30015 | 26 септ. 2014 | 12:53

Преди 25 години предложих БСП да се раздели на комунисти и но не ме чуха

Проф. д.и.н. Димитър Йончев е специалист по национална сигурност. Той е роден на 4 ноември 1944 г. в Павликени.Завършва висше военно училище и Военната академия. От 1978 г. преподава философия във Военната академия, по-късно в Академията на МВР и в Нов български университет, където през 2012 г. е обявен за негов почетен професор. На 14-ия конгрес на БСП е избран за неин заместник-председател. Участва в работата на Кръглата маса (1990 г.) Депутат от БСП във Великото народно събрание и в 36-ото НС. През 1997 г. напуска БСП и участва в създаването на Българската евролевица. Преподава обща теория на сигурността, теория на разузнаването, секретология.

- Г-н Йончев, скоро ще станат 25 години от краха на тоталитарната система в България, вие се появихте в публичното пространство още в първите месеци след 10 ноември. Как влязохте в политиката, и то във висшия ешелон на БКП и БСП?

- Направих много силно изказване на извънредния конгрес на БКП, който се проведе в края на януари 1990 г. И веднага бях забелязан. Тогава за председател на партията бе избран Александър Лилов и още същата нощ - беше 30 януари, получих две предложения, които бяха голяма изненада за мен. Първо ми предложиха да оглавя „Работническо дело“ - най- големия вестник в онези години. След като отказах - въобще не можех да си представя, че журналистите ще ме приемат като свой мен - военния!, бързо започнаха да ме натискат да стана генерален директор на телевизията. Тогава начело й беше Стефан Тихчев. И на това предизвикателство казах „не“. Изненадващо за мен обаче последва и трето предложение – то дойде от самия Лилов, който поиска да съм началник на кабинета му.

- Задавали ли сте си въпроса защо точно вие?

- Аз не говоря глупости, а сериозни неща, бях напълно откровен и пред голяма, и пред по-малка аудитория. Предполагам, че Лилов точно това е забелязал у мен и го е оценил.

- Що за човек беше според вас Стратега, както наричаха Лилов дълги години в БСП?

- Той беше много чувствителен, затворен, раним и деликатен човек, усещаше нещата в контек ста. Беше изключително интуитивен. Спомням си го в залата на конгреса през онази зима на 1990-а - в нея имаше 3000 души. Стоеше в левия коридор на стръмното до парапета – като един Бъстър Кийтън, на когото главата му винаги тежи. Тогава бяха привлечени и други знакови лица: за шеф на предизборния център на БКП извикаха Любен Гоцев, от Италия дойде Елена Поптодорова. С нея станахме говорители - аз на партията, а тя - на пресцентъра.

Йончев с Александър Лилов (вдясно) в началото на 1990-а, когато двамата гледат в една посока.

- Кога започна недоволството срещу председателя Лилов?

- Като началник на неговия кабинет в политически план с Лилов съм имал съгласие само за две седмици. След това се създаде напрежение. Като политик той беше абсолютна машина. Съвсем скоро след този най-голям форум на БКП, какъвто е конгресът й, при мен започнаха да идват колеги и темата за разговор беше все една и съща – как Лилов да остане настрана. Аргументът на всички, а и моят, беше железен - за каква промяна на партията става дума, след като председателят й е бил член на Политбюро на ЦК на БКП!

- Значи сте правили нещо като завера; кои бяха тези, които настояваха за смяна на Лилов?

- При мен в кабинета ми често идваха Луканов, Любен Гоцев, Пирински, Тихчев... всички си мърморехме за това. Взехме решение да кажем на Лилов да се оттегли от поста. Да застане отстрани и пак да дърпа конците, но да не е човекът, с когото олицетворяват партията. Не бяха минали и няколко месеца, когато отидохме в кабинета на Лилов и моя милост се оказа човекът, който му каза какво мислим. На предизвикателството Лилов отговори в своя стил, партията го е избрала и не може да предаде доверието й.

Йончев, Александър Томов и Елка Константинова в пленарната зала.

- Правихте ли още опити за свалянето на Лилов?

- Опитите продължиха, разбира се. Редицата на недоволните от председателя се увеличаваше: проф. Чавдар Кюранов доведе Кольо Добрев, а след това и Александър Томов. Експериментът за събарянето на Лилов продължи веднага. В ръководството на БСП тогава бяхме 15 души и 13 от тях настоявахме за смяната на председателя й. На следващия конгрес - в края на 1990 г., моя милост, Сашо Томов, Любчо Кючуков и Кюранов станахме зам.- редседатели на партията. Тогава Сашо Томов написа писмо, подписано от всички нас, до Лилов, в което искахме той да се оттегли.

- Как посрещна Стратега това ново предизвикателство? Сигурно е било много драматичен момент.

- През зимата на 1991 г. в една вечер предстоеше пленум в зала „Георги Кирков“ и поканихме Лилов в моя зампредседателски кабинет. Бяхме се наредили всички като в картината на Рембранд „Нощна стража“, в един момент стана нещо наистина много драматично – токът угасна, запалихме свещи... Лилов се беше излегнал в едно кресло и каза: „На мен ми трябва време, такова решение не мога да взема, това трябва да се обсъди“, и т.н. Стратега се почувства в свои води и в тази драматична ситуация - мрак и кръстосани въпроси, овладя положението. На другия ден направихме друг пленум, който продължи три дни и две нощи. Когато накрая тръгнахме да гласуваме, пленумът придоби драматични обрати.

- Какви бяха те?

- Спомням си, че казах думите „революцията убива децата си“. Лилов стана и ме сряза: „Другарю Йончев, да знаеш - не ти, а аз съм дете на революцията. И второ - революцията не яде какво да е.“ Когато на втората нощ започнахме да гласуваме кой е „за“ и кой „против“ Лилов да остане на поста председател, ние - противниците му, загубихме с 4 гласа. Оказа се, че от 13 членове на ръководството 4-ма: Джеки Вагенщайн, Пирински, Благой Дечев и Сашо Томов, са се изметнали от думите и действията си и те всъщност са гласували „за“.

- Бяхте едно от лицата на дискусионния клуб в БСП „Обединение за социална демокрация“ (ОСД), в което буквално вреше и кипеше, дебатите там бяха на доста високо ниво. Много от тезите ви тогава не изглеждаха ли революционни за партията ви?

- Тогава ние от ОСД свършихме много работа - в него беше елитът. Кюранов казваше, че за 100 години не е имало такова нещо в партията - та ние пишехме паралелни документи, програми, устави, въобще много работехме. Ние обаче не се борехме реално за власт - а в политиката или се бориш, или те няма.

Димитър Йончев с Андрей Луканов във ВНС.

- Кои моменти бяха най-тежки?

- Не са били един или два. Спомням си например, когато през 1990 г. БСП се опита да изготви документ за историческата си вина. Тогава се разделихме на няколко групи - аз и Кюранов пишехме идеологическата част. В проекта на документа за вината, който Лилов представи, 49 пъти беше употребил термина „деформации“, преди описание то на периода преди 10 ноември. Той не прие тезата ми и имахме сериозни разминавания. Лилов смяташе, че проблемите са дошли от деформация на системата, а моята теза беше, че проблемът е във формацията, тя е сбърканата. И Кюранов застана на моя страна.

- Сега се чуват гласове, че е е било грешка, че само БКП от партиите в Източния блок не се е разформировала, а само е сменила името си. Тогава как гледахте на такава идея?

- Още в началото на 90-те години развих и такава визия - исках да разделим партията на две, да имаме по-съвременна левица като в Италия, в Чехия. Това не беше в интерес на Лилов и активните борци. Ако бяхме го направили това разделение, сега нямаше да ни мъчи днешната шизофрения, да говорим на възрастните хора, че спазваме някакви идеали от старото време, и да въвеждаме плоския данък.

- И каква точно беше идеята ви тогава, как предложихте да се процедира?

- Исках една година вътре в организацията да има две програми, две групи лидери, и да има разделителен конгрес - с два доклада. Да се получат две партии – едната класическа комунистическа, другата модерна социалистическа, както искаше Лилов. Нали говореше за демократически социализъм... И двете да си направят някакъв договор, но всеки да си има електорат и да говори това, което трябва.

8 ноември 1991 г. След избора на Стоян Ганев (в средата) за външен министър Димитър Йончев и Чавдар Кюранов чуват от синия си колега думите: „Очаквам да ми помагате.“

- Коя е причината да напуснете БСП?

- Основната причина да се оттегля беше това, че Лилов с всички сили се бореше срещу предложението ми - искаше да запази единството в партията. Освен това ме разглеждаха като конкурент за властта в партията и се стараеха да ме отблъскват, което не беше добре. Недоволните ни държаха настрани, а там нямаше перспектива. И в един момент се появи идеята да създадем евролевица. Тогава уговорих Росен Карадимов, бяха привлекли и Андрей Бунджулов - честен и умен човек, появи се и Андрей Райчев... Така се оформи групата на Евролевицата и много бързо доби популярност, влезе и в парламента след изборите през 1994 г.

- Но и бързо се разпадна, не беше ли така?

- Още когато се структурираше, бях много скептичен. В ръководството видях Цветелин Кънчев. Предупредих, че не е редно в него да застават такива лица, а Сашо Томов ме репликира, че не умея да уважавам хора, които честно са си изкарали парите. Отвърнах: „Аз съм дотук“, станах и си излязох. Филип Боков, Елена Поптодорова, Николай Камов се помъчиха да ме спрат, Камов дори ми каза, че трябва да стана депутат и в парламента да оглавя борбата срещу Сашо Томов. „Българска работа - ще вляза вътре, за да се боря срещу колегата си. Предпочитам да не влизам никъде“, и се оттеглих.

- Не съжалявате ли днес, че така сте постъпили?

- Не съжалявам, защото всички, които участваха, предпочетоха в една или друга степен лични кариери. В ОСД беше и сегашният премиер Георги Близнашки. Кой можеше да допусне, че ще се случат такива неща, които наблюдаваме днес! Доста съм смутен от това, което виждам от него - такова обръщане на принципите е неморално.

- Били сте в близки отношения с Валери Петров, светла му памет. Имахте ли общи мисии?

- Аз му казвах дядо Валери. Няма да забравя един пленум, който подготвяше следващия конгрес - докладът трябваше да се напише в няколко части и аз предложих да го направят няколко групи хора. Лилов обаче искаше да го пише сам и така създаде напрежение. Тогава дядо Валери излезе на трибуната и каза: „Абе, Сашо, нали знаеш как е във волейбола – има един на мрежата, после друг идва и малко се завърта - и показва с ръце примерна ситуация, - защо не се завъртим и ние малко?“ Лилов почервеня и каза: „Всеки от каквото разбира, с това да се занимава.“ Валери беше много твърд човек, позициите му бяха железни, макар да изглежда мек. Възложиха на мен и дядо Валери да направим преамбюла на конституцията. Амбицията ни беше да се запази социалният характер на държавата. Нахвърлях някакъв проект и отидох у тях да му го покажа. Той гледа, хареса го, почти нищо не пипна. Това е един от най-милите ми спомени. Аз самият пишех и в някои моменти съм имитирал неговия стил. Имам дори няколко дълги поеми, в които разказвах неговия - на дядо Валери – живот. Никога обаче не ми е минавало и през ум да му ги покажа, толкова много го уважавах.

А някога бяха заедно в ОСД - Йончев в приятелски разговор с Георги Близнашки в бюфета на НС.

- Откъде у вас тая страст към писането?

- Военните имат почти затворнически живот - военно училище, изолация. Освен това и рисувам... С тези занимания имам чувството, че се освобождавам. А като нарисувам нещо, го подарявам. Имах много хубави отношения и с Йордан Радичков. Той пък рисуваше непрекъснато по време на заседанията на БСП и много-много това не го засягаше. От време на време ме молеше да ходя с него по неговия Монтански край, за да говоря по митингите. Не мога да забравя, когато ми каза: „Очакват от мен много - да изляза, да говоря и от устата ми да падат бисери. Аз обаче не съм говорещ човек, аз съм пишещ, като застана пред хора, и млъквам - не знам какво да кажа.“

- Такива хора като Валери Петров и Радичков не служеха ли за брошка на ревера на БСП?

- Лилов смяташе, че интелектуалците трябва да вземат позиция. Както и Светлин Русев. Те просто бяха знаци. Но те не можаха да покажат нещо особено, защото във ВНС интелектуалците много малко говореха. Там имаше много емоции, но и много политика. Дядо Валери три пъти излиза на трибуната и три пъти не можа да стигне до края. Смущава се, млъква и си сяда. Виждаше, че не може да се впише, той е деликатен човек.

- Какви бяха отношенията ви с лидера на БСДП през 90-те години д-р Петър Дертлиев?

- Не само двамата, но и семействата ни бяха близки. Покойният вече д-р Дертлиев ми помогна да осъществя едно мое силно желание - да се срещна и да разговарям с доайена на социалдемокрацията у нас д-р Атанас Москов. Виждахме се в дома му в Севлиево няколко пъти. За мен това беше една среща с историята, защото биографията на този човек е невероятно богата. Мислил съм, че е от друг свят. Имаше точни оценки за хората. Беше много просветен, приличаше на Дънов, на учител, на мъдрец. Когато за първи път идват в България с жена му, която е белгийка - това става след 1945 г., тя решава да останат тук. Съпругата на д-р Москов става член на бригада, работи от сутрин до вечер и живеят в мизерни условия. А д-р Атанас Москов е бил член на ръководството на Социнтерна!

- Като човек, който е участвал в написването на конституцията, какво мислите - трябва ли да се увеличат президентските правомощия?

- Бях привърженик на идеята президентът да се избира от Народното събрание. Много му е тежка електоралната мощ – тя е равна на цялото събрание, а държавният глава няма реална власт. И ще е винаги съблазнен. Твърдо съм против това президентът да има голяма власт. Защото България е общество на групи. И колкото става по-тежко, те се разпадат. Да дадеш централната власт в ръцете на един човек, това значи да я дадеш на една група. То е като раково заболяване - целият организъм ще страда. А ние нямаме чувство за общност.