18433 | 22 авг. 2014 | 14:39

Спирачката на човек е в мозъка, убеден е алпинистът

Един българин на 41-годишна възраст, диабетик от 14 години, сътвори подвиг. За по-малко от 100 дни покори три осемхилядника - Канчендзьонга (8586 м), Броуд Пик (8047) и К2 (8611). Той се казва Боян Петров и е новият герой на нацията ни. За него хората говорят със същото вълнение, както за Григор Димитров и Кубрат Пулев.

Боян обаче е различен. Срещата със зоолога е в кабинета му в Природонаучния музей. Този мъж кипи от енергия. Движи се като котка, все едно е все още в дебрите на планината. И от километри му личи, че е ужасно щастлив.

- Успя ли да се аклиматизираш обратно към градската среда?
- Откакто съм се върнал, съм качил 3 кг. Сега съм 77 кг, но това е далеч от предишното ми тегло 82-83 кг. Още влизам в релси. Свиквам с нещата, които правех и преди. Малко ми тежи лудницата около мен. Планирам да полежа на морето. За кратко, защото ми предстои път до Брюксел. Има международна среща по споразумението за опазване на прилепите в Европа. Отговорник съм за България и докато това не мине, стоя на тръни. Трябва да подготвя доклад. Да се изправя там официален, с костюм. Няма почивка. Ежедневието ми дава нови и нови задачи, но аз съм издръжлив (усмихва се).

- Сънуваш ли К2, както преди да го покориш?
- Не. Девет години живеех с мисълта, че този връх ми предстои, че трябва да го изкача. Още в базовия лагер го отметнах. Сега всички ме разпитват за него и това ме връща назад. К2 ще остане завинаги в мен. Много силен, емблематичен връх. Сложил съм си плакат с петте осемхилядника на Пакистан (сочи вратата на кабинета си - б.а.). Оттам ми липсва само един - Нанга Парбат. Следващата ми цел обаче е Манаслу (8156 м, №8 по височина в света - б.а.). Планирам го за есента догодина.

- Чувстваш ли се герой в очите на обществото? Доскоро хората говореха са Григор Димитров и за Кубрат Пулев, а сега за теб?
- Тепърва ще осъзнавам какво съм направил. По време на експедицията бях толкова фокусиран, че не оценявах точно какво ще се случи. Не знаех и дали ще го изкача. След това нещата се развиха много бързо. След три осемхилядника за по-малко от сто дни усещам, че съм направил нещо значимо. С течение на времето ще разбера и историческата му стойност. Много ценя Григор Димитров и Кубрат Пулев. Техните успехи са повод за национална гордост. Винаги ги гледам, когато мога. На българина му трябват примери, че няма невъзможни неща. Аз вдъхновявам в едно поле, в което случайно или не, всичко важно завършва с четворки. Експедициите на Еверест през 1984, 2004 и сега, хоп - моите през 2014 г. Не знам дали е случайно това с четворките.

- Усещаше ли се щастлив там горе?
- Щастието идваше от осъзнаването на това, че успях да оцелея. Не останах там. Седя тук и си говорим след такива сериозни неща, през които минах. Имаше безкрайно много моменти, в които можех да се очистя, но ето, че се върнах.

- Може ли човек да се контролира? Да знае кога крачка напред може да е фатална?
- Мен ужасно много ме е страх. От цепнатини, от непремерени крачки, от неща, които са извън нашите възможности. С годините човек става по-премерен. Качих ги тези върхове на 41 години. Възраст, в която не се изхвърляш повече, отколкото трябва. Покорих три осемхилядника за сто дни и това някак си ме учудва (усмихва се).

- Най-великият баскетболист за всички времена Майкъл Джордън е бил обявен за безперспективен в училище. Това го мотивира, за да се докаже. Чувал ли си, че е бил освободен от гимназиалния отбор?
- Не я знаех тази история, но прилича на моята. През 2004 г., когато разбрах за решението на Карина Сълова (д-р Сълова взема решение Боян Петров да бъде изваден от експедицията за Еверест, само защото е диабетик и въпреки отличните му физически показатели - б.а.), вътрешно избухнах. След това нещата взеха да се случват. Връх, връх, връх. Нямаше спиране. Доказах не веднъж и два пъти, че диабетът не е пречка. Той е допълнителна мотивация. Да ме спрат по този начин тогава, не беше честно (отново се усмихва).

- От 14 години си на инсулин, който поставяш сам. Чувстваш ли се посланик на силната воля в очите на хората, страдащи от твоето заболяване?
- Спирачката е в мозъка. Веднъж, когато човек махне ограничението, което сам си е наложил, и хоризонтът се разширява. Всичко става постижимо. Ама, мързи ме, ама не мога! Такива неща не съществуват. Когато има цел, тя се гони. Ако човек не я изпълни, значи не го е искал достатъчно, не му се е отдал изцяло, мечтата му не е била нахлула достатъчно дълбоко в него.

- Как се запали по алпинизма?
- Случайно. Бях на 17 години, в X клас. Предложиха ми да участвам в трекинг до Казахстан. Струваше 200 лева. Майка ли ги даде, татко ли, не помня. Хванахме влака до Москва, после за Алма Ата. Заведоха ни в Тян Шан. Качихме няколко върха над 4000 м. Видях, че физически издържам, че го мога, че ми се отдава. После прочетох „Свирепа арена“ на Джо Таскър и планината ме спечели завинаги. Това е интересна среда. Среда, в която има страдание, мъка, радост и възторг едновременно. Когато си се борил за оцеляване, когато си драпал да оживееш, в града няма какво да те уплаши.

- Родителите ти подкрепяха ли те?
- Даваха ми свободата да бъда себе си. Мама и татко не са планинари. Баща ми работеше като помощник-режисьор в кукления театър. Майка ми е художник.

- Как те търпи жена ти?
- С Радослава се запознахме на курса по алпинизъм. Тя дойде в нашия клуб. В нея открих сродна душа. Тази година дойде със своя приятелка на трекинга до базовия лагер. Видя тази гигантска природа. И го оцени. Не й е чуждо това, което правя. Не се притеснява за мен по 24 часа на ден, два месеца годишно. Обаждам й се по телефона: „Ради, жив съм. Точка. Кажи ми сега ти какво правиш.“ И водим нормален разговор.

- Децата успя ли да ги запалиш по твоята страст?
- Теа е на 17 години. Вече има собствен живот. Не е отдадена като мен на планината, но аз бях на нейната възраст, когато започнах. Явор е на осем и за него планината вероятно е наказание. Ходи с нас, но не го приема. Планината не е интересна, когато си дете. И въобще не е задължително да вървят по моите стъпки.

- Нито веднъж не спомена Еверест в разговора ни...
- Там са се качили над седем-осем хиляди души. Не ме привлича планина, която е толкова посещаема и комерсиализирана. Мога и да отида някой ден по случайност, но не ми влиза в близките цели.

- От какво се страхува човек, който е надхитрил смъртта десетки пъти?
- Да не се контузвам, да не катастрофирам, да нямам физически увреждания, защото за мен движението е ключово в душевното ми оцеляване. Има ли движение, има и развитие, има и израстване. Човек е жив, когато се движи. Представям си, че ако се нараня, ще е някакъв ад. Най-големият ми ужас е да не остана обездвижен.

Ляга под ножа през октомври

През октомври Боян Петров е решил най-после да се отърве от досадната метална пластина и 12-те болта, с които преди година бе закрепена раздробената подбедрица на десния му крак. 41-годишният алпинист катастрофира с мотор, след като автомобил отнема предимството му. Моторът пада върху него и го контузва тежко.

„Живот и здраве, през октомври ще почукам на вратата на д-р Нешев. Той знае, че трябва да се отърва вече от тези железа. Октомври не е активен сезон и е добър момент да го направя“, признава Боян, който няма кост по крайниците, която да не е чупил.