22604 | 8 авг. 2014 | 15:17

Енциклопедичните му познания са го превърнали в „бюро справки“ за приятелите му. Невена, Ламбо, Кольо Анастасов, Кеворк, Владимир Велчев, Г

Няма по-известен ресторантьор в София от Никола Антикаджиев-Антиката (р. 1929 г.). През 60-те години тълпи от хора обсаждат Кулинарния магазин в центъра на София. Ресторантът на хотел „Славия“, Клубът на актьора на бул. „Руски“, клубовете на Сатиричния и Народния театър, на „Булгартабак“, ресторант „Антик“ - всички под негово управление, са все култови заведения, които стават място за среща на столичната артистична бохема, на политическия, културния и спортния елит на България. Антикаджиев има и феноменална памет. Той помни буквално всичко - за всяка пиеса, за актьорите в нея. Да не говорим за резултатите от футболни мачове или пък за политически събития, за министрите от всички правителства. Енциклопедичните му познания са го превърнали в „бюро справки“ за приятелите му. Невена, Ламбо, Кольо Анастасов, Кеворк, Владимир Велчев, Гунди, Саркис, Гришата Вачков, Нейчо Попов, Радана, Гец, Черкелов, Аня... Това са само малка част от имената на най-близките му приятели, някои от които преселили се вече в по-добрия свят. За Антиката казват, че е биографът на актьорите. Странджата на Народния театър, душеприказчикът - както и да го нарекат, все ще са прави. Историите му нямат край. Ето част от тях...

- Г-н Антикаджиев, познавали сте повечето от известните и популярни хора в България - политици, артисти, спортисти, с мнозина от тях сте личен приятел. Какви бяха те, ако трябва да направите разлика със сегашните?

- Живял съм и при цар Борис, после при Георги Димитров, при Вълко Червенков и при Тодор Живков. Сега живея през времето на т.нар. демокрация. Мога да ви кажа какво, кога е било добре и кога не е. Но най-важното, което общуването с тези големи личности ми е дало, е усетът да преценявам хората. Много рядко съм се лъгал в преценката си за тях, знам кой колко струва. Защото на този свят освен семейството съществуват само две неща - здраве и приятели, всичко друго е ала-бала. Най-важното е, че не бива да бъдеш предател – като обещаваш нещо, да знаеш, че трябва да го изпълниш. Познавам наистина много хора, били във върховете и тогавашния елит - политически, културен, спортен. Добър приятел съм и с децата на много от тях. Но разликата със сегашните е от земята до небето.

- Какво имате предвид? Направете конкретно сравнение.

- Повече от 40 години съм много добър приятел с бащата на бившия главен прокурор Борис Велчев. Баща му Владимир Велчев е син на прочутия член на Политбюро тогава Борис Велчев. Владимир беше дипломат от кариерата - посланик в Англия, Канада, Русия, но изключително скромен, възпитан и интелигентен. Той не отиде да учи в Москва, както правят сега повечето деца на известните - учат на Запад, а завърши Юридическия факултет в София. Така направи и наследникът му Борис Велчев. С Владо често ходехме на мач и винаги сядахме на трибуните сред хората, той не искаше да ползва ложите. Такъв си е и днес. С него си имаме традиция - всеки четвъртък двамата си пием кафето заедно.

С Григор Вачков през 1970 г. в ресторанта на хотел „Славия“ - около Гришата са цяла тайфа медицински сестри, които празнуват там.

- Ще ви върна назад в годините. Откъде тръгна любовта към ресторантьорството, как се завъртя животът ви?

- През 1964 г. отидох да работя в счетоводството на „Балкантурист“. Директорът ме попита дали да не пробвам да стана управител на Кулинарния магазин, защото работата нещо не вървяла. Магазинът беше лицето на София - в него се праваше какво ли не, а в столицата тогава нямаше нищо. В него се продаваха всякакви торти, пасти, кексове, сладолед... Намираше се до тогавашния Детмаг, зад бившия хотел „Шератон“. Всъщност аз съм първият, който внесе първите кафе-машини от Италия. И всяка сутрин в магазина наставаше истинско стълпотворение на известни личности.

- А какви са били тези торти, за които и днес се носят легенди?

- Аз лично пишех с шприца „Честит рожден ден!“. Дойдеха ли празници, поръчвах 100 броя от ресторанта на „Плиска“, 100 от „България“ и 200 торти от хотел „Балкан“. С колата на най-добрата ми приятелка Невена Коканова - вечна й памет! - ги вземахме на няколко курса и след това ги слагахме в един огромен хладилник. Цената на една торта беше 3,20 лв., най-скъпи бяха „Гараш“ - по 7 лева!

- Кой най-често си купуваше от сладкото изкушение?

- Много бяха. Голямата поетеса Дора Габе например ми се обаждаше всеки вторник и ми казваше паролата: „Добро утро, г-н директор, днес е вторник.“ И ми затваряше телефона, което означаваше, че ще си купи торта гараш, за да черпи приятелките си. Тя ми казваше „господине“, а не „другарю“, както тогава бе прието.

- Я кажете откъде тръгна артистичната ви кариера. Не е тайна, че заради приятелството ви с големите в киното сте участвали в доста филми.

- Та те не можеха без мен. Аз всъщност вършех друга работа по време на снимките и задължително имах и роля - тя разбира се, беше нещо като третото борче отляво... (смее се). Когато през 1968-а станах управител на хотел-ресторант „Славия“, точно там се запознах с един от най-близките ми хора днес – Стефан Данаилов. Доведе го Шарлето (режисьорът Любомир Шарланджиев, съпруг на Невена Коканова) на 11 май 1968 г. И ми вика за него: „Да знаеш, той ще стане голям артист.“ А Стефан беше един висок, красив... Същата година започнаха снимките на сериала „На всеки километър“.

- Вие също сте участвали в сериала, хубава снимка имате с Ламбо оттогава. Как се оказахте с екипа?

- В началото на юни Шарлето дойде, казва ми, че ще участвам във филма и трябва да замина с екипа за ГДР - 150 души бяхме над 20 дни в Ерфурт. Снимахме и в Западен Берлин. После се прехвърлиха в Симитли и Благоевград, а през 1969-а в Белоградчик. Оттам е снимката ми с Ламбо от сериала. Пак бях „третото дърво“, но емоциите и преживяванията не може да се сравнят с нищо. Бях и доста привилегирован - в една стая с Ламбо и Гришата Вачков. Носех си портативно грамофонче и Гришата само ми викаше: „Пусни онуй малкото.“ Така наричаше Робертино Лорети (известен италиански певец).

- Един от сценаристите на „На всеки километър“ е писателят Георги Марков. Какво си спомняте за него?

- Сценаристите бяха пет души Павел Вежинов, Свобода Бъчварова, Евгени Константинов, Константин Кирилов и Георги Марков. На първите серии сценарист беше Джери, както викахме на Марков. През 1969-а се случи нещо неприятно с него - след премиерата свалиха пиесата му „Аз бях той“ в Сатиричния театър, защото имало критика срещу един партиен секретар. Тогава в театъра дойдоха Венелин Коцев и други величия и Джери много се изплаши. Той имаше италианска виза и се готвеше да посети брат си, който живееше там. Несполуките около пиесата само ускориха заминаването му. Двамата с Нейчо Попов (вечна му памет, друг мой голям приятел и бивш съпруг на Стоянка Мутафова) отидох ме да ходатайстваме пред един от шефовете на паспортната служба. Много бързо в събота му изкарахме изходна виза, без която той не можеше да отпътува...

- Вие сте уредили визата на Георги Марков?! А имахте ли представа, че той няма да се върне?

- Ние нищо не знаехме. Уредих нещата не само с изходната виза, но и със застраховката на автомобила му. С Нейчо го изпратихме с колата чак до Калотина още на другия ден – беше неделя. В това време вече започна и работата по следващите серии на „На всеки километър“ - филмът имаше грандиозен успех. Властта обаче не можа да понесе, че името на един невъзвращенец стои сред авторите на сериала, и го свали след първите четири епизода. Името на Георги Марков беше изчегъртано с бръснарско ножче от лентите.

Антикаджиев и Гунди през 1966 г. в Павел баня с почитатели на футболиста.

- Имахте ли неприятности след заминаването на Марков?

- След 6 месеца започнаха с Нейчо да ни викат и да ни разпитват, но ни се размина. После Марков отиде в Лондон, започна да говори по Би Би Си. През 1971 г. Любомир Кабакчиев, който вече бе станал председател на Съюза на артистите в България, бе там с делегация. Петър Увалиев тогава дошъл в лондонския хотел и завел Любчо при Марков - двамата доста си говорили. Кабакчиев дори го помолил да не плюе много България. Любчо ми разказа това още на летището, като го посрещнах. Посъветвах приятеля си, като се прибере, веднага да викне Григор Шопов у тях и да пият по една ракия. Шопов живееше срещу Кабакчиев, беше първи заместник-министър на вътрешните работи и шеф на Държавна сигурност цели 35 години! „Да му кажеш, че си видял Георги Марков“, му натъртих няколко пъти.

- Как реагирал тогава вездесъщият Григор Шопов?

- Захилил се и му казал: „Абе, аз знам всичко.“ Излезе, че от ДС са следили Любчо в Лондон. Кабакчиев беше страхотна фигура - благ човек и много свестен. През 1992 г. му бяха махнали портрета от Народния театър - бил партиен секретар. Секретар, ама спаси народния артист Андрей Чапразов от изселване.

- Защо, какво е направил Чапразов? Та той не е ли бил един от любимците на властта?

- По време на унгарските събития през 1956 г. Чапраза потриваше ръце и викаше: „Сега ще изколиме комунистите“... ей такива разни глупости. И като чули за това, веднага дошли да го търсят. Любчо му наредил да си ходи и да се скрие някъде. Едвам оправил работата с Григор Шопов. Още ми е пред очите един трамваен билет, който Чапраза беше залепил на гърба на входната си врата. Като го попитах какво е това, той ми вика: „Казал съм на Лиляна - като ме ядосаш, вземаш трамвайния билет и си заминаваш.“ Тогава той беше женен за голямата оперетна певица Лиляна Барева. Луд човек!

- Били сте близки приятели с най-обичания български футболист. Като какъв запомнихте Гунди?

- Гунди беше прекрасен човек и приятел. През 1971 г. работих малко в едно кафене на Търговския дом. Гунди идваше често, Котков също. Часове преди да загинат, двамата пак бяха при мен. Оттам тръгнаха с „Алфа Ромео“-то за Враца. Тъкмо заминаха и отидох да си взема паспорта за Берлин, защото пак ми предстоеше да пътувам за снимките на „На всеки километър“. Не минаха два часа и ми съобщиха, че са загинали. Не можех да повярвам – та само преди малко бяха при мен, говорихме...

- Има ли някоя случка, която се е запечатала силно в съзнанието ви от онези години?

- Четиридесетият ми рожден ден на 18 ноемви 1969 г. беше направо исторически. Нищо че казват, че не се празнува - направих голям купон. В апартамента от 56 квадрата, в който тогава живеех, поканих все приятели - Калоянчев, Парцалев, Нейчо Попов, Стефан, Гришата, Кольо Анастасов, Гунди, Жечев, Пенев, Гаганелов, Шаламанов, националния вратар Симеонов и още... всички един върху друг. От Евксиноград бях уредил една каса с 20 бутилки ракия, от гастронома в ЦУМ каса уиски „Грексън“ - по 4 лв. бутилката, и две каси сингапурска бира „Тайгър“ в кутии. И всичко беше изпито до 5 ч. сутринта. Невена Коканова държа реч, после Нейчо говори, а Стоянка Мутафова през смях викаше на футболистите: „А тия там, неграмотните, няма ли да кажат нещо“ (смее се - б.а.).

С Георги Калоянчев пред хотел „Славия“ през 1969 г.

- Разказали сте толкова истории с известни личности, но не се знае каква е вашата семейна история...

- Семейството ми е от Петрич, беше патриархално, но заможно. Живеехме в огромна къща 21 души - четири апартамента, четири летни кухни, а отдолу четири магазина. Дядо ми е основал първия магазин за кинкалерия и галантерия, а баща ми е направил единствения за времето си магазин за брашно и зърнени храни в Петрич. Домът ни беше толкова забележителен, че на 6 април 1941 г. германците евакуираха цялата фамилия и в него се настани щабът на германската армия на Балканите начело с фелдмаршал Лист. През септември 1944 г. обаче пак опразниха къщата ни - този път за щаба на Седма рилска дивизия. Преживяхме това и за трети път - на 1 август 1950 г. Тогава през нощта още докато спяхме, милиционери от Видин с насочени пистолети ни разбудиха с викове: „Ставайте веднага! И си вземете за 2-3 дни дрехи и нещо за ядене.“ Изселиха ни в Твърдица...

- Разбрахте ли какво станас голямата ви къща, в която сте живели в Петрич?

- Ооо, комунистите веднага я бяха взели за свои цели - настанили там околийския комитет на БКП. Така домът на Антикаджиеви набързо станал партиен дом. Къщата за трети път беше сменила обитателите си, и то задълго - до 1991 г. в нея години наред беше районният комитет на БКП.