Има езици, на които компромис и компрометирам се изписват с една и съща дума. Българският уж не е между тях, но практиката отдавна е заличила и тук буквените различия. Изборите за 43-то народно събрание произведоха картина, която дава богати възможности за сблъсък и конфронтация и твърде ограничено поле за разбирателство и съгласие.
Нито една от осемте формации, прескочили прага, не е декларирала предварително близостта си с някоя от останалите седем. Те се конкурират не просто една с друга, но и вътре в рамките на четири отделни лагера, на
четири минипарламента
ГЕРБ и Реформаторският блок спорят за дясното и драматично се колебаят може ли да намерят допирни точки и на каква цена. БСП и АБВ се състезават в левия коридор. ДПС и „България безцензура“ са си харесали място в центъра и роля на балансьор, която обаче подобава само на един играч, а не на повече. Патриотичният фронт и „Атака“ имат достатъчно дълга биография на непримиримост в националистическия спектър.
Нито един от споменатите лагери не може сам да формира мнозинство. И същевременно всяка партия знае, че участието в мнозинство в деликатен момент като сегашния надува платната на нейния конкурент в собствената ниша.
И така, дошло ли е времето за големия компромис между партиите? Според социологическите проучвания хората отдавна го искат. Мнозинството българи предпочитат политиците да седнат и да се разберат, вместо да водят неспирните си позиционни войни. Конфронтацията уморява.
Вече точно две години - след кампанията за ядрения референдум, обществото пребивава в постоянна предизборна и следизборна кампания, насечена от протести и контрапротести, оставки и контраоставки, четири правителства, три парламента и всевъзможни други вълнения.
Омразата
стигна неподозирано високи стойности. Подготвена от управленския стил на кабинета „Борисов“, разделящ страната на добри и лоши, на наши и ваши, тя неудържимо заля политическото говорене и се настани във всички политически теми. Вече никой не помни кога за последен път е имало лидерски дебати преди избори. Сигурно на лидерите ще е странно, ако трябва да се явят на следизборен дебат по приоритетите на страната. Няма да знаят как да се държат.
Компромисът е нож с две остриета. Изглежда благороден жест, наистина. Отстъпваш от позициите си в името на България. Правиш крачка назад заедно с другите, за да може да бъдат решени проблемите на хората, на икономиката, на бюджета. Националното съгласие е основата на развитие. Нации в тежко политическо разделение трудно може да вървят напред.
Но ако някои виждат в компромиса национално съгласие, други веднага ще открият пръста на задкулисието. Щом партиите са се разбрали, не може всичко да е изнесено на масата, много неща ще са останали под нея. Щом са се обединили, то не е за доброто на родината, а на гърба на обществото. Когато всички са във властта, народът е в опозиция. Казано по различен начин, дори партиите да имат искрено желание за компромис, то лесно може да бъде компрометирано.
Погрешно е също да мислим, че компромисът непременно означава коалиция. Най-красивият вариант би бил партиите да се разберат около дневен ред на националните приоритети, които следващото управление ще реализира, а опозицията ще подкрепя. Много трудно постижимо е не само защото
българската представа
за опозиция
автоматично изключва вот в подкрепа на правителството по централен, ключов въпрос, но и защото политическите сили у нас така и нямат ясна визия кои са важните приоритети и как те могат да бъдат подредени в смислена, единна и приемлива за всички програма. Кои ще бъдат тези приоритети? Всички против олигархията? Съмнително е в актуалната си слаба форма българските партии сериозно да се ангажират с това.
Компромис, разбира се, е изобщо да се излъчва правителство в тази ситуация. Може би най-изгодно би било всеки да прехвърля топката към другите, за да не се изложи и да не загуби много. Но все пак май ще стане. Избирателят даде толкова голяма дистанция между победителя и втория в класирането, че ГЕРБ не може да се скрие от властта. Никой няма да им прости, ако не поемат отговорност при 17% разлика. И ще го направят въпреки задължителния в началото на всеки пазарлък театър на неохота и мъченичество.
Всъщност
никой не иска нови
избори
в началото на януари. Не ги искат гражданите, на които им е писнало да се явяват пред урните, без да виждат смислена посока, която би ги вдъхновила. Не
ги искат медиите, които директно призовават политиците да седнат на масата.
Не ги иска бизнесът, който знае колко губи от цялата неопределеност, не може да се възползва от редица европейски програми, не може да разчита на администрация в преходното време от парламент към парламент, наясно е с бягството на инвеститорите и предпазливостта на банките в несигурна среда.
Избори не иска служебният кабинет, защото Плевнелиев бърза да се отърве от отговорност, преди зимата да е направила отговорността горчива. Избори не иска и победителят ГЕРБ. Изглежда изкусително след получените резултати да играеш вабанк. Да излезеш на екрана и да обясниш, че с всичките претенции и капризи на малките формации нищо не може да се направи, и да поискаш хората да ти гласуват абсолютно мнозинство през януари, за да може да я има България, вместо да затъва в игрите на реформатори, патриоти, азбукари, цензори и прочее.
Но Борисов не е по рисковете и знае, че може да ядоса народа и да загуби всичко в един януарски вот. Той не иска избори и по друга причина. Страх го е, че на тях ДПС ще се представи още по-добре и българският парламент и политика ще зависят още повече от тях и още по-малко от него, Бойко Борисов. Избори не иска и БСП, силно притеснена, че е започнала да се търкаля по нанадолнище и един бърз вот ще я завари на още по-ниска позиция.
Избори не иска и никоя от малките партии. Макар да нарекоха 5 октомври „победа на малките“, всички те, включително Реформаторският блок, се боят основателно, че втори шанс за попадане в парламента толкова скоро може и да не получат. ДПС единствено е готово за избори, но май не държи те да се случат. Сегашната конфигурация ги удовлетворява. И след като никой не иска да тръгнем отново към секциите, някакъв компромис ще има.
Можем да гадаем какъв точно. Но
даден брой партии
трябва да се разберат
по няколко теми. Какво да правят с КТБ и как да избегнат отваряне на кутията на Пандора с всички рискове за стабилността на страната, които това може да причини. Как да актуализират бюджета, какъв заем да вземат, от кого и кой при какви условия и за какво ще го харчи. Какво и в полза на кого да заложат в разходната част на бюджета за следващата година.
Какви стъпки да предприемат за отключване на редица европейски средства, за да спрат прогресиращото задлъжняване от българска страна и да успокоят растящата нервност на ДПС по въпросите на европейските пари. Какво да решат за проекта „Южен поток“, който отново идва на дневен ред със симптомите за намаляване на руско-европейското напрежение. Вероятно има и още. Но става дума за неща, които сега никоя партия не може да реши сама и които не могат до безкрайност да бъдат прехвърляни на Близнашки.
***
Така че компромис навярно ще има. Няма да бъде толкова прозрачен и честен, колкото ни се иска, но българският политически живот на този етап не позволява нещо много по-различно. Разбира се, той може да бъде медийно опакован и продаден като героизъм, готовност за саможертва, върховна отстъпка. Ще минат месеци и традиционният въпрос „кой“ във варианта „кой печели“ ще ерозира обществената удовлетвореност от драматично постигнатото съгласие. Ето защо пак не е сигурно, че партиите, които участват в компромиса, ще имат изгода от това.
Може да излезе, че партиите извън компромиса въпреки първоначалните негативи и обвинения в тесногръдие и безотговорност ще имат по-добри шансове за времето, в което такъв общ, голям, истински компромис трябва да бъде направен. А това време наближава. Просто се боя, че няма да е този път.