14517 | 3 септ. 2014 | 14:49

Задаващите се избори за нов парламент са поредното доказателство за доминиращия въпрос и в масовото съзнание, и (за съжаление) в медиите - к

Генерално сбърканият въпрос, който решаваме вече 25 години, е въпросът „Кой?“. Последните две години, белязани от протести, са само по-кресливо
доказателство за горното.

Няма верен отговор на погрешно зададен въпрос, няма вярно решение на задача със сбъркано условие. Така е в живота, така е в математиката, така е и в политиката. Затова, ако твърдим, че има нещо генерално сбъркано в прехода ни, логично е да допуснем, че ние като общество решаваме погрешен, сбъркан въпрос. Генерално сбърканият въпрос, който решаваме вече 25 години, е въпросът „Кой?“. Последните две години са само по-кресливо доказателство за горното. Вече четвърт век обществено-политическият ни живот е фиксиран около субектите на терена подобно на футболен мач, при който действително ключово е кой води топката. Затова и

политиката ни се превърна в спорт

в който доминира индивидуалната изява, в който въпросът за общественополезният смисъл на дейността отсъства. Така е при чистото забавление -  то не се нуждае от опосредяване, то е непосредствена непосредственост.

Задаващите се избори за нов парламент са поредното доказателство за доминиращия въпрос и в масовото съзнание, и (за съжаление) в медиите - кой ще спечели, кой ще влезе в парламента, кой ще управлява. Това е все едно, когато човек отива на пазар, основно да се интересува кой продава стоките, тоест - от продавача или от продавачката, а не какво ще купува и дали това, което ще купува, си струва или не. На избори ние би следвало да купуваме политика, а политиците да са просто и само продавачи на различни политически продукти. Разбира се, че е приятно продавачът да ни е симпатичен, но ако ни продава развалена стока, дори и зад щанда да е чисто гола руса красавица, едва ли ще платим. Е, извратеняци винаги ще се намерят, но в случая обсъждам само масови явления и действия.

Обсесията на тема „Кой?“ закономерно води и до съответни социално-психологически автоматизми на масовото съзнание. Почти всички българи ще ви отговорят, че предпочитат да избират личности, а не партии и програми. Затова и почти всички са убедени, че мажоритарният вот е за предпочитане. Даже някои така са се захласнали по темата, че виждат

панацея в смяната на изборната система

Централната роля на въпроса „Кой?“ в политиката у нас води и до елементаризирането й, до свеждането й до разграничението „свой/чужд“. Това води до автоматизирано гласуване за „нашите“ и срещу „другите“ независимо от пълната липса на яснота какво точно възнамеряват „нашите“ или какво могат да направят, или дори вече са направили. Тук се крият и корените на подмяната на политиката с кадруване - не е важно какво, важно е „Кой?“. Под „Кой?“ се има предвид обикновено само едно - да е „наш“.

Свеждането на съдържанието на политиката до особеностите на конкретен политически персонаж я превръща от обществено в лично дело, тоест унищожава общия интерес и го подменя с частен. С което политиката още повече заприличва на уличен футболен мач. Доскоро на терена наблюдавахме играч, който в продължение на месеци сам си играеше с топката поради някакви си негови съображения, главно свързани с ролята му в Брюксел. Преди това имахме премиер, който пипнеше ли топката, веднага биеше шут независимо от посоката.

Прекаленото персонализиране на политиката води и до невъзможност за приемственост, а без приемственост нито един съществен обществен въпрос не може да бъде решаван.
Няма съмнение, че различни хора свършват една и съща работа по различен начин, някои дори не я свършват. Няма съмнение също така, че и

всяка задача изисква лидер, водач, отговорник

Изобщо не проблематизирам ролята на личността в историята, както се спореше едно време, а само констатирам за пореден път доминацията на лични цели и интереси в политиката у нас. Наличието на такива при всяко човешко същество е неизбежно, но политиката е работа преди всичко в полза на обществото, в полза на другия, в идеалния случай – в полза на всеки. Сведем ли предстоящите избори отново само до въпроса „Кой?“, със сигурност ще се отдалечим още повече от благополучието.

Шансът ни за успех като общество и държава изцяло е свързан с утвърждаване на националните приоритети и обединяване около тях. Имаме такъв пример в последните 25 години - националните ни приоритети за членство в НАТО и ЕС. Постигането им стана възможно именно защото те не бяха плод на една партия или на една личност, или на едно правителство. Затова успяхме - защото не се фиксирахме във въпроса „Кой?“, а се обединихме около въпроса „Какво?“. Успешни нации и държави без нито едно изключение са само онези, които имат национални приоритети. За американците това са армията и доларът, за германците - индустрията, за французите - социалните права, за израелците - националната безопасност… Затова най-добре ще е тази есен да се разберем, да се договорим първо „Какво“ да правим всички заедно и задълго. Няма нито една съществена национална задача, която да може да бъде решавана успешно от една личност или от една партия. Ако останем на равнището на „Кой?“, всяко обединяване и компромис ще изглеждат като предателство. Ако застанем на позицията „Какво?“, пътят за общи цели и действия ще е открит. Безспорно не е възможно да се договорим за всичко, безспорно сериозни различия неизменно ще има. Говоря само за онези неща, за които действително можем и трябва да бъдем заедно.

Например: финансовата стабилност на България. Тя бе взривена пред очите ни от частен интерес и това стана възможно само

защото сме разединени като нация

Възстановяването и опазването й е най-спешният приоритет, без него нито стъпка напред не можем да направим. И тъй като най-важното за финансовата система е доверието, то трябва да бъде незабавно възстановено в пълен мащаб, до последния лев за всеки спестител и фирма. Единственият начин това да се случи е болната банка да бъде възстановена, изобщо не е задължително това да стане чрез загуба на публичен ресурс. Но временно ангажиране на държавата е неизбежно. И обратно - допускането на фалит задълго ще нанесе такава рана, че цялата ни държава ще е саката поне десетилетие. Ще икономисаме милиард - ще изгубим сто.

Например: публичните финанси. Наливаме все повече и повече пари в здравеопазване и образование, а резултатите са все по-лоши и по-лоши. А е възможно и парите да се намалят, и резултатите да се подобрят. Това се нарича реформа. Нарича се опериране, изрязване на болната тъкан и изисква общо действие на основните партии и политици. Няма как да благоденстваме с два пъти повече болници и вузове от Холандия, която освен това е с два пъти повече население от нас.

Например: енергетиката. Трябва ни и нови атомни мощности, и диверсификация на доставчика и на пътя за доставка. Ако се обединим по този въпрос, той ще е решен доста бързо. Санирането на панелките е полезно, но допълнително, а не основно дейтвие. Например: условията за бизнес в страната, особено за малкия и средния бизнес. А също така - развитието на българското производство. Няма успешна страна без собствено производство (с изключение на страните-банки и страните офшорки).

Тези четири примера са достатъчни. Дори и само по един въпрос да се обединим, вече ще сме успели. Обединяването обаче изисква компромиси, изисква

протегната ръка и упорит диалог

За съжаление обаче в обществения ни дебат продължава да доминират забраните за коалиране. Като че ли в масовото съзнание все още най-добър политик е онзи, който може сам, който командва и диктува, който се налага над другия и другите. Формулата на успеха е една и сме пред пореден шанс - да се обединим около приоритети, около „Какво?“. И да избираме „Кой?“ в зависимост от това доколко той може да обединява, да взаимодейства с другите, да се коалира в името на общото.