55581 | 18 авг. 2014 | 13:49

През 2014-а се навършват 50 години от премиерата на филма „Зорба гъркът“, с който писателят става световноизвестен

Докато препрочита страници от книгите му и се вглежда в негови снимки, на човек му се струва, че лицето на Казандзакис прилича на нещо много близко, което свети с естествена, природна простота. Има скули като на ябълка, затъмнени от сянката на листа. Това е плодородно, релефно лице на неуморен словесен работник, който е изцедил от себе си и последната капка в

епично преследване

на същността на Живота, а накрая не е оставил на смъртта нищо освен „чувал с кокали“. Както и доста на брой книги, които отдавна са се превърнали в част от световната литературна класика. От половин век неговият герой Алексис Зорбас, „този възхитителен лакомник, пияч, як работник, женкар и скитник“, е един от символите на Гърция и нейната своеобразна съвременна култура. А когато през 1957 г. авторът на „Рапорт пред Ел Греко“ се разминава на косъм с Нобеловата награда, тогавашният лауреат Албер Камю казва: Казандзакис я заслужаваше сто пъти повече от мен.

Но да се пише дори исторически за великия гръцки писател, е мъчително и сложно, защото въпреки наситения му живот, изпълнен с пътувания из Европа, Египет, Русия, Китай, Япония... основната му житейска линия е другаде: неговата биография е мисълта, непрестанните му, за мнозина противоречиви философски търсения.

Преди всичко е мирисът на Ираклион и родната критска земя, където през 1883-та се ражда Никос Казандзакис. Излишно е да напомняме какво място заема Крит, най-големият остров на Гърция, в историята на човешката култура: според митологията тук Гея родила гръмовержеца Зевс; тук, в лабиринта на Дедал, е живял Минотавър, човекът с глава на бик. Това е родното място на великия майстор на четката Доменикос Теотокопулос, познат с испанското си име Ел Греко, пред когото Казандзакис ще даде своя рапорт. А според археолозите на Крит се е развила една от най-древните европейски цивилизации - минойската.

Писателят заедно с жена си Елени
в къщата им в Южна Франция през 1948 г.

Най-новата легенда на острова е тази за Казандзакис, роден в семейството на търговец на фураж и вино, пред когото бъдещият писател изпитва огромно преклонение. По това време островът е под потисничеството на Османската империя и малкият Никос познава живота на бежанеца отрано (след Критското въстание семейството бяга в Пирея, където търси убежище за половин година). Точно тези детски спомени за

непреклонните, сурови критяни

смелите борби между християнина и турчина, между свободата и тиранията ще бъдат претворени от Казандзакис по-късно в неговия „Капитан Михалис“, считан от някои критици за съвременната „Илиада“. Но дотогава ще изминат 60 години на образование, търсене, пътуване. Никос научава френски и италиански във францисканското училище в Наксос, а след възстановяването на мира през 1899 г. се връща в родния си град и завършва гимназия в Ираклион. През 1906 г. Казандзакис се дипломира като доктор по право, скоро излиза и първата му книга „Змия и лилия“. Още от нея става ясно, от тази наситена поетична гъстота, че читателят си има работа с невероятен талант. В романа дневник Никос Казандзакис опи­сва мъчителните преживявания и прекрасните поражения на ранната несподелена любов, изследва обсебването, покварата, страстта.

„Нещо плаче в целувките ни, а в прегръдките ни се чува скърцане на мъртви кости, и нещо мъртвешко съпътства пулса на нашата любов“ - изградена от подобни изречения, тази творба ясно показва по-нататъшните пътища в писането на големия автор.
Година след това писателят заминава за Париж, където попада под философското влияние на един от четиримата си гуру - изтъкнатия философ, носител на Нобелова награда Анри Бергсон.

„През живота ми мои най-големи благодетели са били пътешествията и мечтите; от хората, живи или покойници, малцина са ми помогнали в борбата ми. Ако обаче бих поискал да определя кои хора са оставили най-дълбоки следи в душата ми, бих се ограничил вероятно до трима-четирима: Омир, Бергсон, Ницше и Зорбас“, пише Казандзакис. (И колкото и да е странно за някои, по-късно между тези имена за кратко ще се промъкне и Владимир И. Ленин, но писателят така и не става член на комунистическа партия, дори след тригодишния си престой в Русия.)

Уилям Дефо в „Последното изкушение на Христос“, 1988 г., реж. Мартин Скорсезе

Въпреки всичко според литературните историци този период е твърде важен за младия белетрист поне с още две имена: Галатея Казандзакис и Ангелос Сикелианос. Доживотен приятел на автора на „Христос отново разпнат“ и първият гръцки поет на XX в., номиниран за Нобелова награда, Сикелианос дълго обикаля с Казандзакис манастирите на Гърция, като двамата живеят отшелнически. По-късно другарят ще се превърне и в кум на Никос и Елени, която става втората и последна съпруга на големия автор: интимен, предан приятел, едно неизчерпаемо любвеобилно присъствие. Факт е, че тя умира през 2004 г., на 101 години - точно на рождения ден на съпруга си 18 февруари. А Галатея е първата съпруга, за която Казандзакис се жени през 1911-а.

Високообразованата поетеса и феминистка също е родена в Ираклион. Двамата започват да пишат и публикуват заедно под псевдоними, но въпреки това

душите ни останаха несвързани

както отбелязва по-късно съпругът.
Автор на пиеси, поеми, пътеписи, преводи (Казандзакис е превел цялата „Божествена комедия“ на Данте), за кратко време през 40-те години министър без портфейл, този писател става световноизвестен с „Житие и битие на Алексис Зорбас“ (1946 г.): и то когато Михалис Какоянис прави през 1964 г. по книгата знаменития филм „Зорба гъркът“. С пълнокръвното, неподражаемо изпълнение на Антъни Куин, превъплътил се в образа на главния герой, както и музиката на Микис Теодоракис, лентата е номинирана за „Оскар“ в седем категории и печели три статуетки: за най-добра поддържаща женска роля (Лиля Кедрова) и две награди за кинематографичните качества на филма.

Но това е много по-късно. Преди това са думите: „Много пъти съм се срамувал през живота си, защото съм залавял душата си, че не смее да направи онова, което най-великото безумие - същността на живота - ме зовеше да извърша; но никога не съм се срамувал заради душата си толкова много, колкото пред Зорбас“, пише в началото на романа си Казандзакис.

Всъщност зад героя стои фигура, ходила по земята от плът и кръв: това е Йоргос Зорбас. Казандзакис се запознава с него през 1915 на Халкидическия полуостров. Двамата по-късно заминават за Мани в Пелопонес, където се опитват да разработват лигнитна мина.

Антъни Куин като Алексис Зорбас (вляво) и писарушката (Алън Бейтс) във филмовата класика от 1964-та „Зорба гъркът“.

Някои считат, че Никос Казандзакис целял да избегне зачисляването си в бойните редици на Първата световна война и затова започнал бизнеса с мината, който тогава бил особено важен и освобождавал от повинност. Други обаче предполагат, че писателят започнал опитите за добив (може би на злато) поради финансови затруднения, каквито Казандзакис изпитва почти през целия си живот.

Така или иначе станало приблизително следното: Зорбас, наясно с част от тънкостите на металургията, е надзирател на работниците, а през по-голямата част от времето Никос Казандзакис изобщо не се вясва на обекта, защото пише. „Ние гледахме час по-скоро да залезе слънцето, да си отидат работниците, та да се проснем и двамата на крайбрежния пясък, да хапнем от вкусното ни селско ядене, да пийнем от сухото критско вино и да подхванем приказките“, казва авторът, като добавя, че работата с мината била само за да си поиграе на капиталист. А можем да си представим какво наставало, когато скъпият приятел Ангелос Сикелианос дойде на гости с необикновената си американска съпруга, която ходела по бански и с цигаре на плажа - нещо нечувано за закоравелия патриархален бит на тази част на Гърция...

Странно е как докато чете различните биографии на Казандзакис, човек остава с убеждението, че той е прекарал живота си предимно в уединение, в трескави вътрешни търсения. Пътуванията се оказват

различни маски

зад които се крие един и същи критянин. При него ги няма често срещаните при други автори крайни злоупотреби с алкохола, чудовищните, истерични мании от различен род: като че ли Никос Казандзакис се е разкъсвал постоянно между Живота и Живота на книга, както личи от много негови редове. И въпреки това той е един от „най-телесните в словесен смисъл“ писатели; пластиката на езика му създава впечатление у читателя, че току-що е погълнал някакъв много рядък, прозрачен плод, който е укрепил плътта му в името на духа.

Гробът на Казандзакис в Ираклион. На паметната плоча пише: Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм.

Интересно е, че филмирането на друг велик роман на този автор - „Последното изкушение“, също поражда изключителен световен шум, но този път ситуацията е по-различна. Още с излизането си през 1951-ва книгата предизвиква толкова ожесточени реакции и спорове, че Казандзакис е обвинен в богохулство, отлъчен е от Гръцката православна църква, а книгите му са анатемосани. В този роман образът на Христос е твърде различен от каноническия: той е обикновен, страдащ, неуверен мъж, измъчван от видения и демони. „Това е изповед на борещия се човек“, лаконично отговаря на нападките Казандзакис, който от 1947-а до смъртта си през 1957-а не се завръща в родината и живее предимно в Южна Франция. Протестът на Църквата обаче ще се разпали отново през 1988 г., когато Мартин Скорсезе филмира книгата.

Заглавието на лентата, заснета в Тунис, е „Последното изкушение на Христос“, в главната роля играе Уилям Дефо, а в образа на Юда се превъплъщава Харви Кайтел. Резултатът: масови религиозни протести,

обвинения в светотатство

и натурализъм, забрана за излъчване в много страни. (В началото на 2002 г. филмът е заложен в програмата на БНТ в най-гледаното време, но поради реакции главно на Светия синод не е излъчен.)

Празнините в подобен текст са неизбежни, но както винаги важни са книгите, около които се опитваме да витаем. Оставил на света произведения като „Христос отново разпнат“ или титаничната „Одисея“, написана в 33 333 стиха, Никос Казандзакис умира от левкемия през 1957 г. по време на болничен престой във Фрайбург, Германия. Погребан е в родния си Ираклион, а стотици хиляди по света продължават да цитират епитафията върху неговия надгробен камък: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм“. И въпреки че в „Алексис Зорбас“ писателят говори за жалката привилегия „да правиш от живота изкуство“, Казандзакис остава сред най-жизнените и пълнокръвни автори в литературата: един от тези, за които чашата със студена вода се превръща в повод за пиршество.