31865 | 19 септ. 2014 | 14:43

Няма да е лошо президентството да дари част от своя бонус на бедстващите хора - може да е популистки жест, но при всички положения е по-прием

„Щом политиците започнат да катерят стълбата, те изведнъж стават крале. Нямам представа как това се случва, но знам, че републиката се е появила, за да гарантира, че никой на този свят не е по-важен от друг. Великолепието на офиса е нещо, останало от миналото. Дворецът, червеният килим, множеството хора зад теб, което повтаря „Да, сър“ - това е ужасно!“

Наричат човека, произнесъл тези думи, най-бедния президент на планетата. Самият Хосе „Пепе“ Мухика възразява: „Не съм най-бедният президент. Най-бедният е този, който се нуждае от много.“ А какъв сте тогава, пита го Джонатан Уотс от в. „Гардиън“, докато разглежда

скромната едноетажна къща

в която живее държавният глава на Уругвай. Журналистът не крие изумлението си, че Мухика се е отказал от лукса на резиденциите, дарява 90% от заплатата си за социални проекти, лети в икономична класа и кара стар „Фолксваген“, тип костенурка. Дали в цялата работа няма известна поза? „Глупости! Смятам за идиотски претенциите да бъда модел за когото и да било“, отговаря 79-годишният президент.

Мухика пое управлението на страната през 2009 г. и оттогава печели одобрение в цял свят. Не само заради това, че живее според средствата си и отрича свръхпотреблението, а защото превърна Уругвай в най-социалната либерална страна в Южна Америка. Правителството определя цените на някои продукти от първа необходимост и предоставя без пари компютри и образование за всяко дете. В същото време президентът застъпва свободолюбиви и напредничави идеи като легализирането на канабиса и премахването на догмите върху аборта.

Сп. „Икономист“ пише за него, че е пример за поведение в период на икономии, но „Пепе“ смутено обяснява, че неговата цел е да постигне „малко по-малка несправедливост в Уругвай“. Нищо повече от това. Не обещава „рай зад ъгъла“, а се опитва да предложи модел за управленско и въобще за човешко приличие. „Президентът е високопоставен служител, който е избран, за да изпълнява определена функция. Той не е крал или Господ.

Той не е шаман на племе

който знае всичко. Той е служител на обществото. Мисля, че идеалният начин на живот на президента е сходен с този на мнозинството хора, на които се опитва да служи.“

Чудесно казано! Радостно е и това, че българският му колега мисли по сходен начин, доколкото в словото си при откриването на предизборната кампания заяви, че „народът очаква да бъдат гарантирани справедливост и правила за всички, а не институциите да бъдат превзети от лични интереси.“ За съжаление обаче с това приликите между Росен Плевнелиев и Хосе Мухика се изчерпват напълно, тъй като в нашия случай думите не се потвърждават с дела. Дори по-лошото - делата ги опровергават, свеждайки призивите за „справедливост и правила за всички“ до откровена демагогия.

Актуален пример:

Преди дни назначеното от държавния глава служебно правителство отпусна на своя работодател (при това по негово искане) близо 1 млн. лв. Докато държавният бюджет е с нарастващ и трудно контролируем дефицит, всички ведомства са с орязано финансиране заради прехвърлянето на средства към здравната каса и прочие, и прочее обстоятелства, които налагат субсидиране само на най-належащите дейности, президентството получи 179 000 лв. за заплати и още 801 000 лв. за международната програма на президента и вицепрезидента.

Забележете, че това се случи, след като поне от три месеца Росен Плевнелиев постоянно се заканва

да бъдат изобличени лошите практики

в управлението на бюджетните пари. В началото на юли той настояваше и за актуализация на бюджета и вдигане на тавана на дълга, апелирайки парламентът да развърже ръцете на бъдещото служебно правителство за договаряне на нови заеми.

Слава Богу, идеята за „празните чекове“ не беше реализирана, но за сметка на това Росен Плевнелиев продължи да представя финансовото състояние на държавата като особено критично. При назначаването на служебния кабинет призова и за пълна ревизия на предишното управление, като в речта си обяви: „Ще извадим истината за финансите в държавата, за дефицита, за фискалния резерв, за дълга, за несъбраните приходи, за раздутите разходи, за неплатените сметки към строители, общини, болници и други, за финансово необезпечените обществени поръчки и договори.“

Месец по-късно разбрахме колко тежко е положението от служебния премиер, който на 8 септември отчете „истината“ с четири думи: „Ревизията свърши, няма пари.“ На заседанието при откриването на Националния съвет за тристранно сътрудничество проф. Георги Близнашки с въздишка съобщи, че се налага да се пренасочват средства от едни програми към други, „за да можем да решаваме неотложни проблеми, по-специално въпроса с бедствията.“ Решението за отпускането на 26,5 млн. лв за наводнените райони обаче дойде едва на 15 септември, докато доста по-рано се знаеше, че президентството ще получи 980 000 лв. допълнително. Така някак излезе, че правителството, назначено и до голяма степен подчинено на Росен Плевнелиев, просто се отблагодарява на своя работодател...

Този пир по време на криза

изглежда изключително цинично, още повече когато сам си тръбял, че държавата е пред финансова катастрофа, а половин България гази в тиня и кал. Ето защо президентът е длъжен да даде някакво обяснение какви международни ангажименти наложиха спешното увеличаване на сумата за издръжка на институцията или пък да каже, че състоянието на страната не е чак толкова трагично, колкото го представяше в хор със служебния си кабинет.

Няма да е лошо също така президентството да дари част от бонуса на бедстващите хора - може да е популистки жест, но при всички положения е по-приемлив от демонстрираното лицемерие. Пък и президентът го каза много хубаво в словото си по случай Деня на Съединението: „Ако потърсим съвременните измерения на българското обединение, можем да ги открием в светлите примери на гражданска доблест, на човешка взаимопомощ. Преживяваме природни бедствия и изпитания, през които преминаваме заедно с човещина, подадена ръка и грижа за ближния. Вярвам, че ако нашите предци можеха да видят стореното от хилядите доброволци, да усетят съпричастността на целия ни народ с изпадналите в беда, щяха да разберат, че техният подвиг е намерил добра почва във времето.“

Този патос наистина следва да бъде подкрепен с личен пример, с което Плевнелиев, между другото, ще спечели много повече от онези 980 000 лева. Ще спечели например доверие, което нито една негова реч не съумява да вдъхне, нищо че прелива от думи като подвиг, човещина и гражданска доблест. Хубаво ще е и да си изреже и закачи на стената в кабинета

онази мисъл на Хосе Мухика

че „идеалният начин на живот на президента е сходен с този на мнозинството хора, на които се опитва да служи.“

А Мухика очевидно не само се е опитвал. При неговото управление Уругвай постигна изключителни икономическите успехи и вече го наричат „Швейцария на Латинска Америка“. Икономиката на страната нараства годишно със стойности между 5 и 7 процента; според германския институт ИФО Уругвай предлага най-добрия бизнес климат на целия континент. Както писа „Дойче веле“ в престижните квартали на столицата Монтевидео се редуват добре поддържани еднофамилни къщи в английски стил, скъпи бутици и филиали на чужди банки, та „човек направо се чуди в Латинска Америка ли е или в Бевърли Хилс“.

Суперлативите се сипят от всички страни, но самият Хосе Мухика обяснява своята заслуга за напредъка на Уругвай с характерната си скромност. Казва само, че гледа на президентския пост като на дълг и нито веднъж не се е помислил за по-важен от другите.