16359 | 5 септ. 2014 | 15:31

В Мариналеда през последните 30 години не е имало нито едно сериозно криминално престъпление. Затова общината не разполага с полиция и така си спестява поне 300 000 евро годишно.

Мариналеда е малко градче в южната испанска провинция Андалусия, в което няма нито един безработен, заплатата е 1200 евро, интернетът е безплатен, без пари се спортува и на обществените площадки. Жителите сами си строят къщите, но материал за изграждането им дава градът. След построяването собствениците плащат по 15 евро на месец на местните власти, за да се възстанови цената на използваните материали. Къщите не могат да бъдат продавани. Мариналеда е затворено градче, тук всички се познават. „Жителите са показали, че хората може да живеят добре, ако се водят от истинските ценности при организиране на живота си - хармония, единство, взаимно подпомагане.“

В първия момент си помислих, че става дума за измишльотина. Проверих обаче и се оказа, че сбъднатата утопия действително съществува. Преди две години германското списание „Шпигел“ й посвещава обширен материал, в който подробно разказва за кмета Хуан Мануел Санчес Гордильо, на когото този

социален експеримент

дължи огромния си успех.

„Стените в Мариналеда са обсипани с думи, наситени с политически смисъл и послания. Най-често се среща „По пътя на утопията“. А лозунгът „Една утопия по пътя към мира“ дори е вплетен в герба на градчето. Но това са само външните белези на една борба, която точно 2750-те жители водят вече три десетилетия, за да докажат на света, че е възможен и друг, по-справедлив и хуманен свят.“

Години наред Андалусия е най-неразвитата и бедна испанска провинция. Затова през май 1980 г. кметът на Мариналеда Хуан Гордильо решава да поеме нещата в свои ръце. Първоначално вдига съгражданите си на бунт срещу херцога на Инфантадо - мадридски аристократ, който владее най-плодородните 1250 хектара около градчето. На входа на имението му издигат лозунга: „Земята принадлежи на тези, които я обработват“.

Полицията се намесва няколко пъти, но Гордильо не се отказва - през 1991 г. успява да издейства от провинциалното правителство в Андалусия разрешение да купи имота. След това той е предоставен за ползване от общината в Мариналеда, която създава местен кооператив и осигурява работа за всички жители. Решенията се вземат с пълно мнозинство по време на общо събрание. Хората сами определят размера на данъците, които трябва и могат да плащат, както и за какво да бъдат използвани събраните в хазната средства. И още нещо: в Мариналеда през последните 30 години не е имало нито едно сериозно криминално престъпление. Затова общината не разполага с полиция и така си спестява поне 300 000 евро годишно. „Най-важната дума за нас е доверие“, казва кметът, който

с пищната си брада
силно наподобява своя
идол Карл Маркс

За сравнение обитателите на нашия блок сме не повече от 40 души, но почти не се познаваме. Домоуправителят живее в съседния апартамент, знам само, че се казва Жоро. Виждаме се от дъжд на вятър и да си призная, не съм плащала входна такса може би от половин година. Събрание на блока не е провеждано от доста по-дълго време, а на последното успяхме да се изпокараме. Не помня за какво точно, във всеки случай не взехме решение нито за пробития покрив, нито за наводненото мазе. Входът на кооперацията ни изглежда мърляво и неуютно, особено след кончината на г-жа Х, която донякъде облагородяваше общите части със сухи цветя и „мъдри ответи“.

Сериозно, тази възрастна госпожа, към която се отнасяхме присмехулно, беше поставила пано и върху него забучваше с карфица старателно изписани на ръка цитати. Още на следващия ден те изчезваха, по-лошото - бяха демонстративно накъсвани и хвърляни да се въргалят по пода. Но тя не се отказваше и с трогателно упорство ги възстановяваше или пък забучваше нови. Най-дълго се задържаха два:

„Ние сме си ние, ние сме за презиране, ние сме за оплакване, ние сме за тояга, ние сме за смях. У нас всичко е шупнало, а нищо не е втасало, всичко е избъбнало, а нищо не е цъфнало.“ Любен Каравелов

„Ние, захласнати в своите частни интереси и омаяни от междуособните ни кавги и крамоли, оставяме не часове, но и цели години да изветряват, без да поработим нещо за нашия напредък. У нас всичко добро пропада във вражди, наместо да се върши работа. Ето отгде ние нищо не знаем, нищо не можем и нищо нямаме. Заради това днес всичкий образован свят държи нашия български народ за най-последен в Европа!“ Христо Г. Данов

Голям смях падна, посмях се и аз. Цяла Мара втасала, асансьорът бръмчи като стършел, няма кой да смени крушката пред входа, а тя изписва калиграфски какво рекъл някой преди сто и кусур години! Голямо важно, че се казвал Любен Каравелов или Христо Г. Данов. Даже веднъж я попарих с ироничната реплика: „По-важно е, госпожа, че идиотът от третия етаж продължава да си хвърля боклука през прозореца, директно върху булеварда.“ 

Тия дни си мисля, че

покойната съседка Х е
била нещо като кмета
Хуан Гординьо

Закачала е на онова табло послания, подобни на изписаните по стените на Мариналеда. Въобразявала си е, че така ще ни освести и току-виж от боторите, които дори не се поздравяват едни други и се гледат намръщено изпод вежди, ще се получи съдружие, кооператив, кооперация в истинския смисъл на думата. Между нас постепенно ще се възцари хармония, лека-полека ще за- почнем да се подкрепяме - на това вероятно се е надявала милата възрастна дама.

Дали това днес е възможно?
Щом в далечната 1885 г. иначе захласнатите по своите частни дела българи са намерили сили да се опълчат на Великите сили, значи отговорът е положителен. Съединението на България не е географско понятие, а кауза, идеал. Звучи патетично, но всъщност става дума за нещо наглед съвсем просто: всекидневно да полагаме усилия за съвместния си живот; усилия, които се изразяват във взаимно уважение и доверие.

Личният ми социален експеримент засега дава добри резултати. Започнах да поздравявам съседите, съседите също започнаха да ме поздравяват. Звъннах на вратата на онзи идиот от третия етаж, който все си хвърля боклука през прозореца. Така разбрах, че е почти неподвижен, отчайващо се нуждае от помощ. После

дадох 20 лева назаем
на алкохоличката
от втория етаж

макар да бях сигурна, че никога няма да ми ги върне. Но тя ми ги върна, при това точно в уречения час, от което дълго ще изпитвам срам.

Не се изкарвам добрата самарянка, само си давам сметка колко абсурдно съм живяла преди „експеримента“. Хем често съм минавала покрай бележка, на която по всяка вероятност съм се смяла:

„Нашият начин на мислене и на чувстване е: „Каквото с мене, това и без мене. Аз ли ще помогна!“ Центърът всякога си оставаме ний - не делото, не бедствието, не чуждото, страдующото „аз“. Думата ми е за презрението към законите и към човешката личност, за отсъствието на съвест и за явното хищничество спрямо общото.“ Д-р Кръстьо Кръстев

Днес много ми липсва таблото на г-жа Х, след нейната смърт всичко в кооперацията започна да се разпада. Запалиха ни асансьора, а и досега полицията няма представа кой е излял вътре туба бензин. Покривът тече, мазетата се наводняват, във входа цари пълен мрак (вече ви се оплаках). И ако не бях аз, Аз, АЗ...

Шегувам се, разбира се. Истина е обаче, че докато Х беше жива, дори не си заключвахме апартаментите.

Влиза крадец. Непременно се зачита в таблото. Това му отнема минута. Сетне му трябва още една, за да накъса цитата и да стъпче хартийките. В това време обаче той се пречупва. Разбира някак, че сме защитени. И няма друг избор, освен да избяга далеч от нашата кооперация!

Смейте се, колкото щете, но в Мариналеда станало точно така. Някой си Себастиан се присмивал на кооператива, опитал нагло да краде материали за къщата си. Кметът Гордильо обаче отишъл при него и кротко му казал: „Смееш се над нас, но ти ставаш за смях. Като крадеш от другите, крадеш от теб самия. Защо не искаш да живееш спокойно?“

Хубаво казано. Да живееш спокойно, означава да си в мир със себе си и с тези около теб. Нищо повече не се иска, за да празнуваш съединение.