15637 | 13 окт. 2014 | 09:29

Прагматизъм вместо нарцисизъм – формулата, която праща Меркел в историята

16 декември 2013 г., (от ляво на дясно) Зигмар Габриел, Ангела Меркел и Хорст Зеехоф подписват 185-страничния договор за коалиция.

Коалиция? Мислите, че това е нещо елементарно? Че се прави за ден-два? Бъркате. Коалицията е тънка работа. Отнема месеци, понякога и повече. Изисква къртовски труд за съгласуване на позиции, които понякога са диаметрално противоположни. Но не е нещо невъзможно, ако има политическа воля. Доказват го европейски примери.

Спечели си изборите, ела тогава при мен, и ще ти помогна. За обещанието на Ангела Меркел разказа сам Бойко Борисов пред „Преса“ месец преди парламентарния вот в България, изправил политическите лидери пред необходимостта да търсят пътища за сътрудничество. Пари от еврофондовете и германски инвестиции едва ли ще завалят и все пак желязната канцлерка може да помогне на България - с блестящ пример за това как се водят успешни преговори за коалиционен кабинет.

Сто осемдесет и пет страници. Точно толкова е дълго коалиционното споразумение между десния Християндемократически съюз (ХДС) на Ангела Меркел и Социалдемократическата партия (ГСДП) на Зигмар Габриел, сключено на 16 декември 2013 г. Двамата лидери заедно с Хорст Зеехофер - шеф на баварското крило на ХДС - Християнсоциалния съюз (ХСС), сложиха подписи под документа цели 85 дни след федералните избори на 22 септември.
Събитието е толкова дълго чакано, че съкращението „ГроКо“ (от немското Grosse Кoalition - голяма коалиция) е избрано за дума на 2013 г. в Германия.

Първи сондажи - часове след вота

За федералната република подобен широк съюз между леви и десни е едва трети от Втората световна война след кабинета на Курт Георг Кийзингер (1966-1969) и първото правителство на Меркел (2005-2009). През есента на 2013 г. канцлерката беше изправена пред необходимостта отново да търси подкрепа на основните си политически противници, въпреки че подобно на Борисов спечели трети поредни парламентарни избори - при това с безпрецедентна подкрепа.

Въпреки че прави отстъпки пред коалиционните партньори, Меркел остава главната фигура в управлението на Германия. 

ХДС получи 41,5% от гласовете на германците и остана само на пет депутата от мнозинство в 651-местния Бундестаг. Но традиционният му коалиционен партньор - Партията на свободните демократи, не можа да влезе в парламента с 4,8% подкрепа при 5-процентен праг.

„Тази вечер има защо да празнуваме“, каза Меркел на 22 септември вечерта. Рано на следващата сутрин започнаха сондажи за нов коалиционен партньор.
Логично изборът пада на ГСДП - втора сила с 25,7%, след като другите две, влезли в парламента, партии - Левите (11,9%) и Зелените (10,7%), са още по-далеч в политическия спектър от десните на Меркел.

Червен референдум

Официално преговорите между ХДС и ГСДП започнаха месец след вота. Времето бе необходимо за вътрешни преговори в редиците на социалдемократите, мнозина от които бяха песимисти по отношение на един нов съюз с Меркел. Колебанията бяха обясними: през 2009 г., след като изкараха 4 години в ролята на малък коалиционен партньор на всемогъщата фрау, червените регистрираха най-слабия си резултат на избори в следвоенната история.

Конгрес на ГСПД одобри преговорите да започнат, но постави условие - финалната сделка да бъде подложена на референдум между всичките 460 000 членове на партията. Ходът се оказва стратегически триумф за Габриел. В следващите седмици той използва заплахата от отхвърляне на споразумението, за да изтръгне редица компромиси от Меркел.
Социалдемократите изготвиха и списък от 10 основни свои искания, от които категорично нямаше да отстъпят.

Преговори при пълно мълчание

Така се стига до 23 октомври 2013 г., когато в канцлерството се събират Меркел, Габриел и Зеехофер заедно със 75 близки свои сътрудници. Те обявяват началото на преговорите и дават тон за компромиси. Времето за търсене на съгласие е строго определено - до 27 ноември. Целта е евентуалният нов кабинет да бъде одобрен от Бундестага преди Коледа и най-голямата икономика в Европа да влезе в 2014 г. с действащо ново правителство. В проправянето на пътя към него са включени цели 250 преговарящи от трите партии.

Условията за успешен съюз

Четири условия за успешна коалиция формулира известният професор по политически науки Сидни Тароу, чийто труд „Социални движения и спорни политики“ се смята за настолно четиво при формирането на съюзи между различни играчи.
1. Страните трябва да формулират общата цел, която ги събира заедно.
2. Те трябва да имат доверие една в друга за това, че действително са се посветили на общата цел.
3. Необходимо е коалицията да изработи механизми, чрез които да се избегне разпад при различие в мненията.
4. И накрая - и двете страни трябва да печелят от съюза.
Предложените от Тароу условия съвпадат и с определението на самия термин, описан в учебници по политически науки: „Коалицията е временен съюз между две и повече групи. Целта е постигане на повече влияние, отколкото всеки от играчите може да постигне сам.“  

Създават се 12 отделни преговорни комитета, които разглеждат проблеми в различните ресори - икономика, енергетика, образование, сигурност и т.н. Всеки от тях има двама съпредседатели - от левите и от десните. Един от тях по-късно ще стане министър в съответната област.
Всяка седмица постигнатият напредък (и препятствия) в някоя от сферите се обсъжда на обща среща на тримата лидери.

Мълчанието през едномесечните преговори е пълно. Медиите в страната се надпреварват да предричат краха им заради „безобразното изнудване на тези надути социалдемократи“ (по определението на сп. „Шпигел“), които се държат, „сякаш са спечелили изборите“ (сп. „Икономист“).
В ранните часове на 27 ноември всичко става ясно: след безсънна нощ и 17 часа финални преговори тримата големи си стискат ръцете и се подчиняват на настроенията на немския народ, огромната част от който настоява за сделка.

Успех за левите, триумф за консерваторите

„Чудесното на тези преговори е, че се изслушахме. Това невинаги се подразбира в политиката. Още Конрад Аденауер казва, че двама души с напълно еднакво мнение не могат да свършат много“, казва Меркел тогава.
Междувременно 76% от социалистите, или над 360 000 членове на партията, гласуват „за“ коалицията.

Така на 16 декември е под­писан 185-страничният договор, озаглавен „Насоки за бъдещето на Германия“. По всеобщо мнение той е огромен успех за левите. Меркел отстъпва пред основните им искания и не кара преговарящите да прекрачват „червените линии“ на социалдемократите, формулирани по-рано. Приема главното им предизборно обещание: въвеждане на минимално почасово заплащане 8,5 евро от 2017 г. Одобрено е свалянето на пенсионната възраст от 67 на 63 г. за служители с 45-годишен трудов стаж.

Правителството се ангажира публично през следващите пет години да не вдига данъците и да контролира увеличението на наемите в част от големите градове. Цената на всички тези социални мерки се изчислява на 23 млрд. евро.
ХДС взема пет министерства и разбира се, канцлерския пост заедно с този на финансите. Партньорите й от ХСС получават три кресла, а ГСДП - шест, сред които икономическия портфейл и външните работи.

За мнозина в дясното политическо пространство отстъпките са твърде големи.
С типичното си хладнокръвие Меркел обаче доказва, че компромисите си заслужават. Въпреки завоя наляво нейният кабинет остава стожер на политиката за икономии, която продължава настойчиво да налага на целия континент. Ролята й на доминиращата фигура в живота на Федералната република не просто остава непокътната, тя е бетонирана за пореден път с „прагматизъм вместо нарцисизъм“ (в. „Цайт“).

Никой извън границите на Германия не забеляза промяна в политиката на Берлин. Меркел остава в канцлерството за девета поредна година и си осигурява място в историята като третия (засега) най-дълго управлявал канцлер в новата история след Хелмут Кол и Конрад Аденауер. 

Споделената власт е характерна за Европа

Великобритания е една от малкото европейски държави, където коалицията е рядко явление. Поглед назад към историята показва, че политически съюзи се формират само във вихъра на тежки кризи - през двете световни войни и през 30-те години след тежката икономическа депресия. Управляващите в Лондон се стараят по този начин да създадат усещането сред хората, че водената политика е единствено правилната.

Причината за традиционната еднопартийност на кабинетите на Острова се крие в избирателната система - мажоритарна, с едномандатни райони, където е установен принципът „победителят печели всичко“. Така по-малките партии нямат реален шанс за сериозно представителство в парламента.
Затова и настоящото правителство между консерваторите на Дейвид Камерън и либералдемократите на Ник Клег - първата коалиция от 1945 г., беше прието с изненада.

За разлика от Острова на континента правителства на две или повече партии са почти норма. С изключение на Унгария (където дясната партия „Фидес“ на Виктор Орбан е абсолютен хегемон), Македония (водена от 2006 г. от Никола Груевски и неговата ВМРО-ДПМНЕ), Испания (начело с десния Мариано Рахой), Словакия (чийто премиер социалдемократ Роберт Фицо води първи еднопартиен кабинет от 1993 г.) и Андора и Малта, в повечето европейски държави управляват коалиционни правителства.

Белгийците са шампиони по протакане

Белгия е страната, която държи световния рекорд по протакане на преговори за формиране на съюзен кабинет. Държавата, домакин на европейските институции, остава без правителство цели 541 дни след изборите на 13 юни 2010 г.

Хиляди участници в „Марш на срама“ (2011 г.) настояват белгийските политици да намерят път към съюз. 

Подобно на българските избори, и в Белгия народът вкарва в парламента много партии - цели 11. Никоя от тях няма повече от 20%. Невъзможността да постигнат консенсус помежду си има просто обяснение: първа политическа сила е националистическият Нов фламандски съюз, който иска отделяне на говорещата фламандски северна област Фландрия. Втора е социалистическата партия от франкофонския южен регион Валония.
Напрежението между двете части на Белгия (Северът обвинява Юга, че е зависим от икономическите субсидии на Фландрия) се пренасят и на масата за преговори между партиите.

Под натиска на улицата, където всяка седмица се организират шествия под наслов „Срам“, четири фламандски и четири валонски партии подписват т.нар. Договор за шеста държавна реформа, който пренасочва част от правомощията на федералното правителство към регионалните. Отказът на Новия фламандски съюз (НФС) да подпише споразумението го оставя и извън новоформирания кабинет на Елио ди Рупо от валонската социалистическа партия.

Правителството обаче пада след европейските избори през май т.г., а сценарият с безкрайните преговори се повтаря отново, но „протакането“ трае далеч по-кратко време. Белгия се сдоби с най-младия си премиер - Шарл Мишел, заклел се в събота след точно 138 дни преговори.
Мишел ще е начело на коалиция, наречена в медиите „Камикадзе съюз“. В него Реформаторското движение на младия премиер ще си партнира с три фламандски партии, между които за първи път е и сепаратисткият НФС.