91214 | 11 ноем. 2012 | 10:50

Интервю на Христо ХРИСТОВ за таланта и съвършенството, бащинството на балканската музика и сълзите на кошутите

Къде се намира село Вълкович, маестро, и какво те свързва с него?

- Това е селото на майка ми Зелиха, тя е родом оттам. Мъничко китно селце в община Джебел с има-няма 150-160 души население. Баща ми, който пък е от хасковското село Маслиново, я харесал, докато свирел на една сватба в онзи край, двамата се влюбили от пръв поглед. От любовта сме се появили аз, двамата ми братя и двете ни сестри. Впрочем имали сме още една сестра, но тя е починала. Аз съм второто им дете.

Всички ли са свързани с музиката?

- Ами то, като се родиш в се- мейство на музиканти, какво друго ти остава? Братята ми свирят на саксофон и ударни инструменти. Като деца в Чамдере, сегашния кърджалийски квартал „Боровец“, си бяхме спретнали биг бенд, много харесвах още оттогава джаза и подражавах на Вили Казасян. Баща ми обаче, Мехмед Папа- зов, не даваше да пипам кларинета му, опасяваше се, че имам слабички дробове. Вардеше ме и затова ми купи акордеон и с него няколко години ходих да свиря в читалищната школа. Тайно обаче се научих да свиря на зурна, дядовия инструмент. Трябва да съм бил 7-8-годишен, когато татко разбра за мерака ми и махна с ръка - каквото ми било писано. Тогава стъпих и за пръв път на сватбарски подиум.

 Как стана така, че остана без диплома в онези времена, когато основното образование беше задължително?

- Ами как да ходиш редовно на училище, като поне три дни в седмицата си по сватби? 13-годишен вече бях на заплата като оркестрант в тогавашния ресторант „Москва“. Диплома все пак взех, ама на дърти години. Вече бях в Стара Загора, имах мерак да се запиша в Консерваторията, проф. Петко Радев беше видял, че в свиренето ми има хляб. Записах задочно в сградостроителния техникум и го завърших по съкратената процедура. Точно тогава пък взеха, че закриха задочния курс в Консерваторията. Късмет... Ама наскоро разбрах, че не съм единственият музикант без диплома за висше. Оказа се, че и цигуларят Васко Василев, дето е професор в Лондон, едва сега довършва тукашното си образование.

 Първата мелодия, която ти хвана сърцето?

- Ееее, вече съм на 60 г., караш ме много назад във времето да се връщам. Със сигурност ще е била някое хоро на Петко Радев. Той си ми беше любим от малък. Иначе в първата плоча на „Балкантон“ записах Ивайловското хоро, дето можеш да го чуеш по пазарджишките села.

Има една песен „Не каз- вай, либе, лека нощ...“, чувал съм, че музиката и текстът са твои.

- Правилно си чул. Мои са, ама що музиканти храниха семействата си с нея, не можеш ги изброи на пръсти. Написах я за Мария, дето 7 г. я обичах тайно и все се надявах да ми обърне внимание. Току-що бя- хме направили оркестър „Тракия“. Бяхме аз, акордеонистът Нешко Нешев, Георги Михалев на ударните, с нас пееха Недялка Керанова и Елена Чаушева. На тълпи идваха да ни слушат, ама аз си бях харесал Мария Карафезиева. Тя по онова време беше съпруга на колегата музикант Али Гарджев и не идеше да и кажа в прав текст за чувствата си.

Има и още една - „Болна ми лежи Марийка“...

- Ох, не отваряй дума за нея, че Мария и до ден днешен се сърди, като я чуе. Заради това и не сме я включили в някой от дисковете. Ама съм го решил, в следващия ще го сторя и тя ще я пее!

 Много ли още песни от- състват от дисковете и грамофонните ти плочи? И защо вече 22 г. не издаваш в България? Липсват спонсори или няма интерес от звуко- записните компании?

- Песни и мелодии колкото искаш, само дето диск, направен в България, е труд, хвърлен нахалост. Плащат ти за едно, а продават 10 пъти повече. Друг е въпросът къде и как ги продават, защото, ако речеш да минеш по музикалните магазини - няма да откриеш нищо от оркестър „Тракия“. Може много лоши неща да си говорим за България отпреди промените, но ако не друго - ред имаше по отношение на авторските права.

Напоследък титулуват Горан Брегович като баща на балканската музика.

- Ами така ще е, като на нас ни забраняваха да свирим тази музика в онези години. А всъщност в България положихме основите на това свирене. Само дето не можехме да го покажем навън. Защото за пръв път прекосих границата през 1988 година.

Вярно ли е, че си бил арестуван и дори те очаквалсъд заради една турска мелодия?

- Вярно е, беше в разгара на т.нар. възродителен процес. Свирехме на сватба в Хасково, на второто денонощие домакинът помоли за това парче и ние от немай-къде го изпълнихме. На другата заран ни задържаха в милицията. Тогава тези мелодии бяха забранени. Явно докато другите са се веселили, някой е слухтял. Разминахме се с пращане в „Белене“, обаче ни лепнаха по една присъда за дребно хулиганство. Мария я пуснаха, след като направи скандал. В очите им каза, че вършат глупост. Защото със сигурност бяхме изсвирили и изпели стотина български народни песни, хора и
ръченици, а те се хванаха за една мелодия.

 И все пак не си възстанови кръщелното име. Защо?

- Навсякъде ме знаят като Иво Папазов-Ибряма, то си ми е запазена марка. Пък и не името прави човека. Малкият ми син е кръстен Иво, а големият - Христо. Имам и дъщеря от първия си брак Галя, кръстена беше Гюлтен. Човек работи за името до момента, в който името започва да работи за него. Нямам от какво да се срамувам, мога само да съжалявам за някои неща, дето сме ги пропуснали някога.

Много ли са тези пропуснати неща? И защо все по- рядко те чуваме да свириш в България?

- Може да се каже, че съм реализирал се човек - имам любимата си работа, имам оркестър „Тракия“, с който са свирили кажи го най-добрите музиканти от цял свят. Имаме уважението на хората, хиляди са ставали прави и са ни аплодирали по света. Като пресмятам, само на Северния полюс и в Африка не сме били на турнета. Само тази година имаме две покани за концерти в Мексико, на 12 ноември сме във Виена, ще бъдем в една от най-престижните зали. Отсега се притеснявам, че ще ми се наложи да свиря във фрак и с папийонка, а аз обичам нищо да не ми стяга гърлото. А защо рядко свирим в България, отговора не го търси от мен.

 Ако беше дал съгласието си да свириш за „Пайнер“, може би нямаше да бъде така?

- Аз искам да съм свободен човек. Не мога да се обвързвам със заробващи договори. Пък и това не е моята музика.

 Пазиш ли още онова писмо с подписите на 150 твои фенове, които нямали компютър, за да гласуват за теб в класацията на Би Би Си през 2005-а, и затова ти пратиха в плик волята си?

-Децата и Васил Денев се занимават с архивите, но бях трогнат от жеста на тези мъже и жени. Дай Боже на всеки музикант такова признание.

Музиката ти може да разплаче и най-закоравялата душа. Жалостив човек ли си? И как се връзва свиренето с ловната ти страст? Легенди съм чувал за участието ти в излети за едър дивеч.

- Истината е, че станах ловец късно, чак през 1990 г. Първият ми излет беше за пъдпъдъци. Излизал съм и за едри животни, но след като веднъж видях на мушката разплаканите очи на кошута, спрях да стрелям по такъв дивеч. Иначе си имам кучета - английски пойнтер, гонче и два дакела. Колкото до легендите, вярно е, че след един пропуснат глиган се наложи пет часа да свиря на останалите от дружинката. Докато изгори една тракторна гума.

В хола на дома си държиш икона, стъпил на задните си лапи лъв и чифт свински цървули.

- Вярвам в човешкия Бог. Спазвам, доколкото мога, общите човешки правила, вкъщи честваме и мюсюлманските, и християнските празници. Лъвът
е българското самочувствие, а опинците... Нали знаеш приказката за овчаря, дето станал цар, но миналото си окачил в килера, за да му напомня откъ де е тръгнал. Лошото е, че мнозина, като попаднат случайно някъде по върховете, забравят за корена си.

(в. Преса, печатно издание, брой от 307 от 11 ноември 2012)