23432 | 1 септ. 2014 | 15:48
Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, преподава във Франция, САЩ и др. Проф. Дичев е също писател и активен есеист, носител е на наградите за есеистика „Паница“ (1999), „Черноризец Храбър“ (2002) и „Димитър Пешев“ (2005). Миналата година стана рицар на френския Орден на академичните палми.
- Проф. Дичев, как може да се усмири и озапти развилнялата се шумна простащина, агресията на посредствеността? Един от мъдрите наивници Валери Петров, Бог да го прости, се опитваше да го стори, но не успя и се отдръпна, макар надеждата никога да не го напусна. Защо никой още не може да го направи, толкова ли е трудно?
- Най-удивителното при Валери Петров беше това, че този свръхинтелектуалец пишеше и говореше съвсем неелитарно, с прости до наивност рими, с чувство за справедливост, взето от приказките. Впрочем това беше лявото у него като писател - желанието му да бъде разбиран и от обикновените хора, онези извън кулата от слонова кост. Вижте само преводите му на Шекспир - наместо да се опитват да възпроизвеждат филологически текста, те търсят народното зрелище, каквото е бил елизабетинският театър, правят Шекспир смешен, близък. Днес политици се състезават на пистата на популизма, играейки с най-долните страсти на тълпата. Веднъж отприщена агресията неминуемо се обръща срещу автора си. Не е лошо да се учат от Валери Петров: хем да са близко до хората, хем да не падат до низостта на омразата, завистта, реванша.
- Усещат се тревога и безсилие в желанието да се променят нещата в страната. Каква е причината хората, които имат сили да го сторят, да се отдръпват и да изглеждат така обезверени?
- Причината са надеждите, които родиха миналогодишните протести. След еуфорията на всяка революция следва тежък махмурлук. Нали помните бойките призиви за „рестарт на системата“? Е, обществото е така устроено, че резките промени са обикновено катастрофи, хубавите се случват бавно. В отрезвяването много хора разбраха, че трябва организиране, трябва гражданите да се информират, да се самообразоват, за да могат да следят действията на политиците. След време ще си дадем сметка, че все пак страната малко е помръднала.
- Пак се задават избори и всичко пак си върви постарому. Отново продукцията на черния пиар е пълна с фантоми, с купени гласове, с щедри обещания. Докога?
- Няма съвършена изборна система - спомнете си само скандалите около президентските избори в САЩ 2004-та. Въпросът е в това политическите играчи, от една страна, и гражданите от друга да приемат резултата. Така, както се приема отсъдената дузпа във футбола - можеш да свиркаш, да се ядосваш, може реферът поне да бъде наказан, но резултатът си е резултат. Иначе няма да има държава.
- А ние май натам вървим...
- Точно натам: ГЕРБ ни намеква, че няма да управлява, ако не вземе мнозинство, реформаторите не искат Борисов за премиер, всички отказват коалиция с ДПС, журналисти се готвят да разкрият нови, невиждани фалшификации, граждани се готвят за нови протести... Ако не стане чудо, чакат ни години на нестабилност, след които - както е станало след подобни кризи в Южна Европа - ще се сетим да променим държавата или към мажоритарен парламент, и/или към полупрезидентски режим като във Франция, или към бонификация на първата партия като в Гърция, или нещо друго.
- Главният въпрос всъщност какъв е?
- Въпросът е как да направим държавата управляема, сега тя не е. За жалост, у нас промените са възможни само след катастрофа. Разбира се, по-добре би било гражданите да накажат крайните, деструктивни политици, да изберат партии, които са готови на прагматични компромиси. Но това май няма как да стане в тази комерсиална медийна среда, където се чуват само най-силните крясъци.
- Очакваните победители от изборите - ГЕРБ и Борисов, отново са на гребена на вълната. Защо?
- Едната причина е общата дясна вълна в света. Не е много ясно какво е левицата днес - десните успяха да й отнемат най-силния коз, защитата на труда, индустрията, развитието. Левите все повече заприличват на екодвиженията, като защитават - е, не блатните кокичета, а безработните, сексуалните малцинства, нетрудоспособните. В един свят без граници не е съвсем ясно защо трябва да живея тъкмо в тази държава, с тези хора, защо да съм солидарен с тях. Егоизмът на десницата днес изглежда по-естествен: моят бизнес, моите пари, моето семейство. Прибавяме към това подкрепата на Запада за Борисов (уж Станишев беше евролидер, а не го усетихме изобщо!). Освен това Борисов успя да създаде медиен образ на онази политическа субектност, която така липсва в глобалния, взаимносвързан свят: Аз казвам, аз решавам. С познатата ни мъжкарска стилистика, със спорта, с въртенето според настроението на избирателя. Такива лидери - със съответните културни вариации - десницата ражда обилно: простодушния Буш-младши, очарователния мошеник и любовник Берлускони, самодържеца Путин, истеричния полицай Саркози...
- А левите, днес те не изглеждат ли напълно объркани, не са ли в някакъв хаос? Какво й липсва на левицата, не изглежда ли тя морално остаряла?
- Защо не раждат поне медийни лидери? Оланд се срина в сондажите на първите месеци, опонента на Меркел дори не помним. Може ли изобщо БСП да издигне ярък лидер? Казват, че проблемът е в бюрократичната закостенялост на тази партия, струва ми се обаче, че има проблем с идеите. Що за ляв лидер беше Станишев с плоския данък? И как ще промени сега курса Миков, който чинно биеше звънеца, без да си позволи критика към ръководството?...
- Какво би могло да стане?
- Очаквам вляво да има разрояване - наред с АБВ, която не бих подценявал, ще има крайна левица, по-центристки организации, може би комунисти, анархисти. Не за сегашните, но за следващите избори. Каква може да бъде обединителната програма на такава вълна? Кейнсианското ангажиране на държавата в икономиката? ГЕРБ пак ги бие с магистралите. Освен това еврочленството не оставя голямо поле за маневриране. Излизане от ЕС? Това би обрекло левицата на маргинализация. Може би кауза да бъдат участието на гражданите, прозрачността, пряката демокрация? Е да, добре би било - но когато дойдат едни други леви политици, с едни други избиратели.
- А патриотичните, националистическите формации - те къде са, на какво разчитат, какви хора им вярват?
- Под тази шапка обикновено се смесват две неща. Едното е расизмът, свързан с конкуренцията между етносите в нашата недонаправена национална държава. Как така турски областен, откъде накъде пари за циганите, не за мен... Плюс разни гордости от учебника по история за седми клас. Второто е съпротивата срещу глобалния свят и проблемите, които идват с нея - необуздана конкуренция между всички точки на планетата, нахлуването на чужди капитали, изтичането на работна ръка. Тази втора тема би събрала по-широка подкрепа, тя рано или късно ще стане основен полюс в политиката ни, какъвто е вече в Европа. Бедата е, че нашите националисти се боят да загърбят расистката тема - тя им гарантира подкрепата на малка, но твърда част от фрустрираното гражданство. Но заедно с това им пречи да разширят подкрепата и да станат голяма сила, защото нормалните хора у нас - както и партньорите ни в Европа - се гнусят от расизма, да не говорим колко провинциални ставаме, когато се борим за етнически „чиста“ страна днес, в XXI век. Валери Симеонов като че опитва да направи завой в посока на една протекционистка партия без етнострасти, без истерията на „Атака“, но засега не му се получава май. Така че ще си останат в нишата на 3-6 процента. А там стои и Сидеров, при който ще идат най-комплексираните.
- Цели народи са обладани от демона на противопоставянето - докъде може да доведе случващото се в Украйна, Ирак, Сирия?
- Две неща. Първо демокрацията е бавна работа, да идеш в Ирак или Либия и да им стовариш свободата с ракети „Томахоук“, дава резултата, който видяхме. Изведнъж диктаторът Асад се оказа съюзник на Запада срещу държавата на халифата, а Путин се оказа прав, когато спря атаката срещу него! Почваме да гледаме с надежда към Иран, десетилетен враг на Америка... През 90-те, пред хаоса, който породи падането на комунизма, в Щатите се появи прочутата фраза на Рейгън: Mister Eltzine, put back that wall! (Мистър Елцин, върнете тая стена обратно!) Не казвам, че примерно в Сирия не може да има демокрация, а че тя изисква дълга еволюция, която можем да подпомагаме. Бързите действия, често продиктувани от вътрешнополитическата ситуация в една или друга страна, винаги са контрапродуктивни. По повод Украйна проблемът е в изострянето на крайностите. Едните пращат тайно танкове, другите искат да влизат в НАТО, едните са комунисти, другите фашисти. Аз не чувам думата „компромис“ нито от едната, нито от другата страна.
- И кой печели от тази радикализация?
- Всъщност всички: Путиновият имперски режим върви към 90% подкрепа, киевският режим се бетонира въпреки обърканото си управление, НАТО оправдава съществуването си. Същото е в Израел: колкото повече конфликт, толкова по-силни стават както десните на Нетаняху, така и противниците им от ХАМАС. Същото е в нашата политическа битка, слава Богу, без убитите - колкото по-безмилостен сблъсък, толкова по-добре за крайните.
- След дни ще станат 70 години от 9 септември, но тази дата още стряска и разделя българите, у други предизвиква носталгия. От какво ни е страх и колко страшен и опасен е този ден?
- Не бива да забравяме, че 9 септември и последвалите събития са посрещнати с радост от много хора, които днес се опитваме да изкараме жертви. България чудодейно се отървава от вината за участието в нацизма, не й вземат територии, участва героично в последната фаза на войната, внушават й, че с многобройни партизански отряди всъщност достойно се е съпротивлявала. Режимът отключва низките страсти на отмъщението и завистта, хората масово се радват, когато убиват бившите богаташи и властници.
Помислете, няма ли да се радват масово нашите съграждани днес, ако бъдат пуснати в действие „камионетките“ на Яне Янев? Да не мислим за този режим само като окупация, като произвол на една малка група московски агенти. Става дума за диктатура на подивяло мнозинство над различни малцинства - богати, интелигенти, инакомислещи, етнически различни.
Мобилна верси
RSS
