12592 | 10 септ. 2014 | 15:46

Размисли на една автентична майна след избора на Пловдив за европейска културна столица

Пловдив е един от древните градове в Европа, има какво да поднесе на европейската публика.

Пловдив ще е столица на културата, обяви председателят на международното изборно жури Стийв Грийн от Великобритания. Добра новина. Дай боже аргументите на Грийн да надделеят и в Европейския парламент догодина. В крайна сметка той ще утвърди или не кандидатурата. Той ще ни превърне, макар и за кратко, в средище на интереси, на проекти, на пари в крайна сметка. Макар че какво са 1,5 млн евро за нашето дередже. На всичко отгоре тия европейци се изхитриха и вече определят два европейски града за столица на културата. Чака се изборът на италианския кандидат. В нашето старо-прастаро поселище настъпи радост. И оживление. Предложението на Стийв Грийн и компания, която за никакво време прехвърча през четирите наши обекта, би трябвало да ни въздига самочувствието. Но реалната действителност, методиката за опазване на древните паметници, както и възкръсването на традиции и концепции за развитието им са в тежки управленски метастази. Ние сме по-болни, по-несъдържателни и имаме много повече поводи за срам от която и да било диагноза на Европейския парламент. При други времена, при други обстоятелства на разцвет решението му най-малко би било уместно, хайде, полезно. То има смисъл в обстоятелствата на деня, в ситуацията на необходим паричен влог. Е, ще ни се надуят перките, ще се кефим на интерес и признание, на медиен уют, на прииждащи културтрегери, интеринтелектуални градива, на туристи, повечето с фотоапарати, които да запечатат и отнесат събитието.

При тоя хал на държавния провал в културните пластове вероятно европейската инжекция ще ускори другото отношение към тях. Ще излекува немарливостта. Ще подскаже как да излезем от диагнозата. Ще инжектира повече културно изживяване. Най-малко ще ускори срещата на зрители и експонати. Достопочтените градове с история и традиции, с опит в съхранението им не се ласкаят много-много от избора на Брюксел. Богатият преди двайсетина години Солун възприе избора си спокойно, мъдро, възобнови някои паметници, реновира улици, откри няколко галерии. Приюти модерни арт инсталации, активни експериментатори, светила в технологичното и теоретичното приложение на модерните форми в музейното дело. Поради родните обстоятелства, най-вече неясната държавна концепция за по-бързо усвояване на миналото и небрежността на чиновника, който пък е избутан от винаги по-актуалните задачи на настоящето, вероятно изборът на Пловдив ще донесе още една изгода. Ще се научим да правим пари от изкуството и от културния ни ореол, какъвто и да е той. Ще се научим, че културата освен всичко друго е и бизнес. Дано!

Десетки и десетки примери, уви, разклащат тази надежда. Даже и пътища нямаме към тракийските и по-късните ни находища. Плачът на археолозите е вой в шумотевицата. Близо три години показваме на чужденци потъналото в локви и нехайство Ларго, в древната ни Сердика туристите снимат найлони, руините са пак на чиновнически адрес. Там тече. Както тече нескончаемата дискусия за българския Лувър или както го нарича Вежди Рашидов, Квадрат 500. И двете все още не искат да се вградят в градската лексика. Както не искат да се вградят министерските игри, мудността, безкрайните проблеми, които се създават, за да не се създават стойности. За да се плаче за пари. Чиновникът превърна парите в най-достойния обелиск на собственото си съществуване.

Пловдив е един от древните градове в Европа, има какво да поднесе на европейската публика, успя въпреки деградежа на прехода да запази и достойнство, и материални конструкти. Достатъчно знаци за още интерес, за още признание. Експертите заработиха с нов импулс след обявяването на града за столица на културата. Има кефене, което може да наречем местно, но по-точното е - непродуктивно. Бях в ресторант „Филипополис“ в Стария град, когато новината долетя от Англия. Стилен ресторант, който е по-скоро галерия. Собствениците, симпатично българско семейство, от години събират наши стари майстори и модерни живописци. С лични средства са оформили над ресторанта рядко виждана у нас галерия на три етажа. При лошо време хората вечерят

сред тази уникална
експозиция

Мирише на родно, на стародавно майсторство, мирише на фирнис, ако щете. Собствениците са намерили начин да срещнат гостите си с изкуството. Лична идея със собствени пари. Каквито държавата не иска или не знае как да даде, за да се отворят в общественото пространство колекциите на такива ценители като Светлин Русев, Богомил Райнов, Боян Радев, Васил Божков, Димитър Иванов и други съхранители. Държавата не им осигурява въздух. Не ми създаде изложбен свят, в който аз ще поведа гостите си и с гордост ще им показвам докъде е достигнало родното колекционерство. До същността на меценатството. Което сега спи в личните салони, понеже няма нито мислене, нито воля за
повече въздух. Е, когато работи в ателието си, Светлин Русев все ще покани някой любопитко. Ще му предложи чаша кафе - маестрото изпива по една кана на ден, и ще го потопи в уханията на още неизсъхналите маслени бои. Кога държавата ще осигури и това гостоприемство, и това пространство, което ще отвори очите на сънародниците, както ще отвори и новите терени на уважението към съхраненото? Вероятно Пловдив ще ни даде отговор, както го дава с есенните си изложби и фестивали. Вероятно европейското решение ще ни даде новото отношение. Симбиозата между притежания и демонстрация, в която само черногледците ще завиждат, но те затова са черногледци, за да завиждат. В тая материя сме царе, както е известно.

Известно е и провинциалното битие, което поражда провинциалното поведение. Напуснал с вътрешна радост от невижданите досега картини в галерия „Филипополис“, поех по улиците на града, някои от които са сполучлива имитация на покой, други - реални сенки за интимни изживявания. И какво се понесе след новината от Англия? Понесе се провинциалният модел, десетки и десетки кръчми бълваха и възхита, и злорадство.

Градът кипеше и сипеше ругатни

Вкарахме им го на тия софиянци! Забихме го на търновчани! Няма по-велики от нас! Нещо подобно на „Лудогорец“ и викащите за „Стяуа“. Културната столица не е мач, не е надвикване, не е реванш или стремеж за победа. Културата не припознава природата на кресливците. Тя не иска да бъде провинциална, защото идеите й са по-високи. Общочовешки, ако викащите за „Лудогорец“ разбират тази дума. Ако не боледуват от собствения си провинциализъм, който може и да срещне „Реал“, но никога няма да го победи, както културата не успява да победи низшите. Лудогорец“ представя България, да. Както Моци не представя Букурещ, но пък играе за национала. Лудогорец“ играе за нацията. И това трябва да осмисли мисията им. Не провинциализмът, който е винаги местен, винаги ограничен, винаги самовлюбен.

По кафенетата на Пловдив в края на миналата седмица крещеше местният възторг. Младоците, колкото и да не съзнаваха какво е това столица на европейската култура, крещяха, защото бяха пловдивчани от ново поколение. А новото поколение, общо взето, си мисли, че светът започва от тях, че миналото е само повод за учебник по история. Далеч от екстаза една автентична майна си спомни как възкръсна Стария Пловдив. Как още по соца се намериха идеи и смелост да бъдат възстановени уникални къщи, градинки, калдъръми, как да заживее този град, достатъчно хранен от миналото и достатъчно приет от публиката. Та си спомнихме 

каква бохема
живееше тук

как идвахме от София като в потайния кръжок на по-свободните, как Гошо Слона рисуваше кончета по фактурите за сметки и ги подаряваше, как Димитър Киров или Йоан Левиев омайваха с красивите си словоблудства, как посред нощ кметът на Стария Пловдив Атанас Кръстев ни отваряше вратите на Синята къща, на Бирдас, на Хиндлияновата, а дежурният милиционер му козируваше. Атанас Кръстев си беше един велик ресторантьор, който сменяше интериора на среднощните запои, за да удовлетвори неудовлетворимата природа на твореца.

Ей, такива ми ти работи, възкликва автентичната майна!