15973 | 16 авг. 2014 | 14:54

Василий II търпи страшен разгром, подобен на онзи, който кан Крум нанася на император Никифор I през 811 г. във Върбишкия проход

На снимката: На около 50 км от София, недалеч от Ихтиман, и днес са видими основите на крепост (на 800 м надморска височина). Известна е като Траянови врата. Оттук Самуил и Роман са командвали мащабната засада в едноименния проход, завършила с тотален разгром на византийската армия.

"Три столетия след идването на древните българи (т.нар. прабългари) на Балканите създадената от тях могъща държава е изправена пред тежки изпитания. През 60-те години на X в. настъпват „дни на ратни (военни) беди…“
Така преславският писател Презвитер Козма, съвременник на царете Петър I (927-969), Борис II (969-971, починал през 978 г.), Роман (978-997) и Самуил (997-1014), сполучливо обобщава проблемите.

Киевско-руският удар, осъществен с грабителските походи на княз Светослав Игоревич, и последвалата византийска окупация на източните български земи в периода 968-971 г. поставят страната пред гибелна заплаха. Българите в незавладените земи се стремят да възстановят държавния организъм. Като се опира на традициите, аристокрацията определя

своебразно „временно правителство“

- византийският хронист Йоан Скилица разказва, че управлението е поверено на синовете на комит Никола. Четиримата комитопули (Давид, Мойсей, Арон и Самуил), които са сред най-близките роднини на царската династия, съставляват колективно наместничество, което упражнява властта при жив легитимен цар, който е чужд пленник.

Изненадващата смърт на император Йоан I Цимисхи (11 януари 976 г.) поставя началото на тежка гражданска война във Византия и... на благоприятни условия за българите да отхвърлят изцяло чуждата власт. Именно през 976 г. те започват „въстание“, което се превръща в двубой на живот и смърт, продължил над четири десетилетия. Но империята оказва сериозен отпор.
Давид е убит от „скитници власи“ между Костур и Преспа, а Мойсей загива при обсадата на Сяр. Гражданската война във Византия улеснява цар Борис II и брат му Роман да избягат в България, но Борис е убит по погрешка от един глухоням български граничар, заблуден от византийските му дрехи. Роман, макар да е кастриран от ромеите, е коронясан за български цар (978). Той обявява Самуил и Арон за свои съвладетели. Роман се установява в Скопие и така след падането на Велики Преслав (971) този град става официална столица на Българското царство. Арабският хронист Яхия Антиохийски, представя Роман и Самуил като „царя и неговия пръв военачалник“. А тъй като Самуиловият син Гаврил Радомир приема и името Роман, не е изключено да са го виждали като бъдещ наследник на короната. Както изглежда, цар Роман и Самуил действат в съгласие, което намалява политическата тежест на Арон и създава условия за съперничество във властта.

Известното за българската военна активност в следващите години е свързано пак със Самуил. Той действа в широк периметър към Пловдив и Солун, а през 985 г. превзема Лариса в Тесалия.

Българските нападения

достигат дори Пелопонес! Дързостта на Самуил, както и вътрешните проблеми на империята подтикват младия тогава император Василий II към мощен удар срещу българите. Лъв Дякон твърди, че той е предизвикан от непрекъснати български набези „...в Македония (през Средните векове така е наричана Източна Тракия), дишащи убийство…“.
Императорът е воден „...по-скоро от гняв, отколкото от благоразумие“ - продължава опозиционно настроеният придворен дякон.

Цел на похода е Средец (Сердика, дн. София), управляван вероятно от Арон. През юли 986 г. Василий настъпва през Пловдив, водейки армия, която според някои изчисления е наброявала поне 30 хиляди души; била е снабдена с мощна стенобойна техника. В Пловдив императорът оставя силен резерв, командван от магистър Лъв Мелисин. Обсадата на Средец продължава 20 дни, но ромеите търпят тежки загуби.
Гарнизонът на Средец извършва и дръзки набези против обсаждащите - част от бойните коне и обозните животни са отвлечени, стенобойните машини - изгорени… Василий II се опасява от българска контраофанзива; тревожат го и слухове, че Лъв Мелисин готвел метеж и узурпация на престола.

А Самуил и цар Роман? Някои учени предполагат, че по същото време те са напредвали в поредния си поход на юг, но известени за византийския пробив към Средец, светкавично потеглят назад.

Перипетиите на ромейското изтегляне

са описани картинно от участника в събитията Лъв Дякон. Императорската армия се придвижва към Филипопол (Пловдив) предпазливо и в стегнат боен ред. За да пренощуват привечер на 16 август, ромеите строят военен лагер със силна охрана. През нощта в лагера пада „звезда“ (метеорит), изтълкувана като лоша поличба, а войниците са обзети от страх и паника. На следващия ден, 17 август 986 г., византийските колони навлизат в прохода Траянови врата, но именно там върху тях се стоварва българският удар.

Василий II търпи страшен разгром, подобен на онзи, който кан Крум нанася на император Никифор I през 811 г. във Върбишкия проход. (Навярно тази победа е вдъхновявала Самуил и приемниците му да се чувстватд остойни потомци на своя прародител „Кромос“ („Мокрос“), както пише след повече от век византийката Анна Комнина.)
Както научаваме от епископ Михаил Деволски и от Битолския надпис на цар Иван Владислав, в тази битка българските войски са командвани от Самуил, Арон и цар Роман. Императорът е спасен по чудо от арменската си гвардия. Владетелският му авторитет е сринат особено в очите на вътрешната опозиция. Един от нейните привърженици - известният поет Йоан Геометър, оплаква ромейския позор: „Истърът (Дунав, т.е. българите) грабна венеца (короната) на Рим!“

Силно впечатление прави фактът, че българите са отъждествени не с Вардар, Струма или някой друг географски маркер, а именно с Дунав! Първото българско царство още от времето на своя създател кан Аспарух (680-701) заема двата бряга на великата река. През IX-X в. дър-жавата се простира от Днестър до Адриатика, от Карпатите и Тиса до Родопите и Бяло море... Това прави Дунав най-подходящ символ на страната и на нейния народ, както Рим е знак на ромеите и тяхната империя.

Разгромът в Траянови врата води до

втора гражданска война

във Византия. Василий II е обвиняван в неопитност и престъпно нeхайство.
Неспособността си да се противопостави военно на българите императорът компенсира чрез интриги. Като тяхна жертва пада Арон, който по думите на Скилица и Йоан Зонара „...бил погубен с целия си род от брат си Самуил било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите - разказва се и едното, и другото...“.

Единственият пощаден е Иван Владислав, спасен от братовчед си Гаврил Радомир. Начело на държавата остават Роман и Самуил. Настъплението по посока на Солун води до овладяването на Верия (Бер), Сервия и други крепости. Йоан Геометър отново оплаква участта на империята, правейки алюзия между „Комита“ (Самуил) и „Кометата“ (Халеевата комета, наблюдавана през лятото на 989 г.). Решителният превес, постигнат при Траянови врата, позволява на Самуил да освободи старите столици Велики Преслав и Плиска със североизточните български земи (около 989/990 г.). Центърът на държавата обаче остава в днешна Македония, тъй като Велики Преслав и източните земи са жестоко пострадали от киевско-руската агресия и последвалата я византийска окупация.

Наближаващата 1000-годишина от смъртта на цар Самуил (6 октомври 1014 г.) е още един повод да си припомним битката при Траянови врата, и не само… Ще бъде повече от неприятно, меко казано, ако политическото злободневие навреди на достойното отбелязване на паметта на цар Самуил - една от най-ярките личности в многовековната ни история.