22402 | 3 окт. 2014 | 13:40

Иван Хаджийски (вляво) с брат си Банко и колелото „Херку- лес“, с което обикаля България

Иван Хаджийски е роден на 13 октомври 1907 г. в Троян. Учи в Търговската гимназия в Свищов. През 1923 г. е арестуван по неоснователно подозрение за убийство, а през 1924 г. участва в ученическа стачка в града. Следва нов арест, осъден е условно на една година затвор.
Завършва философия в СУ. През 1931 г. се връща в Троян и докато работи като счетоводител в Популярната банка в града, осъществява първата социологическа анкета с 43 чирачета в Троян. Тогава за първи път се среща и с проф. Димитър Михалчев.
Завършва второ висше - право, и се жени за Петрана Ахчийска. Младото семейство се премества да живее на ул. „Марин Дринов“ 28. В съседния апартамент живее семейството на писателя Орлин Василев, а жилището им е средище на писатели. Хаджийски контактуват със семейството на Пантелей Матеев, Младен Исаев, стават близки с Никола и Бойка Вапцарови, с Георги Караславов, Христо Радевски, а по-късно и с Тодор Павлов, Георги Цанев и Бленика и др.
През 1936 г. започва и обиколката му из България за написване на книгата му „Бит и душевност на нашия народ“. Две години стажува в известната адвокатска кантора на Борис Павлов. От 1937 до 1942 г. публикува в списание „Философски преглед“ повечето студии, известни от „Оптимистична теория за нашия народ“.
Загива на фронта на    октомври 1944 г. под Висока чука. Погребан е в Троян на 2 ноември 1944 г.

Eдин млад мъж обикаля България пеша и с колело. На гърба си носи 20-килограмова раница, в която се намира и пишеща машина, а от джоба му стърчи голям тефтер. Тази необичайна гледка в средата на 30-те години на миналия век със сигурност е будела любопитство. Благодарение на нея днес имаме социологическите изследвания за българската народопсихология „Бит и душевност на нашия народ“ и „Оптимистична теория“, чийто автор е Иван Хаджийски, мъжът с колелото. Той е и философ, и социолог, и историк, и етнограф, и психолог, и писател, и народопсихолог...

Проф. Петър-Емил Митев (директор на института „Иван Хаджийски“) открива паметник на социолога в Троян, дело на скулптура Борис Борисов, архитекта Пламен Цанев и ръководен от тях колектив.

Определят го като човека, който се опита да повдигне националното самочувствие на българина. Нашата история поначало е трагическа. Накъдето и да се обърнем назад, виждаме кланета, погроми, поражения и малко светли страници. Троянчанинът Иван Хаджийски обаче търси оптимистичното в неговата история.
Събира материали и наблюдения за своите трудове в дъжд и кал, никой не го познава и той не познава никого, но винаги успява да преодолее първоначалната недоверчивост и да намери това, което го интересува. Затова от тези обиколки

той се връща ентусиазиран

и обнадежден. За да покаже значението на написаното, неговият приятел проф. Димитър Михалчев задава въпроси и сам отговаря на тях: „Кой като Хаджийски показа българина в най-хубавата му светлина? Кой като него изследва душата на еснафа, на търговеца, на военния? Никой. Кой като него даде такива точни картини на народния бит, които съперничат на картините, които ни е оставил Захари нов.“

„В моето съзнание баща ми беше издялан от едно парче камък. Буйната енергия на неговите чувства, воля и мисъл трябваше да бъдат насочени в едно русло - на голямото дело, на смисъла на неговия живот. Иначе  той за мене преставаше да бъде той.“
Това пише за баща си преди повече от 25 години голямата му дъщеря Мария Хаджийска, която вече не е между живите. По-малката Нина (днес тя е инженер-химик) няма лични спомени от него - била е само на годинка, когато той загива на фронта, но все още пази в сърцето си разказите на майка си и сестра си. И за двете момичета със сигурност той е бил необикновен човек.

Където и да е из България, отвсякъде той изпраща писма. „За пръв път видях морето от картичката с лодка, която той ми изпрати; пътувах по море с параходите, които той щеше да наеме за „госпожица Миче Иванова“; изживях ужаса на смъртта, когато той ни изпрати парче огънат алуминий от самолет, човешка кост и незабравки от пропастта в Осоговските планикъдето той също едва не загинал. Аз нямам детски спомени, които да не са свързани с него.“

Ето така описва преживяното Мария Хаджийска. Макар семейството вече да се било преместило в София, всички сутрини, и зиме и лете, започвали по един и същ начин - с ритуално миене със сняг или студена вода. В 12 ч. всеки ден обядът задължително трябвало да бъде сервиран на масата. Къщата буквално грейвала от неговия смях и разказите какво му се е случило. Най-отчайващият момент обаче било редовното десетминутно „дремване“ на таткото, тогава трябвало да се пази абсолютна тишина. Всяка неделя, за ужас на майка си, тригодишната Мария изкачвала Витоша с баща си, увита в одеяло и напъхана в раницата му, спомня си Нина с усмивка разказите на сестра си.

В семейството не се допускали никакви капризи или прояви на егоизъм, или - не дай Боже - неуважение към по-възрастните. „Да не се пипа чуждо“ - това пък бил императивът вкъщи. Връщал се от Александровска болница до центъра заради 5 стотинки, които продавачката му дала в повече. Имало и наказания с присъщия троянски максимализъм. „Аз ще живея 150 години, ако не ме стигне куршумът“ - често казвал той. Или „За мен няма нищо невъзможно.“

Иван Хаджийски и съпругата му Петрана

По време на бомбардировките в столицата семейство Хаджийски се криели в бетонното скривалище недалече от „Пирогов“. Щом засвирели сирените, баща им успявал да си дойде буквално за 5 минути. Повеждал всички към бетонното скривалище, а самият той оставал навън да гледа падането на бомбите. „Живеели сме с мислите на татко и сме гледали света през неговите очи, и сме неговите вълнения“, обяснява Нина. Преживелиците му нямали край...
На Иван Хаджийски никак не му е било леко - той е бил и келнер, и чиновник в банка, и стенограф, и стажант-адвокат. Прехранвал се е с труд, за да може да завърши своите два факултета - философия и право, и да напише своите блестящи студии и есета.

През 1940 г. излиза от печат неговата книга „Бит и душевност на нашия народ“ - книга, която и днес звучи актуално.
За новите глави, които допълват изданието от 1974 г. и са част от изчезналата книга „Бит и душевност на дребния собственик след Освобождението“, Хаджийски ще напише: „Изпълних дълга си към литературата с написването на това изследване. Мога да не пиша нищо повече. Това е моят живот.“
Текста на третия том той довършва през 1943 г. в село Ливадово (сега в Гърция), където служи. Оттам той изпраща писмо до своите близки, до жена си Петрана и дъщеричките си Мария и Нина: „Драги Пеце, Миченце и Нинченце, три скъпи имена, три звезди и звездички ме греят и топлят в моята самота. Всеки момент се надяваме на уволнение. Казаха ни, че това ще стане най-късно до 10-и. Аз приготвих и третия дял от книгата „Дребният собственик след Освобождението“ - и той е около 10-13 коли. Така че ще станат три томчета от по 13 коли.“ Иван Хаджийски носи навсякъде със себе си своя ръкопис. „Не смея да го поверя никому, нито дори по пощата“, споделя той. 9 септември 1944 г. го заварва в Крумовград, където е мобилизиран. На 13 септември той изпраща молба до министъра на войната

да бъде изпратен
като доброволец
на фронта

„Господин министре, моля нареждането Ви да бъда преместен от горната служба в бойна част, която се сражава сега с фашистките пълчища...
Българската армия е въоръжена сила на народа, в която цари въодушевения дух на доброволчеството. Служенето в нея е гордост, участието в бойните действия - чест. Моля да ми бъде оказана тази чест. Личният състав на службата ми може и без мен.“ Един от най-големите български художници, Илия Бешков, се опитва да спре заминаването на младия учен нафронта. Те се срещат в навечерието на заминаването му по затрупаните от бомбардировки улици на София.

Радостта, че се виждат живи и здрави е голяма и Хаджийски възторжено му споделя, че на другия ден заминава доброволец на фронта за Отечественатавойна. Илия Бешков обаче бурно изразява неодобрението си: „Българските майки винаги ще раждат войници, но втори Иван Хаджийски няма да се роди.“

Димитър и Пенчо Икономови и Иван Хаджийски (вдясно) в София през 30-те.

Според художника това е безумие и Бешков настоял животът на младия учен да бъде запазен. Хаджийски обаче е непреклонен. Само след няколко дни той пристига в щаба на Втора българска армия в Пирот с цивилния си балтон, препасан с войнишки ремък, и голям тефтер в джоба си. В него трябвало да записва видяното и преживяното през войната. Тук служи генерал Кирил Станчев, негов близък приятел. Хаджийски му поверява ръкописа на третия том и заминава за село Велике Боненце. На 3 октомври е първият бой на българската армия с хитлеристката СС дивизия „Принц Ойген“. В жестоки сражения командирът на войсковата част е убит.

Помощник-командирът е ранен. Небето е огнено, покрито със снаряди и шрапнели. И тогава военният кореспондент Иван Хаджийски вдига войниците на нова атака. От този ден той изчезва безследно. Повече от 20 дни никой нищо не научава за него. По-късно троянчанинът Иван Пеновски, служил в обоза на Втора армия, минавайки през Ласотници, вижда трима войници да разглеждат над един труп лична карта. С изненада разкрива, че в ръцете си държат личната карта на Иван Хаджийски. Още същия ден той известява щаба и семейството в Троян. През ноември същата година приятели

пренасят тленните останки в София

Тук са съпругата му Петрана и дъщеря му Мария Хаджийска. Траурната процесия от 30 черни коли тръгва от София за Троян. Придружават ги поетът Христо Радевски, политикът Трайчо Доброславски и генерал Кирил Станчев. В Троян на 2 ноември тленните останки на Иван Хаджийски са положени в гроба на майка му. След погребението генерал Станчев дава на вдовицата Петрана Хаджийска ръкописа на третия том. Надявайки се, че ще бъде отпечатан, тя залага ръкописа в издателство „Хемус“. Христо Хаджиев, един от собствениците, го заключва в касата. През 1947 г. издателството е национализирано, ръкописът изчезва и никой повече не го намира.

Художникът Илия Бешков е съкрушен от гибелта на своя приятел. Той няма да престане да повтаря, че това е безсмислена смърт и ние изпращаме много леко децата си на гибел. Един друг известен интелектуалец, Ефрем Каранфилов ще остане потресен от изчезването на третия том и ще възкликне: „Това е вторият разстрел на Хаджийски.“
Оттук нататък до 1985 г. важна роля за откриването на третия том играе дъщеря му Мария Хаджийска. Критикът Петър Пондев пише във в. „Народна култура“, че такъв ръкопис не съществува, а на Каранфилов му се налага да преживее обвиненията, че е сътворил мистификация с твърдението си, че третият том е написан, за да се прослави. Мария Хаджийска иска да защити името на баща си и започва да рови из архива му, убедена че той е оставил стенографски записки. Известният журналист Стефан Продев е съпричастен към нейните усилия и й дава възможност на страниците на в. „Народна култура“ да публикува откритията си. Мария подрежда листче по листче намерените неномерирани стенографски записки и успява да дешифрира 200 страници. Така третият том от многолетния труд на Иван Хаджийски се появява на бял свят.