свещеник, който да я припомни на онази жена от Мизия, останала единствено с оцелялата при наводнението икона, тя едва ли щеше да има дилемата да продължава ли да вярва.
БПЦ ще спечели обичта на хората не само с дрехи и храна, но най-вече с искреността си. Това е християнската съпричастност. Тя има потенциала да лекува душите. И преобразяването на закоравелия престъпник Жан Валжан от „Клетниците“ започна със затрогващата подкрепа на свещеника... Нито една благотворителна акция, колкото и щедри дарения да събере, не може да замени християнската съпричастност. Виждаме, че тя се проявява от отделни членове на църквата, но е нужно патриархът и синодът да я превърнат в своя осъзната мисия при всяко национално изпитание.
Докато това не се случи, докато БПЦ продължава да действа като хаотичен сбор от единици, а не като общност - обществото все ще се пита защо църквата не е при бедстващите и няма да вижда дори отделните й прояви на милосърдие.