44537 | 1 ноем. 2012 | 14:12

Интервю на Ива Йолова за това как в изкуството шепотът се чува отлично,за самопровъзгласилите се будители, за неграмотността и демагогията

Калин Донков, който миналия декември закръгли 70, е завършил  Софийския университет, работил е в радиото, телевизията, различни вестници и списания. Талантът му е познат от дузина стихосбирки - „Риза за ближния“, „Неизбежен човек“, „Незабрава“, „Събуди ме вчера“; от историите под рубриката „Частен случай“ в несъщестуващия вече в. „Антени“, с които прокара пътя на разследващата публицистика у нас; от днешните социални типажи, с които насели прозаичната си книга „Разговори от изпуснатия влак“. В съавторство с другия именит плевенчанин - Светлин Русев, имат три библиофилски издания на поезия и рисунки.

- Тези дни, г-н Донков, представихте със Светлин Русев новото си библиофилско издание - „Ето я нощта“. Красиво, интелигентно и...  недостъпно за широка публика. Какво вложихте в тази книга?
- Зад всичко стои все същото желание да съберем стихове и рисунки – да видим как ще изглеждат (рисунките) и как ще звучат (стиховете) заедно, в една особена, неочаквана и дори малко мистична връзка. Това е импулс, който при нас не избликва за първи път и поне за мен резултатът отново е изключително вълнуващ, ще си позволя и по-силна дума – разтърсващ. Лириката и художеството в книгата си взаимодействат вече отвъд нашите намерения, отвъд нашата идея...

- Понеже тиражът е съвсем малък, малцина ще могат да видят това издание. Разкажете още нещо за него.
- Книгата е в сто библиофилски екзмпляра, номерирани и подписани от автора и художника.  Има и двеста броя без този реквизит. Включил съм стихотворения от различни години, от различни възрастови пояси. По начало бяхме замислили да направим подборка от елегии, после и сезонът се появи от само себе си – есента и зимата, времето на осмисленото изстрадване на съдбата, на умиротворението в природата и в човека. Когато видях изумителната серия от двайсет и една рисунки, първата ми мисъл беше да се откажа. Но после видях, че стихотворенията застават до тях по един неподражаем начин, че добиват нов, непознат звук – в едни такива есенни пространства, пред снишените им хоризонти,  пред магнетичната, почти космическа самотност на живота. И, разбира се, сред изящните, замислени образи на жени, загатнати в мрачните есенни гори. Изпитвам нежност към тази книга, за първи път.

- Само сто адреса ли има тази книга, е, хайде, триста? Достатъчно ли е, според вас? Или отчитате промяната: засипаха ни със страшни цифри за неграмотността, за това, как хората не се интересуват от книги и не ги купуват... Дотолкова, че мнозина, не само нечетящи, се питат каква е мотивацията за литературния труд.- Днес триста екземпляра е обикновен тираж за стихосбирка – дори с нови стихове и без да е произведена така грижливо. Изпитал съм тръпката да бъда четен автор, книгите да свършват понякога в един ден, да се преписват на ръка, да се снимат на ксерокс.  Това е мотивацията, ако ме питаш. Не препитанието, не наградите, не преводите – всичко това може да се постигне и по заобиколен път. Днес, когато читателите са (казват) по-малко, каква е причината писателят да пише? Ами някои вече и не намират причина. Но има и нещо друго – природата на писателя.  Поривът за писане е нещо като нагон, не звучи красиво, но е също тъй повелително, непреодолимо, помитащо. Е, сигурно може човек и да спре, но защо?

- А как вижда един писател битката с неграмотността? От кого зависи най-вече тя? Учители, учебници, родители, отношение към „науката“ изобщо или...?  Има ли лек срещу тежката диагноза – безпросветно същество?
- Тази драма може да се сравни само с катастрофата в полето на раждаемостта. Извън тежката обстановка в българското образование, тя се диктува и от разложението в българската политика и в обществения живот. Поне век в България действаха мощните възрожденски инерции и вярата, че образованието може да донесе ново качество в битието на отделния човек. Тази вяра животът по правило потвърждаваше. Предишните поколения се втурваха в учението, за да избягат от бедността, да се качат на ново стъпало в живота, да осигурят нов хоризонт за себе си и за своите деца. Милиони хора успяха в това. Днес вярата в смисъла на учението изветря в българския народ. Младите хора виждат, че образованието не им гарантира успех, че това днес се диктува от партизанщината, шуробаджанащината, злоупотребата със закон и с власт, баналното ласкателство, разнородния слугинаж и срамни компромиси с достойнство и чест. Подсилва се и от купищата видимо необразовани хора от властта, които напористо демонстрират това. Това ги разколебава към този шанс, образованието, обезкриля ги – ако приемаш тази дума. Това е и причината онези, които получават образование зад граница, да не вярват в неговото приложение в България и да остават в чужбина.

- Днес е Денят на будителя. Чува се все по-често, че май само служба „Събуждане“ в Телефонната централа трябва да го празнува? Ще възразите ли?- Не съм го чувал това. Но въпросът си стои. Като си върнахме празника, веднага се появиха екземпляри, които почнаха да се предлагат за будители. Появиха се и угодници, които да пригласят. Това всъщност бе и отговорът. Защото онези мъже, които са се записали завинаги в именника на националната духовност, са предложили на българите високи ценности, непознати и непопулярни в тогавашното общество. Самите те са били изградени хора, водачи на своята среда, с дела и жертви като на апостоли. Биографиите на онези от тях, в които по някакъв повод съм надниквал, напомнят жития. Те са имали едно от най-съдбовните прозрения в нашата история – че просветата е ключът към свободата и разцвета на българското племе. Те не са предлагали просветата като просвета, а именно като ключ, като сечиво за утрешната свобода, независимост и модерно развитие.

На нас не ни трябват самопровъзгласили се будители, нито, представи си, назначени. Това не е длъжност, това е посвещение. А и за какво да ни будят? Къде е националната идея, националният план, националният проект, както днес обичат да казват и за който ние да сме незабавно нужни? Когато в този помръкнал български живот се появи голямата, възродителната, сияйната цел – тогава тези хора ще се обявят. Ще има кой да ни срита в нашата дрямка, гарантирам.

- Ректорите на ВУЗ-ове у нас преди дни до един се кланяха на премиера, който им „раздаде“ европейски пари за спасяване на образованието ни. Как ще коментирате трогателната случка?
- Въпросът с Деня на будителите ли е свързан? Мисля, че няма връзка. Иначе, не съчувствам на ректорите. Съчувствам на студентите им.

- Значителна част от живота ви мина в печата. Сигурно сте видял и мед, и жило. В същото време медиите днес търпят упреци, подхвърля се, че носят вина за неблагополучията в държавата, че пожълтяват...- Има разгул на жълтото, но не само в медиите. Ами в бизнеса? Ами във властта? Хайде, в бизнеса, там все пак сивото е основен дразнител, но във властта? Медиите са повече консуматори, отколкото генератори на жълто в нашия живот. Та нас ни управляват с някакви пушилки, с някакви непрекъснати сензации, които после няма кой да потвърди. Никой не може да застраши доброто име на човека и да го съсипе така, както ще го сторят недосегаемите от властта. Те държат стандарта в този жанр, медиите само се учат. Ще ти изфабрикуват обвинение, ще ти скалъпят някакви записи, ще ти подложат някакви измислици – в една държава, в която не можеш да се пребориш за истината. Всеки ден нещо се разгласява и на другия се отменя, сипят се закани или се съчиняват клевети. Партенки се размахват от най-високо място, пред камерите, в парламента.
Едно се питам: дали само касовият успех на жълтите медии насърчава управниците да действат така, дали ловко са изплагиатствали тяхното ноу-хау, или те са си такива - просто техни читатели, просто от тази публика сме си ги избрали?

- Е, това е съвсем професионален поглед. Става интересно. Имате ли други наблюдения от този род?
- Посрещам хората и събитията без предубеждения. Но този път лица от самия връх на държавата се изпуснаха, обявиха любимите си автори. Ох, не трябваше да го правят! Писател съм все пак и такива признания за мен говорят много. Изгубих всякакви илюзии. Не че съм имал илюзии, свързани с тях, Господ да ми е на помощ, никоя власт до днес не ме е въодушевила. Просто разбрах какво ни чака...

- Това не е ли твърде, как да го наречем, някаква твърде естетска претенция към политиката? Има и по-обикновени реалности.Нищо не казвате за магистралите, например...- Дойдохме си на думата. Как ще прескочим магистралите? Магистралите са алфата и омегата за тази странна държава. Мисля даже, че ние не ги заслужаваме. Но те са твърде насъщни за властта. Защото днешната власт се храни с асфалт.
Тя от асфалта укрепва, налива се, добрува. Българският асфалт не е обикновен битум, какъвто вадят в Албания. Българският асфалт е съставен от сиромашки обеди и вечери, от детски и пенсионерски надбавки, от зимни обувки и лекарства, от студени радиатори и преглътнати сълзи, от зачеркнати планове и смачкано бъдеще - от всичко, за което сме се трудили и на което сме се надявали, но което едни симпатяги превърнаха в асфалт.
Защото асфалтът е черният хайвер на властта!
- Ако тази действителност не ви допада, кое бихте предпочели да изключите: образа или звука?
- Е, естествено, че думите ме засягат по-дълбоко, а словоблудството, демагогията и самодоволството, които се леят напоследък, възмущават до предела. Самохвалство, лакировка и успехи, успехи... Живяхме и в подобно време, всички петилетки бяха изпълнени и всяка увеличение на цените бе в полза на гражданите. Но днес е много грубо. Спомни си: такъв резил на олимпиадата, а те отчитат – успех. Кървав атентат в Бургас, а те ни баламосват – службите си били свършили работата. И все така. И тяхната партия също не греши. Просто плачат да натиснеш мутето. Поне за начало. Защото и картината не става. Направо нетърпима картина. Но нямаме дистанционно в ръцете. Дистанционното никой не го знае къде е. А може и да не е в България.

- С години ви спрягаха като тих поет, сега се появява книга с елегии. Не носите ли в себе си оптимизъм поне колкото да завършим едно интервю?
- Наричаха ни тихи поети, навярно за да оправдаят защо ни търпят. Може би точно този критически прякор ни спаси. Иначе в поезията шепотът се чува отлично. Виж, викът често става плячка на собственото си ехо.
Колкото до оптимизма, в изкуството и това е различно. Нали знаете за чашата, дето оптимистът я вижда наполовина пълна, а песимистът – наполовина празна? Има, обаче, и друг поглед към това, опитай с чаена лъжичка. Пълната чаша звъни глухо, тъпо, унило. Празната отговаря с ясен, висок, недвусмислен звук.
Остава ти да избираш...