39281 | 12 ноем. 2012 | 09:48

Образованието ни е пълна разруха, казва бившият ректор на СУ "Св. Климент Охридски"

Интервю на Мариела БАЛЕВА за безизходицата в икономиката, чудото Китай и слабите ни политици

- Академик Попов, как си обяснявате констатациите „икономиката ни е замръзнала, всички сектори в нея са в безизходица“, „бизнесът е потънал в униние“ - това казват анализатори от доста време.

- Факт е, че от много години икономиката ни не само не се развива, тя намалява потенциалните си възможности. Не е нормално България, която има толкова благоприятни климатични условия, днес да се превърне в страна вносител, при условие че преди години тя изнасяше големи количества стоки. Вземете за пример Япония, която има около 4 млн. дка по-малко обработваема земя от България, десетки пъти е по-голяма по население, но 31% от своите потребности задоволява със собствено производство.

-Каква е причината България да внася почти всичко, от което има нужда?

-Правителствата, които последните 15-20 години заставаха начело на управлението, бяха слаби и некомпетентни. Те не мислеха за интересите на България и пряко да разгърнат нашите възможности, а започнаха да живеят с идеята за внос, за приспособяване към това, което световният пазар предлага, понеже е по-изгодно. Чуждият капитал това и чакаше - навлезе, настани се и какво стана? Основната част от хранителните стоки са от южните балкански страни - от Гърция, Турция, Македония. Какво виждате, като влезете в магазините - внос. А земята ни повече от 50% не се обработва. Това го няма никъде по света, обидно и престъпно е!

- Ние сме най-слаборазвитата в икономическо отношение страна в ЕС заедно с Румъния, но изглеждаме примирени с това, защо?

-Ние просто се съгласихме с това, а Западът търси клиенти. Фактически ние се появихме като изгоден за тях клиент. Сега е много трудно да се преборим, защото вече са заели командните позиции. Те регламентират нашето поведение на международния пазар като търговци. Необходими са коренни преобразувания. Това значи да се установи друг режим от хора, външнотърговски компетентни, заинтересовани и настъпателни, а не отстъпчиви.

-Имаме ли такива хора?

- Няма ги, за съжаление. И поради това вместо да вървим напред, вървим назад и сме на опашката. Жалко. Крахът тръгна след 10 ноември 1989-а. Започна борба за власт, за прегрупиране на управленчески позиции, за приспособяване съобразно интересите към съответни световни общности, а чуждият капитал това и чакаше. Даде се превес на политиката, а не на икономиката. Това беше голямата грешка на прехода.

-Какво ни пречи да вървим напред?

-Първо, заради некомпетентни хора, които ставаха министър-председатели през годините, днешният също. Те мислят за собствената си кариера, за собствените доходи, но не и как България трябва да се развива по-нататък. Второ, пречи ни шуробаджанашкият и приятелски манталитет, който е в огромни размери. Затова ни чака сиромашки живот още дълги години.

- Звучите песимистично. Колко години ще ни трябват, за да тръгнат нещата, да излезем от кризата?

- Поне още 15-20 години, най-малко. Но с предварително ясни позиции на настъпление и понасяне на жертви. Трябва да се изнася на по-ниски цени. И тогава вече може да се разширява фронтът, защото нишите са заети, някой друг вече е сложил своите национални интереси. Затова е необходимо да се направят отстъпки за сметка на националните възможности. Иначе младите хора ще продължат да бягат на Запад, защото нямат време да чакат. Управниците трябва да намерят начин да спрат емиграцията сред образованите млади българи. (Въздъхва тежко.) Вижте какво става в Китай...

- Да не би да искате да се сравняваме с тях? Това поне в близките години е невъзможно?

- Мисълта ми е друга. Разговарял съм с човек на 55 г., който сега влиза в ръководството на страната. Всичките като него знаят поне по два западни езика и познават икономиката прекрасно. Тук, в моя кабинет, той ми сподели: „Обиколил съм 80% от развитите страни и знам възможностите на всички. Изработил съм си вече виждане каква политика трябва да провеждам, за да запазим нашите позиции. Но всичко трябва да е на високо равнище. Иначе ще ни кажат вън. И страната върви напред.

- Вие познавате добре икономиката и управлението на Китай, автор сте на няколко книги за китайското чудо. Как толкова бързо се промениха нещата?

- Бил съм десетина пъти там, те имат национална политика за години напред и я следват упорито. Спомням си, че когато преди двайсетина години отидох за пръв път, видях как хората живеят в бараки, пълна мизерия. След три-четири години съборетините вече ги нямаше, а след още няколко половината Пекин беше възстановен. Сега кипи грамадно строителство и 18-милионният град просто е неузнаваем.

- Какво се случва с образованието ни, акад. Попов, какво е качеството му?

- Образованието е на много ниско равнище. Пълна разруха. Много широки позиции се отвориха за влизане във висшите учебни заведения. В България има над 50 вуза. Деканът на Икономическия факултет, който е мой бивш студент, ми каза, че ходи даже по селата, за да моли младите хора да станат студенти при нас. Срамота! Аз съм го създал този факултет и той беше на първо място в университета. Изискаваше се владеене на два западни езика, за да влезеш в него.

- Какви са студентите сега?

- Когато има изпити, студентите от Юридическия факултет стоят и пред моя кабинет, говорят високо и ги чувам какво казват: „Уча да взема тройката, а като взема дипломата, веднага отивам на Запад.“ При наличието на такава система нивото на преподавателите пада, няма го контролът и съревнованието, каквото имаше преди.

- Откога сте в Софийския университет?

- От 1955 г., когато подадох документи за доцент. Тогава одобриха кандидатурата ми и досега съм тук в кабинет 309,  седя на един и същ стол, сменял съм само възглавничката му. (И ученият ми показва най-обикновен дървен стол още отпреди десетилетия, б.а.)

- Били сте уволен по времето на комунистическата власт заради идеята си за пазарна икономика. Как стигнахте до тази революционна за тогава мисъл?

- До тази идея бях стигнал отдавна, още през 1952 г., когато бях аспирант в Москва. Още тогава, в епохата на ранния социализъм, в мен се зароди твърдо убеждение, че плановата икономика, каквато имаше в Съветския съюз и източния блок, без стоково-парични пазарни отношения, е обречена. 90% от световното производство е наложено от капиталистическите страни. Те налагаха нормите на поведение. Предупреждаваха ме, че трудно може да бъде приета идеята ми. Това ме амбицира и написах дисертацията си „Стоково-паричните отношения в условията на социализъм“. Само един от резензентите се съгласи с тезата ми.

- Как ви уволниха по-късно, какво преживяхте тогава?

- Случи се през 1983 г., тогава на другата година предстоеше Национална партийна конференция. В 65-а аудитория се обсъждаше въпросът какви позиции да заемем. Не мислех да се изказвам, но бях първият, на когото дадоха думата. Казах: националният ни доход миналата година е намален с 12 млрд., тази година ще бъде така, догодина също. Така се проваляме на международния пазар, защото губим позициите си на него. На другия ден вече бях изключен от партията и уволнен. Забраниха ми да влизам в университета. Аз обаче се изхитрих. Идвах сутрин рано в 7 ч. и двамата портиери се правеха, че не ме виждат. Носех си храна за цял ден, заключвах се в кабинета си и работех.

- От партийното ръководство нямаше ли кой да ви защити или поне да покаже съпричастност?

- Единственият беше Йордан Йотов, много честен и достоен човек. Видях го дни след изключването ми от партията около сградата на парламента, веднага свих, за да не го срещна. Той обаче като видя това, пресече, настигна ме, стисна ми ръката и рече „Бъди горд. Твоята позиция е правилна, тя ще победи.“ Не очаквах такова нещо, защото той беше член на Политбюро на ЦК, един от най-приближените на Живков тогава. Три часа се разхождах, за да се успокоя.

- Как ви върнаха в университета?

- През 1988 г. имаше честване по случай 100-годишнината на университета. Обадиха ми се да ме поканят в най-голямата зала. Много се учудих, защото се водех уволнен. Дори трябваше да седна в президиума. Оказа се, че са присъдени три първи награди, едната от които бе за мен. Не можех да повярвам. Сред наградените бе и акад. Петър Динеков. Така ме върнаха официално в университета. След рухването на Берлинската стена група преподаватели ме предложиха за академик и  спечелих с 35 гласа, докато опонентът ми получи само пет. Тогава ректорът на Химико-технологичния факултет стана и каза: „Не познавам Никола Попов, но предлагам да вземем решение единственият, който има право да влиза през парадния вход на университета, да е той.“ Ректор тогава беше акад. Благовест Сендов, който веднага заяви, че това ще стане факт.

- След 10 ноември вие ставате ректор. Тогава в университета вреше и кипеше, студентите участваха във всички протести и митинги. Как се чувствахте?

- Станах ректор въпреки нежеланието ми. Съгласих се, след като почти всички гласуваха за мен - 96%. Изкарах един мандат (1990-1991) и си подадох оставката. Тогава беше невъзможно да се работи, защото студентите командваха. Студентка от първи курс не ме пускаше да вляза в кабинета си, на входа ме посрещаха с псувни и ругатни. Преживях големи унижения...

- Тогава Емил Кошлуков беше студентският лидер.

- Да, той беше. Спомням си, че от ГФР беше дошъл на посещение ректор на един от големите университет там. Трябваше да го заведа на обяд, обаче пред вратата имаше легнал студент и нямаше как да минем през него. Той отказа да стане. Тогава моят гост, възмутеен от постъпката, ми каза: „Акад. Попов, защо ще се унижавате да бъдете ректор на университет, където такива мухльовци командват. Не го заслужавате, няма смисъл, напуснете го.“ Така и направих, още на другия ден си подадох оставката.

- Защо сте дарили спестяванията си на университета?

- Знаете ли, за мен университетът е целият ми живот. Отдадох се на науката изцяло и не успях да създам семейство. И при встъпването ми в ректорския кабинет дарих всичките си спестявания от 52 000 лева. Казаха ми, че тогава са се равнявали на цената на два апартамента. Викнах главната счетоводителка, подадох й спестовната си книжка. Написах декларация, че дарявам тези средства за фонд, който да издържа със стипендии всяка година по двама души: най-силният студент и асистент.

- Съжалявали ли сте за тази постъпка през годините?

- Не, никак. Аз съм тук всеки ден от почти 55 години с изключение на неделите. Не мога да живея без тази сграда. Тук съм сутрин от 8 до 8 вечерта. Откакто станах доцент през 1955 г., не съм ставал от този стол. Тук ми е минал целият живот.

- А в неделите какво правите?

- Ооо, имам си ритуал от много години. Всяка неделя без изключение - зиме и лете, в дъжд и пек, точно в 8 ч. сутринта с моите приятели покоряваме Витоша, Люлин. За мен досегът с природата е много важен, дава ми сили и ме зарежда с положителни емоции, прочиства съзнанието ми.

(в. Преса, печатно издание, брой от 308 от 12 ноември 2012)