40420 | 9 окт. 2014 | 16:00

Кървав мач между „Динамо“ Загреб и „Цървена звезда“ става предвестник на войната

Футболните стадиони на Балканите винаги са били огледало на процесите в обществото, а агитките са любим инструмент в ръцете на националисти, на престъпни групи, на религиозни общности, че и на сериозни водещи партии. Из региона няма значима футболна нация, в която ултрасите да не играят роля във вътрешнополитическия живот.

Обикновено тяхната поява в предните линии е предвестник на бурни събития с ужасяващи последици, окъпани в кръв. Безспорен шампион в жанра е прекъснатият футболен мач между „Динамо“ Загреб и „Цървена звезда“ Белград през вече далечната 1990 г. Това е класическа футболна война, която впоследствие се пренася на реалното бойно поле. Си Ен Ен я обяви за едно от петте спортни събития в историята, които са „променили света“. Това не е случайно - преди четвърт век скромният на вид стадион „Максимир“ става свидетел на драма, много по-съдбовна от всичко, виждано някога на „Уембли“, „Ноу Камп“ или „Маракана“. Там започва разпадът на Югославия.

„Динамо“ - острието на хърватския национализъм

Загреб, 13 май 1990 г. На този ден още със слизането от влака в хърватската столица 3000 „делие“ (най-яростните привърженици на „Цървена звезда“) всяват смут и безредици по улиците на града. Откровено търсещи сбиване, те ще намерят война. Тя ще продължи близо 5 години, ще коства десетки хиляди жертви и ще разруши живота на милиони...

Тогава Югославия представлява крехък пъзел от етнически групи, до този момент крепен от наследството на маршал Йосип Броз Тито. Разпадът на СССР консолидира националистическите настроения не само в границите на комунистическата империя, а и в цяла Източна Европа, но най-вече на Балканите. В резултат през следващите две десетилетия от едва шест (Югославия, Румъния, България, Албания, Гърция и Турция), броят на държавите на полуострова ще набъбне двойно.

На футболната карта нещата не са по-различни. Когато „Динамо“ се появява на сцената (след Втората световна война) и избира да играе с червено-бял кариран спортен екип (цветовете на Хърватия), Белград веднага налага вето. Клубът от Загреб намира вратичка, като поставя червена звезда върху фланелките. В продължение на 45 години „Динамо“ акумулира националистически дух, който се проявява особено в мачовете с отборите от югославската столица, за разлика от другия хърватски гранд „Хайдук“ Сплит, останал верен на режима (почетен президент на отбора е самият Тито, чийто баща е хърватин).

Момент за историята: Звонимир Бобан (вдясно) атакува полицая на терена на „Максимир“

„Футболът е като война, но без стрелба“, пише Джордж Оруел. На 13 май 1990 г. крайният национализъм в агитките на „Динамо“ и „Цървена звезда“ ражда футбол със стрелба. Само след 13 месеца ще се стигне до първия военен конфликт - десетдневната война за Словения. И след още 3 месеца - до клането във Вуковар, при което стотици цивилни хърватски граждани са избити от сръбските сили, а десетки хиляди са депортирани. В навечерието на мача обаче се провеждат първите демократични избори в конфедерацията и в почти всички републики националистите печелят мнозинство. Настроенията са ясни. Хърватите и другите малцинства предвкусват независимостта. Сръбският лидер Слободан Милошевич обаче има други планове...

С Аркан в челните редици

Двубоят реално няма футболен заряд. Три дни по-рано „Цървена звезда“ е подпечатал и на теория шампионската си титла на Югославия за сезон 1989/1990 г. Точките не интересуват никого, но напрежението се носи във въздуха. Сръбските фенове носят киселина, за да прогорят оградите на стадиона. И двете агитки са въоръжени с камъни. Както „делие“, така и „лошите сини момчета“ (ултрасите на „Динамо“), са подготвени за битка. С наближаване на почивката (при 2:1 в полза на домакините) сръбската агитка, водена от Желко Ражнятович-Аркан, разбива седалките и атакува с тях хърватските запалянковци от близката южна трибуна. От другата страна полицията първоначално удържа най-крайните привърженици на „Динамо“, струпани в северния сектор. Миг по-късно „делие“ преодоляват оградите. Малобройните в тази част на стадиона хървати попадат в ръцете на сръбските тифози. Щастливците се спасяват, но не са малко прегазените и пребитите. Полицията, контролирана от централната власт, „странно“ не реагира на случилото се. Долу на игрището цари паника, а футболистите на „Цървена звезда“ (сред които бъдещият защитник на ЦСКА Илия Найдоски) бързо се прибират в съблекалнята. В северната трибуна напрежението избива и хърватските ултраси нахлуват на терена. В този момент започва истинският „мач“...

Доста от футболистите на „Динамо“ вземат активно участие в баталията. Докато фен, паднал на тревата, получава удари с палка, капитанът Звонимир Бобан помита полицая в кунг-фу стил (с двата крака напред). Според очевидци в този момент се чува команда „стрелба“, в отговор на което група фенове наобикалят футболиста, за да го предпазят и да му осигурят безопасно бягство. Някои от членовете на „делие“ атакуват с ножове и викове „Загреб е Сърбия“ и „Ще убием Туджман“ (бъдещия президент на новата хърватска държава). По-късно те ще влязат в паравоенните структури на Аркан, познати като „тигрите“, и ще участват в кланетата при Вуковар и Сребреница.

От трибуните - в окопите

С помощта на подкрепления полицията въдворява ред едва след 70-минутна битка, резултатът от която са 138 ранени и 147 арестувани. Звонимир Бобан получава 6-месечно наказание да не играе футбол, което го лишава от участие на световното първенство в Италия. Бъдещата звезда на „Милан“ обаче в нито един момент не съжалява за постъпката си. Впоследствие е издигнат в ранг на национален герой.

„Останах на терена. Рискувах живота, кариерата си и всичко, което славата може да ти донесе, в името на един идеал, на една кауза. Хърватската кауза“, разказва той.

Ударът на Бобан е символичен момент. Година по–късно вече не се разменят юмруци и ритници, а куршуми и гранати - Хърватия и Сърбия са във война. Феновете сменят клуба с армията и отиват в окопите. Някои никога не се завръщат. Днес пред стадион „Максимир“ има паметник на „лошите сини момчета“, паднали за националната независимост. Той е сакрално място за местните футболни фенове.

Вакханалията на терена в Загреб нажежава докрай политическата и етническата обстановка в Югославия, но парадоксално не се отразява на представянето на „Цървена звезда“, нито на националния отбор, поне на първо време. Само три дни по-късно „звездашите“ оформят златен дубъл с победа на финала за купата на страната над „Хайдук“ с 1:0. Седмици след това Репрезентацията играе блестящо на Мондиал'90, където е спряна едва на четвъртфинал от Аржентина на Марадона с дузпи. Тогава за последно един до друг играят сърби, хървати, босненци, словенци и македонци. Мнозина са на мнение, че ако поколението на „Пикси“ Стойкович, Просинечки, Бобан, Шукер, Бокшич, Панчев бе съхранено в един екип, е щяло да стъпи на европейския връх в Швеция две години по-късно. Теория, която се потвърждава от триумфа на „Цървена звезда“ в Купата на европейските шампиони през 1991 г.

Вместо това, сърби и хървати се оказват от двете страни на барикадата. С разбити отбори и воюващи държави, през 1994 г. от окопите те гърмят сватбарски с калашници след всяка победа на Пеневата чета по американските терени...

Шукер се поклони на гроба на хърватския „фюрер“

Анте Павелич (вдясно) на визита при Хитлер

Противно на някои схващания, Хърватия не е хомофобска или расистка държава. В парламента крайнодесните и националистите нямат широко представителство. Фашистките и расистките символи и движения са извън закона и като цяло страната упорито се опитва да скъса със спомена за „Усташа“ - хърватското крайнодясно революционно движение от годините преди и по време на Втората световна война.

Кървавият конфликт със Сърбия през 90-те години на миналия век обаче посъбуди радикалните идеи, които и до днес не са чужди на някои харизматични фигури от хърватското общество. Иконата на местния футбол Давор Шукер, който в момента оглавява футболната федерация на страната, е един от ярките примери. Легендарният нападател, голмайстор №1 на Мондиал 1998, посети гроба на хърватския „фюрер“ Анте Павелич месеци преди трансфера си в „Реал“ Мадрид през 1996 г. Запитан от испанските журналисти за причините, футболистът отговори: „Всички добре знаят какво отстоява Давор Шукер. Аз винаги ще се боря за Хърватия. Отидох там така, както други посещават Берлин или Аушвиц.“

През Втората световна война Павелич е марионетката на Хитлер в сложната политическа ситуация в Югославия. Той оглавява борбата на хърватите срещу сърбите и създава мрежа от концентрационни лагери. След края на войната е обявен за военнопрестъпник и дълго е преследван от международната общност.

Предшественикът на Шукер начело на футболния съюз - Влатко Маркович, който почина преди година, също се замеси в подобен скандал. В навечерието на Евро 2012 (в Полша и Украйна) Маркович обяви, че хърватският национален отбор няма да последва примера на повечето от другите селекции и няма да посети Аушвиц. „Далече ни е. Ще отидем до Катинската гора, където 20 хиляди полски офицери бяха убити от съветската власт“, каза Маркович. В крайна сметка под натиска на медиите той изпрати делегация до Аушвиц.

Самият той обаче не отиде.