Соколето (вляво) е смятан за един от най-ярките таланти в българския футбол.
На теория българският футбол до 1989 г. е аматьорски, но всъщност големите клубове в „А“ група работят на професионален принцип още от средата на 50-те години на ХХ век. Футболистите получават отлични за времето си заплати, ползват и други съществени екстри като предимство при осигуряването на жилище.
При трансферите нещата обаче стоят малко по-различно. Един играч трудно може да смени отбора без съгласието на самия клуб и футболната федерация следи стриктно за това. И все пак изключения има. ЦСКА, опирайки се на факта, че е армейски клуб, се ползва със значително предимство. По закон всеки пълнолетен български гражданин трябва да отбие задължителната военна служба. Разпоредбата важи и за всички футболисти в страната.
Докато са под пагон, ЦСКА може да се ползва от тях както намери намери за добре – да ги прати в действително бойно поделение, да ги зачисли към спортна рота, давайки им възможност да тренират. Най-добрите обличат червената фланелка, като голяма част от тях остават на „Българска армия“ и след уволнението си с една обикновена молба. Естествено, останалите клубове недоволстват, чувствайки се ограбени, но не могат да променят нищо.
Пробив в системата
Единствено „Левски“ успява да се опълчи срещу статуквото. Сблъсъкът е за легендарния нападател на „сините“ Георги Соколов. Неговата звезда изгрява много рано. Соколов е син на друга легенда. Баща му Апостол е вратар на „Левски“ и „Спартак“ София, както и на националния отбор през втората половина на 40-те и началото на 50-те години. Впоследствие става треньор и сам готви сина си.
Соколов-младши дебютира в „А“ група едва на 15 години, обличайки екипа на „Спартак“ Пд, където треньор е баща му. Няколко месеца по-късно е привлечен в „Левски“. Първият му мач за „сините“ е на 17 август 1958 г. в приятелска среща срещу „Челси“ (0:2) на ст. „Васил Левски“.
През пролетта на 1959 г. Соколов се превръща в една от основните фигури в юношеския национален отбор, който става европейски шампион. След този триумф, ненавършил 17 години, Жоро се утвърждава като титуляр в „Левски“. Сезон по-късно обаче той трябва да влезе в казармата. На „Герена“ са в тих ужас, ала в последния момент намират спасителна сламка. Открива я Рихард Езра.
Рихард Езра
Номинално актьорът (впоследствие и режисьор) няма нищо общо с ръководството на клуба, но през 60-те години се оказва един от водещите лобисти за „синята“ футболна кауза. Езра открива „вратичката“: по закон военната служба може да бъде отложена до 20-годишна възраст, ако лицето още не е завършило средното си образование. Тази процедура е идеална за Соколов, който е прекъснал и няма зрелостно свидетелство. По бързата процедура нападателят е записан като гимназист. Изпитите си държи в софийските села при проверени учители, симпатизиращи на „Левски“, готови да си затворят очите за една тройка. Въпреки това Соколов получава повиквателна и е прибран в казармата, първо в Сливен, после във Варна.
Езра впряга всички сили - подава десетки жалби и използва контактите си, което кара военните да отстъпят. Това обаче само временно отлага проблема. След две години Соколов получава нова повиквателна, от която няма как да се скрие. Езра е обсебен от идеята да го задържи на „Герена“ и измисля фантастична конспирация.
Балансьорът Живков
Планът е да поиска среща с първия човек в БКП и държавата - Тодор Живков, и да измоли от него Соколов да продължи да играе за „сините“ докато е в казармата. В онези времена идеята изглежда наистина налудничава. Самият Живков никога не е бил изкушен от спорта и в частност от футбола. До края на живота му така и не се разбира дали симпатизира на определен отбор, въпреки че се говореше, че е от „Локо“ Сф.
Георги Калоянчев (вдясно) е сред върлите привърженици на „Левски“, които не могат да си представят своя любимец с екипа на ЦСКА.
Езра вероятно не е знаел това, а може и да го е усещал интуитивно, но в крайна сметка разиграва картите си много добре. Той си дава сметка, че сам трудно може да разчита на успех, затова решава да събере делегация от популярни хора с висок кредит на обществено доверие, които едновременно са запалени левскари.
Изборът му се спира върху най-популярния артист в България по онова време – Георги Калоянчев, друг гениален актьор - Константин Кисимов, директора на Софийската опера Илия Йосифов и артиста от Народния театър Васил Мирчовски, който е земляк на Живков. От всички тях само Кисимов е напълно индиферентен към футбола, но за сметка на това се ползва с голям престиж.
В кабинета на Първия
Тодор Живков решава случая със Соколов с едно телефонно обаждане.
Операцията е проиграна до най-малкия детайл, всеки има предварително подготвена роля, в която трябва да влезе пред Първия. Петимата се събират няколко пъти, за да уточнят сценария и да напаснат поредността на репликите си. Самата среща е пресъздадена в мемоарите на Езра в пълни подробности.
- Е, сядайте, де - каза Тодор Живков.
- Ааа, не, най-напред приветствието - обади се Калоянчев.
Кисимов разтвори папката и зачете, както беше написано: „Другарю първи секретар на ЦК на БКП... - И изведнъж добави от себе си - Покровителю на спорта“.
- Ама вие за спорт ли - изненадано го прекъсна Живков. Тогава Калоянчев смигна хитро на Кисимов: „Давай нататък.“ Речта приключи, връчихме папката на Тодор Живков. „Така значи, за спорт“, промърмори Живков и натисна едно бутонче на бюрото си.
- Я, да дойде тук Борис Велчев - нареди Първия на секретарката.
Дойде Борис Велчев, застана мирно пред Живков.
- Я бе, Борисе, ти си левскар, ама на мен носят такава папка, не на теб. Я прочети какво пише.
След като Велчев прочете текста, Тодор Живков продължи: „А казвайте сега какво има?“
Калоянчев отговори: „Другарю Живков, нашето дружество чества 50-годишен юбилей... Позамисли се и се обърна към мен: „Я продължи, ти.“
Аз така бях подготвен, че бях в състояние да изстрелям всичко на един дъх, без грешка.
- Другарю Живков, нашето дружество чества 50-годишен юбилей. По този повод проектираме да образуваме един силен турнир с участието на могъщи западноевропейски отбори. Трябва да се представим добре, да не излагаме страната.
- Че какво ви пречи? - попита Живков.
- Ами вижте - продължих аз, - ние имаме един футболист, който е от решаващо значение. В момента той е войник. Има една наредба, крайно не справедлива. В нея се казва, че всеки войник трябва да се състезава от името на ЦСКА. А този футболист ние сме го създали, така да се каже, ние сме сме си го отгледали. Дошли сме при вас да наредите той да служи, но да играе в „Левски“, защото е наш.
Тодор Живков стана, отиде до телефона: „А, за много години. А бе, там имате един войник...“
Той погледна към мен и аз веднага му продиктувах - Георги Апостолов Соколов. Живков повтори името и добави: „А, не не. Той е от „Левски“, в „Левски“ ще играе. Това е.“
Връщайки се при нас, Първия самодоволно заключи: „Това им е хубавото на военните, че знаят да казват „слушам“. А ние угоднически - ха, ха, ха.
Борис Велчев извади едно тефтерче: „Другарю Живков, Добри Джуров изпраща повиквателни заповеди на играчи на „Левски“ по никакво време. На еди-коя си дата заповед получил Бисер Михайлов, на друга - Цветан Веселинов. Викам му: „Добри, не са хубави тези работи.“ А той: „Няма повече.“ Няма, няма, ама продължава. Стояхме там близо час. Тодор Живков ни изпрати с добри пожелания.
Операцията в крайна сметка се увенчава с успех, въпреки че ЦСКА и занапред запазва монопола си над войниците спортисти. Соколов обаче никога не заиграва с червената фланелка и остава на „Герена“, макар че „Левски“ ще го пенсионира едва на 27 годишна възраст.
Но това вече е друга история...
Геният угасна сред алкохол и мизерия
Георги Соколов дебютира в „А“ група едва на 15 години.
Георги Соколов бе боготворен от футболните фенове, но завърши жизнения си път в самота и мизерия в дома си в столичния квартал „Иван Вазов“. Той попада в лапите на алкохола още като състезател и не успява да се изтръгне чак до последния си час през 2002 г. Соколето издъхва няколко дни след 60-ия си рожден ден и така и не дочаква обещания от „Левски“ бенефис.
На „Герена“ талантът блести в продължение на 11 сезона, в които записва 295 мача и 104 гола. Освен при „сините“ талантът оставя ярка следа и в националния отбор. Дебютира на 16 г. при победата с 3:2 над Холандия в София, участва на световното първенство в Чили през 1962 г. Заради бързината и финтовете си често е сравняван с бразилския маестро Гаринча, който по ирония на съдбата също си отива след неравна битка с алкохола.
Рихард Езра спира и Гунди за „Ботев“
Георги Аспарухов-Гунди се вписва идеално в силния отбор на „Ботев“, но в крайна сметка се връща в любимия „Левски“.
Рихард Езра има сериозни заслуга „Левски“ да запази и най-голямата си легенда Георги Аспарухов. Любопитно е, че когато идва ред Гунди да влезе в казармата, за него не е направена акция, както за Соколов. Като елитен спортист Аспарухов първо попада в ЦСКА, но треньорът Крум Милев преценява, че няма нужда от него.
Така Гунди е командирован в „Ботев“ Пловдив, който също е армейски клуб. По традиция там отбиват военната си служба редица основни играчи на „сините“ през 50-те и 60-те години - Христо Илиев-Патрата, Александър Костов, Димитър Йорданов-Кукуша и др. В Пловдив Аспарухов прави много добър тандем в атака с Динко Дерменджиев и Георги Попов-Тумби.
С него „Ботев“ печели Купата на България през 1962 г., а на следващата година стига до четвъртфинал за КНК. Шефовете на клуба искат да го задържат и след уволнението. Самият той също няма против да остане и дори първоначално дава съгласието си, но тогава се намесва Езра. Той действа в тандем с шефа на футболната федерацията Недялко Донски, който е отявлен левскар. Двамата се свързват със семейството му, по-конкретно със съпругата му Величка Маркова и баща й Борис Марков, главен архитект на Соснено им е, че ако Гунди не се върне в „Левски“, правата му ще бъдат спрени за една година. Въпреки че от „Ботев“ правят нужното това да не се случи, Аспарухов в крайна сметка поддава на натиска и отново облича „синия“ екип.