14773 | 15 авг. 2014 | 14:46

В историята ни никога не е имало достатъчно дълго време на свобода, за да се изгради връзката между личното и общото благо.

Юни 2014 година, кв. „Аспарухово“, Варна. Хора от близката околност бяха първите, които се притекоха на помощ след катастрофалното свлачище. Държавните институции никога не са били опора на хората в България в тежки времена. Комшиите - винаги.

Това лято проблемът на гражданите съвпадна с проблема на държавата. Изправихме се пред едни и същи въпроси: да актуализираме или да не актуализираме бюджета си? Да вземем или да не вземем заем? И какво ще стане с КТБ? И аз като Иван Костов нямам никакъв конфликт на интереси, когато говоря за КТБ. Само задължиха мъжа ми да си открие сметка там, защото институциите, за които понякога се налага да превежда от чужд език, 

имали инструкции 

да плащат хонорари само по сметки в тази банка. Нещо като Елена Костова, която си държи пенсията там. И сега мъжът ми получава непрекъснато писма от КТБ, в които се казва, че ако някой иска да му изпрати пари по сметката, няма проблем, в тази посока банката работела. Не работи само в посока към клиентите, които искат да си изтеглят пари от сметките. Имам чувството, че някой много добре си е направил сметките. Ние как да направим нашите? Да си го кажем направо, ние, българите, не разбираме от семейни бюджети. С парите се справят добре само онези семейства, в които или мъжът, или жената е Симеон Дянков. Останалите сме като здравната каса - в началото на месеца не можем без излишното, към края почваме да пищим, че не са останали пари дори за най-необходимото. И ето ни пак изравнени с държавата - и там не разбират от бюджет.

„Тази година вързахме добре бюджета и не излязохме на червено, защото си бяхме изработили антикризисна програма“, разказваше кмет на един английски експерт, проучващ финансовите проблеми на общините за някакъв доклад. „Оу, антикризисна програма, това звучи много сериозно, обяснете ми я“, казва англичанинът. „Ами, направихме списък на всички учреждения и ги почнахме поред. Тази детска градина има нужда от толкова и толкова гориво за отопление и нито грам повече. Това училище има неотложна нужда от боядисване, онова училище можем да го оставим за догодина. И така - учреждение по учреждение“, обясняваше кметът.

„Оу, това ли е антикризисна програма - казва англичанинът. - Ние в Обединеното кралство правим същото, но го наричаме финансов мениджмънт.“ Ние финансов мениджмънт правим, когато сме си на редовната сиромашия, в кризисни времена като тези правим антикризисни програми. „Тази година българите не си дойдоха“ - това ми казва зъботехник. В смисъл? „Ами ние, стоматолози и зъботехници, през лятото обикновено работим за българите, които живеят в чужбина. На тях първата им работа, като се върнат, е 

да осъмнат на зъболекарския стол. 

До едно време си записвах колко стрва една пломба в Испания, в Англия, за САЩ, а за коронките да не говорим. Тръгваха си доволни хората, че са си оправили евтино зъбите. И ние доволни, че има платежоспособни пациенти. Обаче това лято не е така. Никога не са били толкова малко.“

„Цяла зима чакаме проститутките, това лято не се върнаха“ - това пък е оплакването на кварталната фризьорка. Къде са тези момичета, които влизаха в салона и хвърляха стотачка за френски маникюр? Къде си правят сега екстеншъните от изкуствени коси, кичурите в цвят пепел от рози, педикюра и т.н. изисквания по корпоративния кодекс на професията? „Ами ходят вече на почивка на други места, не им харесва тук. Хем скъпо, хем мръсно, хем шумно било на морето. Те са уморени момичета, искат да си починат, да съберат сили“, без капка ирония казва фризьорката. Да, обслужването у нас е лошо и става дори още по-лошо, когато на поздрава на келнера със „Здраствуйте!“ се троснеш с „Добър ви ден!“. Да, в четиризвездния хотел чистачката тътреше по коридора една количка с грохота на танкова дивизия, а в ъгъла на тавана имаше

забележително красива паяжина.

Обаче морето си е море, особено ако не го гледаш с очите на санитарен инспектор.

Жените от нашия квартал не сме толкова изморени, колкото онези работливи момичета, но и ние имаме нужда от море. То обаче е на 100 километра от нашия квартал. Както са много, така са и малко. Освен това ние не сме глупави като държавата, можем да се възползване от географското си местоположение. Събираме се пет жени, които искат в неделя да ходят на море. Всяка неделя. С горивото и паркинга морската неделя ни излиза по 13 лева. Нямаме конкуренция като туроператор. Хладилната чанта е заредена с плодове, разтоварващ ден. Не ни засяга колко тона картофки се пържат в едно олио и дали рибата е уловена на изхода на канализацията, в неделя ние сме последователки на д-р Емилова. Пясъкът е златен, а водата е прегръдка. „Няма държава!“, изпъшква една от пет те жени по не помня вече каква причина, но при всички случаи по адрес на концесионера на плажа. „Сефте! - отговаря друга. - И по време на турското робство не е имало държава. Хората тогава как са се оправяли?“

Тишина, в която явно всяка мисли как са се оправяли хората по време на турското робство, когато не е имало българска държава. „Да вземем да създаваме читалища ли, що ли?“ Тя не знае, че вече сме създали. Участвам в група за размяна на книги. Който купува нова книга, предупреждава другите, за да не вземат и те същата. Мъжът ми е в нещо като група за ремонт Тази седмица нашата тераса, следващата твоята ограда, по следващата нечии тапети. Имаме си детска лекарка, която лекува безплатно всички внучета, които идват да прекарат ваканция при баба и дядо. Имаме медицинска сестра, която бие инжекции по домовете на възрастни хора. Научих една жена как да си говори с децата по скайп, тя ми даде компот. Живеем в град, в който парите са малко. Живеем по правилата на отвореното общество и затвореното натурално стопанство.

Държавните институции никога не са били опората на българите в тежки времена. Комшиите - винаги. И онова с турското робство не беше закачка. Пет века българинът е сам. Оцеляването му е самотно занимание. Съюзници са му единствено нивата, волът, комшията. Път за спасение, водещ към институции, няма. Път за бягство - комшулукът, онази портичка в оградата. В историята ни никога не е имало достатъчно дълго време на свобода, за да се изгради връзката между личното и общото благо. На освободеното място на разумните действия за запазване на общата сигурност идва инстинктът за съхранение. Поединичното съхранение, таралежовото - свиване навътре и насочване на бодлите навън. Малките градове, в които хората се познават, а разстоянията са уютни, оцеляват по тази прастара формула, с помощта на институциите комшийство, приятелство. И не ми казвайте, че това са наченките на гражданското общество, което миналото лято се е родило по площадите.

При гражданското общество

 я има връзката с държавата - дотолкова, доколкото гражданите са убедени, че ако държавата е добре, и те ще са добре, а от своя страна държавата осъзнава, че ако гражданите са добре, и тя ще е добре. Изобщо не става дума за такова ново нещо, а обратното - за нещо много старо. И то е представата, че „с комшията заедно можем да сме по-добре, отколкото поотделно“. Ако и това изчезне от българския живот, ще стане още по-трудно. Тъй като сега на политическата сцена излиза „качеството“, нека да е наясно с някои немодерни ценности на „количеството“.