12441 | 9 окт. 2014 | 15:23

Проблемът на нас, българите, е в опростенческата ни представа за коалициите

Гласуване в Народното събрание. Какъвто и проблем да се решава там, ние, българите оставаме в плен на „магическото“ число 121. Не парламентът контролира изпълнителната власт, а премиерът търси в парламента опора, за да управлява комфортно и както си иска.

И добри, и лоши неща се случиха в България на 5 октомври. Обратно на вицовете обаче ще започна с добрите. „Моделът на демокрация“, към който теоретично принадлежим, е описан от политолога Аренд Лийпхард. И първата му особеност е „участие във властта чрез широки коалиции“, от които са изолирани само „сериозните антисистемни фактори“. От тази гледна точка май за първи път в прехода пред България се открива възможност да „влезе“ в модела и на практика. Вярно е, че у нас самата дума „коалиция“ често предизвиква отвращение. Но причината не е в самото понятие, а в начина, по който го практикуват политиците ни - като безпринципни съглашения, които са предимно, ако не и само в тяхна изгода. Но ако се реализират според европейските правила, „широките коалиции“, особено в периоди на криза, са много полезни, че и направо целебни Примери дал Бог - от Италия, Франция и Белгия веднага след Втората световна война, та до Словакия в края на 90-те години на XX век. 

Проблемът на нас, българите, обаче е в опростенческата ни представа за коалициите. В нея е залегнало едно „магическо“ число - 121 (депутати), и толкоз. Имаш ги - управляваш. Нямаш ги - крадеш депутати и пак управляваш. Иначе отиваш в опозиция. Сърбали сме попарата и на трите варианта. Но не сме пробвали четвъртия, най-добрия, пък и най-важния. В европейската практика пълната му формулировка е „широка коалиция на общите интереси на консолидиран политически елит“. Забелязвате ли разликата? Не се говори за „абсолютно мнозинство“ (у нас 120 + 1), защото подобна коалиция може и далеч да го надхвърли. Ударението се поставя върху други две неща - „общи интереси“ и консолидация около тях на „елита“, т. е. на онези, които сме избрали да ни управляват. И тук стигам до първото „добро“. Звучи и парадоксално, но то е, че сме в криза. И може да приемем, че „общият интерес“ е излизането ни от нея. Нататък става по-лесно. 

„Общият интерес“ се разгръща

в конкретни задачи, които не търпят отлагане. Впрочем след изборите почти всички политици май изведоха някои от тях - онези около които биха могли да търсят консолидация. Очертаха нещо като скелета на нов „обществен договор“ (по Русо). 

• Щом е очевидно, че няма да минем без актуализация на бюджета, защо парламентът да не започне работата си с такъв закон?

• Може ли да се постигне общо политическо съгласие по стабилизиране на банковата система, за да избегнем наказателна процедура откъм Европейската комисия?

• Ще продължим ли да рискуваме с поредното неусвояване на еврофондовете?

• Кога най-сетне ще излезем с ясна национална концепция за енергийната ни стратегия, или безропотно ще чакаме чисто политически решения на ЕС, търпейки и безчинствата на
ДКЕВР върху гърба на населението?

• Какви незабавни законодателни промени са необходими в сферите на правосъдието и вътрешния ред?

• Как с общи усилия да се противопоставим не само на набиращата скорост бежанска вълна, но и на опасността от проникване на ислямски фундаменталисти в страната?

• Ще се споразумеем ли най-сетне за структурна административна реформа, или - при намаляващо население и изтънял бюджет - данъкоплатецът ще продължи да хрантути нарастващата армия от чиновници?

• Докога ще се делим на „фили“ и „фоби“, на „рубладжии“ и „доларджии“, вместо най-сетне си избистрим критериите и започнем да водим балансирана външна политика?

Вероятно към тези „болни“ теми може да се добавят и поне още толкова. По-важни обаче са други три неща. Първо, че всяка тема не само може, но и задължително трябва да бъде „разписана“ по германски образец в детайли, които наистина да обединят интересите на всички политически сили, независимо дали се обявяват за „десни“ или за „леви“.
Второ, че ако някоя от парламентарно представените партии откаже диалог и участие в работата по тях, тя автоматически отпада от категорията „национално отговорна“ и отива
в тази на „обикновен властогонец“.

И трето - при това положение „големият въпрос за 121“ просто отпада. Защото и в теорията, и в европейската практика има понятие „правителство на не-недоверието“ Ако изпълнява постигнатите съвместни договорености, то може да управлява не само без „собствено“ парламентарно мнозинство, но и без да е под постоянна заплаха от вотове на недоверие. Та това може да стане и „първото добро“ след 5 октомври. Второто обаче е поне също толкова важно. Дотук в прехода робуваме на „заклинанието 121“ (доскоро му викахме и „златния пръст“). И всеки, който го постигне като бройка депутати и стане премиер, неизменно го тълкува като „щом ги имам, значи държавата - това съм аз“. И никой от тях не се замисли, че по този начин обръща с главата надолу чл. 1 от конституцията. Защото във всяка „република с парламентарно управление“, както пише в чл. 1, изпълнителната власт е подчинена на Народното събрание. Сиреч, тя не само се излъчва, но и се контролира от законодателната - неща, които досега в България никога не са спазвани.

А ако започнем

да налагаме този контрол

наистина, влизаме в европейско-континенталния „модел“ на демокрация. Където въпросът кой точно ще е начело на правителството остава на заден план. (Това съществено го отличава от „островно-английския модел“, при който лидерът на победилата партия автоматично става и премиер.) Вярно, повечето европейски конституция, а и нашата указват, че „първият по сила е първи и по право“. Но - внимание - не като личност (име), а като парламентарна партия. Пък ако и по двете се постигне общо съгласие сред „елита“, още по-добре...

А сега и за „лошите“ неща. Първото дойде отвън, от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ). Шефката на наблюдателите й за изборите у нас се усъмни, че били подготвени и проведени в условията на „силно съмнителна от гледна точка на закона система“. Тя изрече и куп други неща, но важното в случая е, че май писа „три на релси“ на служебното правителство за изпълне- нието на уж основната му задача. А освен, че

подобна оценка е направо срамна

за оглавяващия го университетски професор, тя е не по-малко тъжна и за онзи, който го е избрал и назначил. А пак според конституцията вторият (президентът) „и представлява Република България в международните отношения“ (чл. 92, ал. 1)... Второто лошо е, че наблюдателите на ПАСЕ са прави. Не знам те какво точно са видели, но на мен ми стига и това, което излезе по медиите. Изборната картинка, описана от Алеко за „онази България“ от края на ХIХ век, взе да ми се струва абсолютно аматьорско изпълнение. Хеле пък като чух, че наред с циганите в „тази България“ - от началото на ХХI век, прекупвачите на гласове вече не „прескачат“ и студентите. Бе „модерни времена“...

Следователно вариантите са два. Или „политическият елит“ ще избере посоката на двете добри неща, които може да ни се случат след 5 октомври:

1. делово и отговорно съгласие;

2. реален парламентарен контрол. Или пък България трайно ще е „представлявана в международните отношения“ само от лоши неща.

А иначе да си припомним, че първия вариант го пише и над главния вход на Народното събрание...