79015 | 11 авг. 2014 | 08:58
Серийният прелюбодеец и отявлен Дон Жуан Андрей Николов е бил истинско предизвикателство за патриархалния морал от началото на ХХ век. Синът на врачанобущар обикаля България, работи като изполичар, учи, ако му остане време, и рисува до изнемога. Целият път на скитничеството му е белязан от разбити женски сърца. Рошавият висок младеж с всепобеждаващия чар на романтичен художник е истинска сексуална напаст.
Най-големият късмет на автора на „Дух и материя“ е попадането му в първия курс на новосъздаденото Рисувално училище (днешната Художествена академия). През 1896 г. професорите Борис Шац, Иван Мърквичка и Антон Митов приемат 40 ученици. Сред тях е Андрей Николов Староселски. Но литовският евреин Шац не знае, че кани дявола на трапезата си. Преподавателят е очарован от самобитния талант на ученика си. Още в първите дни той споделя с колегите си, че възлага големи надежди на Андрей. Започва да го кани в дома си, където е красивата и знойна г-жа Евгения (Женя) Шац. Студентът е като замаян. Опитната дама е очарователна и интелигентна, с нея може да разговаря за всичко, но най-вече изглежда като жена, която ще му разкрие тайните на любовта. Тя опитно споделя с него желанието си да вземе от живота онова, което зрелостта и страстите й изискватФактът, че е омъжена за учителя му и има 4-годишна дъщеричка Анджелика, не спира ухажванията на Николов. Скулпторът обладава с поглед Женя и скоро минава в настъпление. Тя е отегчена от по-възрастния си, грозноват и досаден съпруг, който прекарва дните си в ателието, покрит с глина и прах. А обаятелният висок и сърцат младеж е винаги наблизо и тя се хвърля със страст в обятията му. Нищо неподозиращият рогоносец сам предлага Андрей Николов да продължи образованието си с държавна стипендия в Ecole des Beaux Arts (училището за изящни изкуства - фр.) в Париж. Женя заявява на съпруга си, че заминава за Франция със своя любим, който е обещал да отгледа дъщеря им като свое дете. Борис Шац е покрусен, но колкото и да моли жена си, тя е непреклонна. В Града на любовта годината е 1903 - вихърът на бел епок. Разюздани нрави, артистичен подем, свободната любов процъфтява. Чувствата между Андрей и Женя също. След години скулпторът ще признае пред приятели с лека нотка на съжаление: „Госпожа Шац ме заварди от съблазните на Париж.“
Красивата дама обаче не пропуска да подчертае, че е зарязала уреденото си битие на професорска съпруга, за да мизерува със студентска стипендия. Ревнува младия си любим от състудентките му и най-вече от моделите в ателието, които позират голи. Женя е властна и държи той да й бъде вечно благодарен, че е съсипала семейството и репутацията си в името на любовта си към него. Сексът с нея обаче е все така бурен и Андрей Николов я приласкава и й се кълне във вечна любов. В Париж Николов се обучава в ателието на известния ваятел Антоан Мерсие, а то е средище на новаторите в европейското изкуство. Сред тях е и великият Огюст Роден, който след като се запознава с творбите на врачанеца, възкликва: „България е малка за този автор!“. Но него родината си го влече. Андрей Николов се връща за малко в София и влюбчивата му натура намира нов обект за обожание. Разделя се с Женя с писмо, въпреки че е отглеждал детето й като роден баща и са живели като семейство.
Макар да не довършва обучението си в Париж и не дочаква диплома, скулпторът е назначен за професор в Рисувалното училище заради изключителния си талант. Ситуацията не е конфузна, защото Шац покрусен е напуснал България. Андрей обаче е толкова влюбен в своята студентка Пеша, че вече е забравил за авантюрата с професорската булка. Бунтарят дори се съгласява да мине под венчило с новата си изгора, за да не се шокират родителите й, че „живеят в грях“. Свободният дух на твореца го кара през 1914 г. да напусне сигурната работа на преподавател и да замине за Италия с малкия си син Андрей и бременната с второ дете съпруга. В началото
на Първата световна война той е командирован от Министерството на културата в Рим, но после остава там на собствени разноски. Семейството живее на ръба на мизерията, но скулпторът създава едни от най-добрите си произведения - „Идол“, „Копнеж“, „Пеша“, „Фани“. Предимно голи женски тела, които за него са неизменен извор на вдъхновение.
Андрей Николов през целия си живот се разкъсва между любовта към поредната жена и желанието да има всяка, между убежденията, че българките имат твърде широки ханшове, но и че са най-красиви на света. Творецът търси у зрелите матрони непорочност и жарки страсти у девиците. А вдъхновението му задължително минава през постелята. На Пеша й омръзват изневерите му и тя го кара да се закълне в малкия Андрей, че ще спре с кръшкането.
Скулпторът яростно отрича, кълне се във вечна вярност и за кратко наистина набляга на работата. Любимият му материал мраморът сякаш оживява под длетото му. Николов прави голяма изложба с фигури и композиции, която е приета с овации от критиката и италианските ценители. Андрей и Пеша вече не броят лиретите, но в отношенията им зее дълбока пропаст. „Изкуството на Андрей Николов - пише критикът Франческо Сапори в статия за списание „Емпориум“ - иде на- право от природата... Чуждо на всякакво хитруване, то не се измъчва в безплодни теории. Топло от кръв като младо тяло, то съдържа в пролетната пищност на формите една жива и трептяща духовност.“
През 1919 г., след подписването на мирния договор в Ньой, министър-председателят от онова време Александър Стамболийски пристига в Рим. Скулпторът вече е прочут и премиерът отива специално в ателието му. „Българският народ трябва да види тези статуи. Ние ще откупим всичко“, обещава премиерът и го прави. Земеделският трибун с готовност позира на прочутия скулптор и остава твърде доволен от приликата с мраморния си двойник. Впечатлен от работата му, Стамболийски го кани да се върне в България. „Ще дойдеш в София, ще направим статуи и бюстове на всички наши заслужили хора, от Възраждането до днешно време“ - увещава го земеделецът.
Макар да имат две деца с Пеша, само формално се водят съпрузи. Това е положение, от което и двамата са доволни. Той има своята лелеяна свобода, а тя - сигурна издръжка за сина Андрей и дъщерята Лиляна и формално е почтена омъжена жена. Андрей Николов снове между Рим и София в търсене на идеалната жена. Като „по пътя“ не прощава на нищо, което е в пола. Безконтролно влюбчив, скулпторът пада в плен на една от елитните куртизанки в италианската столица - българката Надя Ковачева.
През 1924 г. Андрей извайва тялото й в една от най-чувствените си и изящни творби „Дух и материя“, която е собственост на Националната художествена галерия. Изкуствоведът Кирил Кръстев твърди, че е разпознал във великолепния торс дъщерята на бившия министър на войната генерал Стилян Ковачев, но това е пикантна измислица.
Нито една от щерките на прочутия военен не отговаря нито на името, нито на описанието на фриволната дама. Андрей Николов обаче е истински късметлия, защото разлюбва куртизанката Надя малко преди тя да се разболее от сифилис и да си отиде от живота твърде млада. Върволицата от модели, актриси и аристократки в ателието (и леглото му) обаче не секва. През 1927 г. творецът тактично отказва италианското поданство, което му предлагат заради изключителния талант, и се завръща завинаги в България. Закопнял е за родно вдъхновение и неизпитани чувства. Маестрото построява ателието си с 9-метров таван на ул. „Любен Каравелов“ 15, където днес е Центърът за култура и дебати „Червената къща“, и продължава да кани красавици да му позират. Една от тях е известната писателка Яна Язова. Тя не му отказва да извае главата й, но на всички сеанси неизменно е придружавана от любимия си проф. Александър Балабанов. Ефектната съпруга на писателя Змей Горянин - Соня (по която въздиша и Васил Стоилов), пък не пожелава да бъде увековечена.
До кончината си през 1959 г. Андрей Николов задява с поглед всяка хубавичка дама, която среща по ул. „Граф Игнатиев“. На 81 години скулпторът за първи път в живота си влиза в болница. Медицинската сестра, също подвластна на чара му, се шегува, че отвън се е наредила опашка от млади посетителки. Маестрото отвръща, че са закъснели. Умира с усмивка на уста.
До дълбока старост скулпторът остава ценител на женските прелести.
За да извае правдиво лъва пред Паметника на незнайния воин, държавата изпраща Андрей Николов в Африка да види звяра на живо.
Наричат го поет на мрамора и бронза
„Остави предразсъдъците навън!“, пише на италианскивърху арката на Червената къща. Крилатата мисъл на Данте Алигиери обобщава житейската философия на Андрей Николов. Другият надпис е над вратата - Ars longa, vita brevis (Животът е кратък, изкуството - вечно). През 1931 г. Андрей Николов печели с конкурс мястото на професор в Художествената академия. Шест години по-късно е избран за ректор. Ексцентрикът е известен в София, че през зимата носи специално изтъкан ямурлук върху елегантния си костюм. Скулпторът е автор на бюстове на Мърквичка, Антон Митов, на поета Кирил Христов, на цар Борис III, княгиня Евдокия, царица Йоанна. В Борисовата градина има цял пантеон, сътворен от „поета на мрамора и бронза“, както наричат Андрей Николов - паметниците на Любен Каравелов, Петко и Пенчо Славейкови, негов е и полегналият бронзов лъв пред Паметника на незнайния войн в София. Цар Борис е един от най-големите му ценители и приятели. След 9 септември 1944 г. близостта с царската фамилия му докарва неприятности. В дома му нахлули милиционери да го арестуват. „Кой е Андрей Николов? Ти ли си, хайде ставай!“ А той отвърнал: „Тук първо се сяда, а после се става. Така че, ако искате да дойда с вас, сядайте! Хванал ги за шмайзерите и се изрепчил: „А сега стреляйте, вашата мама. Какво си мислите вие, няма да ви пусна, докато не ми седнете на масата.“ Седнали милиционерите, ударили по едно вино с домакина, развеселили се и казали: „Брей, ти си бил много хубав човек, бе. Я кажи сега кого да арестуваме вместо тебе.“ Нито едно от децата на Андрей Николов не оставя потомство. Съпругата Пеша, с която са разделени от десетилетия, но по документи са женени, също умира преди него. 40 дни преди да се спомине, скулпторът се венчава за домашната си помощница, за да го наследи и да не остане на улицата.
Художниците Борис Денев, Андрей Николов и Сирак Скитник, София, 30-те години на ХХ век. До скулптора е съпругата му Пеша.
Мобилна верси
RSS
