57490 | 7 ноем. 2012 | 11:55

И Стамболов, и Стамболийски са екземплярни примери за пълна загуба на сметка и мярка, при които политическият край е предхождал физическия.

В основата на теорията за „хилядолетието“ (наричана милениализъм и хилиазъм) стои човешката вяра в завръщането на Исус Христос и създаването на неговото бъдещо хилядолетно царство. Ползват се също за обобщено описание на завършека на този грешен свят и настъпването на рая на Земята.
Едва ли подобна есхатология е мотивирала премиера Борисов, когато наскоро обеща да ни управлява още шейсет години на тържественото откриване на ботевградското сметище. Показателен фон. Умерен срок. Взаимна богобоязън. Съвсем логично е заричанията на всяка власт да управлява доживот да са преди всичко плод на конюнктурна шега, заразителна със своята неуместност. Но практиката показва, че под всеки виц се крие едно неизречено намерение, пожелателна страст, която буди управленеца заран с трескав поглед. Идеята за вечността е последната фаза, преди властимащият да изгуби връзка с реалността.

„Вечното“ управление изглежда на всеки кормчия заслужено, логично и без конкуренция. Той по принцип разглежда влизането си във властта като лична жертва пред олтара на отечеството. Забелязали сте, че седейки из високите етажи, той скоро започва да се тюхка какъв сладък живот е можел да води, вместо да е призван да управлява тая скапана страна и калпав народ. „Де да можех, ама няма как, пусто държавата на тия ръце чака“, кахъри се началникът - вярва си, останалите кимат, после се смеят в шепа. Да векува на трона, за овластения е най-паче логично - след толкова безсънни нощи и море от уиски, прекрасни насрещни програми и начупени по годишнини и откривания погачи с мед и сол. Естествената отплата за това подредено бъдеще и лични лишения изглежда само вечността. Акъл ми не требе, пари дай. Неестествено е народната любов да не прескочи и в следващия мандат, нали? Птиците винаги се втурват към управленския балкон, когато силната ръка им ръси закуска. Дали им е вкусна, нямат време да съобщят. Вратата вече е притворена. Отвън духа. Постепенно

диалогът с нацията става монологичен

Следва разсърдване. Гълъбите безстрастно кълват под пиедестала. Чакат смяна на отливката.
Животът във властта изначално е различен от човешкия. А с напредването на мандата става напълно паралелен. Излизайки от огромното сиво здание управленецът зажумява от непривичната външна светлина. Добре че стъклата на служебния превоз щадят възприятията и помагат да се върне в нирвана. Там цари ненакърнима убеденост в собствената правота. Там няма богобоязън, макар за всеки случай всички да сочат нагоре като към единствения си началник. Сякаш не законите имат сила над властта, а само нещо свише. Трансцеденталността е любимо хоби на балканския аналфабет.
Макар да не прави особено изключение от останалия свят,

в България идването на власт е издигнато в култ

за сметка на оттеглянето от нея. (Но то с всичко е така: да създадеш поколение физически срещу това да го отгледаш духовно или техническото сключване на брак срещу опазването през годините на една жива връзка). И Стамболов, и Стамболийски са екземплярни примери за пълна загуба на сметка и мярка, при които политическият край е предхождал физическия. И няма заслуга към родината, която да възстанови тази нравствена слабост. Чувството за мярка е напълно чуждо на т.нар. роден политически елит, независимо дали в портфолиото на управленските им успехи са владишки берати, оземляване, присъединяване на територии, реституции или магистрали. Когато политическата лексика на една държава се доминира от заклинания като „вечно“ или „никога“, това ясно показва ужаса на съответния обещаващ, по този въпрос решение ще взема друг.
Не идването на власт е по-важно, а оттеглянето, защото по него съдят за заслугите и него помни народът. Ако беше обратното, и Костов, и Сакскобургготски щяха да ги турят

на бронзови коне пред Народното събрание

Политическата сцена е същата като онази на Народния театър - върти се непрестанно, сменяйки жанрове, постановки и герои. Кулисите са затрупани с потрошени манекени от главни роли, повярвали, че публиката ще ги аплодира до гроб. Жестока е тази логика, но е неумолима. Затова философията на смирението и формулата на оттеглянето са привилегия на малцина. Когато, демократично избран, през 1933 г. в Германия дойде на власт ефрейторът с мустачките, сред първите начертания на новата власт беше самоназоваването му за баща на нацията и издигане на държавата в „хилядолетен райх“. Тамошните абсурди на самозабравянето са уникални и ако нямаха толкова катастрофални последици за света, можеха да са чудесна основа за вицове. Между другото, по чудесните магистрали от онова време хората карат и до днес в по-западналите източни провинции. Но какво от това?
Надали някой се съмнява, че

Сталин, Мао и Ким Ир Сен

някога са допускали за възможна еретичната мисъл за края на тяхното управление. Подобна едностранчивост и липса на обективен поглед са шокиращи, но казахме вече, че опиатът на властовото самодоволство е забележително ефективен. Ако това е донякъде обяснимо при трима убедени атеисти и феодални сатрапи, простима ли е липсата на страх Божий и чувство за реалност в един информиран свят? И как да си я обясним: докъде е вицът, откъде започва самозабравянето? За нашенските първи загубата на статуквото е сриване на същността им. Затова те боравят с временното, ползвайки параметрите на вечното. Хванати от гората и по изключение изпълняващи образователните и качествени критерии за заеманата длъжност, родните политици почти никога не се връщат към обичайния си живот след слизане от горния етаж. Да се върне счетоводител в провинциалния си град, откъдето прищявката на партийната камарила го е извлякла с бозавото костюмче преди четири години, за един бивш депутат е смъртна присъда. Роден за кратък обществен живот случайно, скоро той свиква с новото си амплоа като змия с втора кожа.

София е пълна с бивши величия

които разнасят конфекцията от управленско време, жадно загледани към всяка политическа или служебна възможност да удължат престоя под прожекторите или поне близо до живителната им светлина. Прекрасна хранителна среда за партийно сектантство и оборотни мокри поръчки.
У нас дори образът на властовата вечност е абсурден и трагикомичен. Макар да съм убеден, че в същността си е изтървана грешка, за чиято публичност вече се съжалява, обявяването на „шестдесетгодишния райх“ стана на фона на общински боклукчарник. Ден по-късно стартира дружбата от векове за векове на Янев и Марешки, която има свои препратки единствено към платната на Йеронимус Бош. Времево съвпадение, естествено. Но и естествен общ фон. Художествен, имам предвид.

Преди половин век едни хора окупираха властта вечно, защото „с кръв я взехме и с кръв ще я дадем“. Наследниците им опитаха да я избутат напред, но безкраят им свърши с два мандата в една година. Демократите я взеха „с малко, но завинаги“ и си останаха с малкото. Реформаторите направиха чудеса, заблуждавайки се, че това ще помогне да се забравят паралелните им зулуми. На стола в политическата ни бръснарница никой не се е задържал дълго, да не говорим безкрай. Понякога дори изнервената ръка трепва, та се налага да забърсват. Хилядолетният Райх на онези, които забраниха философа Лудвиг Витгенщайн, изтрая има-няма 12 години. От взиране в бъдещето вероятно са пропуснали един пасаж в неговия Трактат 6.4311: „Ако под вечност се разбира не безкрайното време, а безвремието, тогава вечно живее само онзи, който живее в настоящето.“