26732 | 26 авг. 2014 | 16:02

Когато вместо промяна се прави просто подмяна със стари кадри на ГЕРБ, а освен това се разкриват топли местенца и за ланшните „протестъри“

Министри от правителството на Константин Стоилов (в центъра, седнал). Ако изглеждат много - цели 7 души, то е, защото са се снимали заедно в
момент на промени (към 1897 г.). Например Георги Сгурев (първият от ляво на дясно) е министър на правосъдието, пост, който преди това е заемал
Теодор Теодоров (до него). А Константин Величков отстъпва Министерството на народното просвещение на „новодошлия“ Иван Вазов (прав, до него).

На 4 март 1933 г. новоизбраният президент на САЩ Франклин Рузвелт встъпва в длъжност. Все още страната е в лапите на свирепата световна икономическа криза. Необходими са енергични действия за преодоляването й.

Един от първите актове на Рузвелт в тази насока е Законът за икономиите (Economy act). Бюджетите на държавните институции (полиция, армия, администрация), както и пенсиите на ветераните от войни се орязват с 15%. Средствата се насочват директно към програмите за излизане от кризата.
Законът обаче има и огромен

морален ефект

За първи път в свръхлибералната Америка федералното правителство показва солидарност с милионите граждани, попаднали под ударите на кризата. Значи държавата може да е не само общество на индивидуалистите, но и колективна общност.

80 години по-късно България също е в продължителна криза. Вероятно и поради това в последните си дни правителството на Орешарски срамежливо предложи орязване на бюджетните разходи с 5 процента. Реакцията на наследилия го служебен кабинет се разви в две посоки - вой до небесата, че нарочно го оставят без пари, и... трескави нови назначения на чиновници. Сякаш този кабинет не е на власт с конституционно ограничен времеви хоризонт, а ще векува в нея.

Когато зам.-министрите надхвърлиха числото 40, просто спрях да ги броя. Защото иначе трябваше и да ги умножавам по две секретарки и двама шофьори. Когато служебният премиер реши да си цани цели 20 съветници (слава богу, намали ги наполовина), а 16-те му министри - по още толкова, хептен се обърках. Защото по численост двумесечната управленска гвардия доближи 300 души.
Тук наяве излязоха и

поне два парадокса

Първо, от назначенията стана почти ясен реалният брой на активистите на „протестна мрежа“. И второ, правителството на България де факто отиде в ръцете на неправителствена организация.

Впрочем получи се и трети парадокс - след като в продължение на година „протестърите“ бяха само на американски заплати, сега се сдобиха (дано да е за кратко) и с още една, от българските данъкоплатци.

Не коментирам обаче произхода и качествата на новоизлюпените управници, а само количеството им. Административната история на Третата българска държава започва с правителството (юли - декември 1879 г.) на Тодор Бурмов. Основната му задача е да подготви изборите за първото обикновено Народно събрание. Справя се успешно благодарение и на дружните усилия на целия министерски състав. А той се състои от... 5 души!
Освен премиер Бурмов е титуляр и на вътрешните работи. Има само 4 други министерства - на външните работи и изповеданията, на финансите, на правосъдието и, забележете, на народното просвещение!
Е, има и руснак за военен министър - нали по онова време, че май и доскоро, ни възприемаха като „задунайская губерния“... Откакто обаче станахме „задокеанская“ такава, от „вносен“ министър на отбраната изобщо няма нужда - местни служат безотказно на новия Голям брат.

Традицията на ограничен брой министерства (максимум 10, колкото сега са само съветниците на служебния премиер) се запазва чак до края на Втората световна война. Едва след като на власт идват „нашите“, броят им започва да нараства главоломно и през 1989 г. в МС има двадесет и двама (!) „титуляри“.

(Но и това не е рекорд; в кабинета на Гриша Филипов - 1981-1986 г., 26 министри и „приравнени“ са наблюдавани от 7 вицепремиери.)

Пак в този период държавната администрация „обраства“ и с

внушително количество агенции

комитети, комисии и т.н. Дори тръгна лафът, че при социализма България се върнала във времената на Апостола - „комитет до комитета, айдук до айдука“...

Какво се промени след избухването на демокрацията? Ами май само две неща – населението намаля с близо 2 млн., а армията от „наши хора на държавна служба“ нарасна почти двойно. Увеличиха се и привилегиите им – на близо 230 000 от всички бюджетни служители (чиновници плюс армия и полиция) държавата, т.е. ние, данъкоплатците, поема(ме) и социалните им осигуровки. И се получава нещо като при Оруел, където „всички животни са равни, но някои са по-равни от другите“.

Другата им привилегия - бонусите, е не по-малко сладка. Номерът е отдавна познат, но не спира да действа безотказно. Всяко държавно ведомство крие незаетите си щатни бройки, но им начислява неусвоените заплати и после ги преразпределя като допълнително материално
стимулиране (ДМС). И всеки нов министър упорито твърди, че „практиката“ била на предшественика му, а при него такова нещо нямало. Няма, ама има...

Убеден съм, че един частник никога не би си позволил подобно нещо. За разлика от държавата. Защото тя раздава на чиновниците си не собствени, а наши, данъкоплатски пари.
Да бяха обаче само министерствата (26 000 служители), че да ги преживеем. Но към тях са се нароили и национални, изпълнителни, държавни и други агенции, служби, комисии, центрове и каквото още ви хрумне. Аз поне спрях да ги броя в „Гугъл“, когато надхвърлих числото 100, общо с около 25 500 чиновници. А направо хлъцнах, когато тия дни чух от служебния земеделски министър, че една от тях - по рибарство и аквакултури, била „от малките“, само с „някакви си 200 души централно ръководство“.

Да, ама един уволнен служител на тази „малка агенция“ се жалваше по телевизията, че преди да го изгони, „лошият й шеф“ му бил намалил заплатата с едни 750 лева. Колко ли ще да е получавал преди това?

Ами разходите по т. нар. „външни услуги“ на отделните ведомства? По данни на ГЕРБ от юли т.г. кабинетът „Орешарски“ е потрошил за такива над 16 млн. лева! А ако ги добавим към 13-те милиона лв. „бонуси“ (пак според същия източник), наистина влизаме в някакъв

безумен омагьосан кръг

От една страна, държавата раздава на чиновниците си ДМС за „добре свършена работа“. Те на свой ред възлагат същата тази работа, която уж са свършили добре, на външни (предимно частни) фирми. И... пито-платено - с едни „скромни“ наши близо 30 млн. лева, разпределени почти по братски между държава и приближени частници.

Пиша всичко това с гняв. Първо, защото решението на БНБ да отпечата над 1,2 млрд.
лева нови банкноти наистина означава, че държавата изпитва нужда от пари в брой. Обаче, второ, оказва се, че щом е за бонуси и „външни услуги“, пари в брой си е имало и си има.

Нещо повече - и ще си има. Неотдавна например служебният министър на образованието обяви, че не може да отдели 20 000 лева за ремонта на едно училище във Варна. И буквално ден след това извади над 2 млн. лева за „договор за консултантски услуги“. И то за нещо, което е в преките задължения на поне половината от 150-те му експерти!

Въобще служебният кабинет се втурна

в мащабни акции

които далеч надхвърлят основната му задача - подготовката на чисти и честни редовни парламентарни избори. Нямам нищо против кадровите му промени, стига да бяха насочени и към реално съкращаване на раздутата държавна администрация. Но когато вместо промяна се прави просто подмяна със стари кадри на ГЕРБ, а освен това се разкриват топли местенца и за ланшните „протестъри“, нещата тръгват в гнила посока. Още по-лошото е, че и обещанията за честен и прозрачен вот май отиват на заден план.

А най-лошото е, че няма да се появи дори и лъч надежда за радикална промяна и в самите административни механизми на функциониране на държавата. Все едно че на 5 октомври просто ще изпъдим едни мухи, вече понасмукали се с кръв, за да изберем други, стари и/ или нови, но вкупом зажаднели за парчета от държавната баница...