31279 | 24 окт. 2014 | 13:35

Аз съм човекът, който подписа първата стипендия за Америка на Емил Кошлуков

Румен Воденичаров (роден е 1938 г. ) е от съоснователите на СДС, участник в Кръглата маса (1990 г.). В президентските избори през януари 1992 г. е кандидат за вицепрезидент като подгласник на Велко Вълканов. Завършил е химия и е работил 25 години в Института по органична химия на БАН и в Научноизследователския химико-фармацевтичен институт. Бил е председател на Независимото дружество за защита на правата на човека в България (1989), след това е начело на сдружение „Хелзинкски наблюдател-България“. Депутат в VII велико народно събрание. Сега е зам.-председател на партия „Нова зора“ (от 2010 г.). Участвал е в повече от 10 високопланински експедиции в Хималаите, Каракорум и новозеландските Алпи.

- Г-н Воденичаров, вие сте един от създателите на СДС, били сте председател на Независимото дружество за правата на човека. Сега - 25 години след създаването му, какво си мислите за онова време, когато имаше толкова надежди за промяна?
- Като говорим за Съюза на демократичните сили, нека да уточним, че ставаше въпрос за коалиция Съюз на демократичните сили, в която влизаха както възстановени политически партии от едно време, така и движения, които се регистрираха незабавно като политически сили. Единствено нашето дружество не се регистрира като партия, защото искахме правозащитната дейност да бъде независима от политическите партии и не отиваше и ние да станем такава.

- Помните ли кой измисли името Съюз на демократичните сили? Доста хора претендират за това да са негови кръстници.
- Така е и вече съм се отказал да споря с тях. Това бе идея и предложение на нашия член и активист Костадин Георгиев, който е философ и преподавател по политически науки. Той го предложи по време на едно от безкрайно дългите заседания на Координационния съвет на СДС.

На пресконференцията след президентските избори през януари 1992 г. кандидат-президентът Велко Вълканов, Пирин Воденичаров и кандидатът за вицепрезидент Румен Воденичаров. Двойката губи на втори тур с 47,15%.

- Вие бяхте в 7-ото велико народно събрание (ВНС) и сте от сините депутати, които подписаха конституцията. Тогава през 1991-ва 39 от вашите започнаха гладна стачка срещу приемането на основния закон и доколкото си спомням, от ваша страна също имаше контраакция.
- Гладуващите от СДС я караха на бира и такива течни храни. Не беше съвсем гладна стачката им. Изглежда, са имали предвид гладната стачка на Махатма Ганди навремето в Лондон, когато той е имал една козичка до себе си и о твреме на време е пиел мляко от нея.
Методи Недялков от нашето дружество направи протестна стачка, също гладна, срещу колегите ни, но пред парламента заедно с художника Георги Баев.

- Какви бяха най-големите търкания между вас в СДС тогава?
- Лидерите на партиите в СДС не можаха да се примирят, че загубихме първите избори. Тоест още оттогава почна тази неприязън вътре в съюза, която по-нататък прерасна в пещерен антикомунизъм и русофобия. И това продължава за съжаление и до днес. Най-големият виновник за краха на СДС си остава Иван Костов, който разцепи съюза и го направи партия. Ние бяхме приели коалиционно споразумение, което трябваше да приключи след първите избори. Според него всички демократически, радикалдемократически, земеделски, социалдемократически организации трябваше да започнат своето собствено развитие. Но те видяха, че под крилото на СДС ще попаднат в следващото Народно събрание, направиха така, че да се приеме пропорционалната избирателна система, която осигурява влизането на лидерите, и така се приключи с изграждането на тези партии. Лека-полека те залиняха и повечето от тях отдавна не съществуват. Синята идея умря много отдавна - още през 1991-ва. Убиха я алчността и борбата за власт.

Воденичаров на трибуната по време на ВНС, 1990 г. Зад него са зам.-шефовете на парламента Гиньо Ганев, Иван Грушков и Никодим Попов (от ляво на дясно). 

- Защо се отказахте от реалната политика?
- Не съм се отказал от политиката, напротив. Но не съм на преден план. За да е така, човек трябва да бъде в известна степен зависим - или от големи партии, или от някакви големи спонсори. Твърдя, че съм от малкото хора, които през целия си живот не са били независими и са живеели свободно, независимо какъв строй е имало. Освен това едва ли някой би се отказал от това да бъде изпълнителен директор на фондация „Отворено общество“, но аз го направих.

- Сериозно? Припомнете как и кога стана това, кой ви бе посочил за това място?
- С Джордж Сорос се срещнах 2-3 пъти, гостувал съм му и в неговия апартамент в Ню Йорк. Тогава той ми подписа заповед, че трябва аз да поема фондацията, а Георги Прохаски да остане неин програмен директор. Това беше по времето на Великото народно събрание. Прохаски видя писмото, но му казах, че са ме избрали да правя конституция, така че е по-добре той да поеме фондацията, а пък аз ще й бъда програмен директор.

- Какъв човек бе Сорос, как ви се видя той по време на срещите?
- Знаете ли, другата причина за моя отказ да оглавя „Отворено общество“ бе и това, че не исках да търпя диктат на чужди сили. Джордж Сорос в началото ми се струваше много искрен и действителен филантроп, но след това се оказа, че цялата идея за „Отворено общество“ е насочена към подчиняването на елитите в източноевропейските страни на американските национални интереси.

- Колко време бяхте програмен директор на фондацията?
- Останах на този пост около година. Аз съм човекът, който подписа първата стипендия за Америка на Емил Кошлуков от 5000 долара. Всъщност сложихме подписи на двама, за да има равнопоставеност. Другият, който замина за САЩ,  беше от БСП - Александър Мирчев, от формацията „Път към Европа“. Кошлуков се върна, но Мирчев още е там. Злите езици говорят, че изпраща траншове на своята партия за определени случаи. Имаше и други - Огнян Пишев, който беше посланик в САЩ и също остана там. Да не говорим за невъзвращенци като Стоян Ганев, Бог да го прости, които останаха зад Океана.

Воденичаров заедно с д-р Петър Дертлиев и съпругата му на приятелска раздумка в двора на къщата му в Панчарево.

- Вашият брат Пирин Воденичаров, светла му памет, също беше от страната на демократичните сили, той обаче беше доста по-мек от вас...
- И двамата обаче бяхме твърдо убедени, че трябва да се направи нова конституция. И много се ядосахме, че в Народното събрание се губеше излишно време в противопоставяне на новите демократи срещу бившите комунисти. Можеше да се получи значително по-голямо разбирателство.
Брат ми Пирин наистина беше по-мек - социалдемократически тип човек. Д-р Петър Дертлиев дори е споменавал пред мен, че иска да остави БСДП на брат ми. Т.е. Пирин да продължи делото на д-р Дертлиев и да бъде лидер на Социалдемократическата партия. Това беше лично мнение на д-р Дертлиев. Ние бяхме нещо като семейни приятели покрай неговата съпруга и моята майка, така че се познаваме добре от години.

- За какво спорехте с брат си?
- За много неща. Например, когато с брат ми спорехме дали Тодор Живков е нужен на България, Пирин с усмивка казваше: „Глупи, не виждаш ли, че България представлява най-голямата почивна станция в Европа? Никакво друго управление не може да ни предложи това.“

- Д-р Дертлиев обаче можеше да стане президент, но и СДС, и БСП като че ли се уплашиха от него, защо?
- Имаше друго, още по-интересно. След 10 ноември 1989-а имах доста срещи с бай Тошо (Тодор Живков -  б.а.). Ходех при него от време на време да си сверявам часовника, а той седеше немил-недраг в Бояна и дори не го пазеше никой. Прехвърлях се през вратата и влизах при него. С него пиехме кафе, пушехме цигари и черпеше с уиски. Казвах му: „Г-н Живков, толкова ядене и пиене е минало покрай вас, без да ви изкуши, а вие сега се сетихте да пушите цигари и да черпите с уиски.“ А той ми вика: „Как няма да черпя, като по три дела съм обвиняем, а по три дела съм свидетел.“ Та тогава, когато го запитах кой е по-добре да стане президент на България - Доктора или Желю, той каза: „Аз съм за Дертлиев.“ Така че Живков искаше България да получи като президент Дертлиев. Усещаше, че това е човек, който въпреки някои непремерени изказвания срещу комунистите в началото на ВНС, дълбоко у себе си е честен човек, патриот и родолюбец.

- Вие споделяхте ли с вашите приятели от СДС, че ходите при Тодор Живков?
- Аз не съм го крил, дори след това публикувах всичките си разговори с него по памет. За съжаление той не даваше да ги записвам, а те бяха много интересни. Например, като го попитах как оценява това, че Александър Томов е дал на СДС архива на ЦК на БКП с цел да направи прозрачно предишното управление, бай Тошо с правешкото си чувство за хумор казваше: „Брей, ами сега могат да подведат бай Пенчо Кубадински за хулиганство, защото той понякога псуваше на майка.“

Средата на 60-те в Пирин. Румен (седналият) е млад алпинист. Снимка за спомен с приятели.

- Какво ядосваше Живков и какво го радваше?
- Той се учудваше, че след като много хора са го хвалели толкова години, сега е обвиняем и няма един комитет или гражданско движение в защита на държавния глава. „А структурите на един такъв комитет в бъдеще могат да се използват и за избори. Ха-ха!“, допълваше в негов стил той.
Не се стърпях и му казах, че на човек като му падне короната от главата, става много интересен събеседник. Навлякох си обаче белята на неговото погребение, когато произнесох една реч - беше по молба на Христо Малеев, който му беше племенник, и то стана като митинг. Защото отдолу почнаха да викат „уу-уу“ и да хулят тези, които наблюдаваха горе от една тераса.

- Къде точно се случи това?
- Погребението на Тодор Живков беше в един много топъл августовски ден на 1998-а. Другарите от СДС не разрешиха да се използва нито балконът на Националната галерия, нито пък мястото отсреща - мавзолеят на Димитров още не беше съборен от Бакърджиев (това става през август 1999 г. - бел. ред.).  И така встрани на стълбището на Партийния дом положиха ковчега с Живков, беше доста потресаваща гледка... Липса на всякакво чувство за държавност у новите демократи, от страна на Иван Костов, Бакърджиев, нямам думи...
Разбира се, тогава един път завинаги се дистанцирах от „Позитано“ 20, защото те много бързо се разграничиха от мен.

- Как приемате това, че няколко години след 10 ноември ви обявиха за предател на СДС, на синята идея?
- Лично аз съм се отказал да се оправдавам, защото се оказа, че всичките тези хора на практика са свикнали да живеят като несвободни хора. Патил съм си и по време на бай-Тошовия режим за това, че без да се притеснявам, си казвам мнението. И баща ми беше такъв. Обиди ме това, че в Съюза на демократичните сили уж се събират хора с демократична мисъл, а се оказа, че те са си тоталитарно настроени. И повечето от тях го показаха, когато се присъединиха към такива партии като НДСВ. Как може да се присъединиш към партия, която носи името на водача си - Симеон Втори! Това означава, че ти априори се съгласяваш да живееш като несвободен човек. По същия начин сега са герберите. Никой от тях не може да гъкне, ако Бойко каже „млък“. Това за мен не са свободни хора. Ето как от тоталитарна държава по израза на руския философ Александър Зиновиев ние се сдобихме с „тоталитарна демокрация“.
Аз не мога да бъда такъв и затова, естествено, за хора като мен няма място в политиката. Махнах с ръка и вече не участвам в избори. Зиновиев казваше още: „Това не е моята страна, аз само физически живея в нея, за да наблюдавам и анализирам.“

- Вие обаче бяхте кандидат за вицепрезидент в тандем с проф. Велко Вълканов, който беше кандидат за държавен глава. И двамата за малко не спечелихте. Между другото мнозина бяха учудени от резултата, който постигнахте. Как стана предложението към вас, от кого дойде?
- Предложението дойде от Румен Попов, който беше тогава председател на националистическата Отечествена партия на труда. Събрахме подписи и бяхме издигнати по линия на инициативен комитет. БСП още си правеше пас. Междувременно Сашо Томов ме бе извикал да ме кандардисва да се откажа. Не се съгласих и без малко да му ударя шамар... Всъщност те ни подкрепиха на свой пленум отнемай-къде. Искам обаче да уточня, че нито Велко, нито аз някога сме членували в БКП или БСП.
Тогава имаше хора, които работеха срещу нас. Александър Томов, Елена Поптодорова отиваха и директно казваха: Изпълнителното бюро на БСП заяви, че на балотажа не трябва да се избира Воденичаров - Вълканов. Заради това, че Доган и ДПС дадоха 460 000 гласа на Желю Желев, ние загубихме само с 200 хиляди гласа. Ако турците ги бяха разпределили поравно - ние печелехме.

- Г-н Воденичаров, а как така едно от лицата на СДС, какъвто бяхте, приехте да станете кандидат за вицепрезидент от БСП?
- Аз повече от година преди това бях казал „Довиждане“ на СДС. В Народното събрание им казах, че при такава безсмислена конфронтация, каквато те провеждат, не мога да бъда член на синята парламентарна група. И те това не могат да ми простят. Не те ме отлюспиха, аз сам излязох от СДС. Още съскат по улиците зад гърба ми. Нямате представа за каква омраза става дума! Но разбира се, тази омраза се компенсира и с много обич от други хора. Защото обикалям България и виждам, че други хора възприемат това, което пиша. Написал съм оттогава повече от 500 статии и продължавам да пиша. Разбира се, най-вече в „Нова зора“.

- Вие сте химик, занимавали сте се с лекарствени технологии и анализ на лекарствените средства. Защо изчезнаха българските лекарства?
- Много просто, за да дойдат вносните, а за тях се лобираше яко. Ние имахме един доста голям институт, аз бях член на колектива му. В него работеха някъде към 400-500 специалисти от най-различни специалности. Бяхме в състояние да възпроизведем всякаква лекарствена технология, стига да няма патентна защита. Чакахме тя да изтече и веднага тези лекарства се пускаха в производство. Става въпрос за индометацин, ранитидин, кларитин, пирамем и мн. др. Тоест ние имахме всички видове антибиотици от последна генерация. Имахме огромни заводи, които можеха да произвеждат и да продават. И естествено - всичко това трябваше да бъде съсипано, както и стана. Срещу много големи комисиони, разбира се.

1991 г. Воденичаров на гости на Тодор Живков в Бояна.

- Разбра ли се кои или група около кого са взели тези комисиони?
- Не, но от това кои са новите собственици на фармацевтичните фирми си личи къде са отишли част от парите. Огнян Донев, Любо Пъпката, Софиянски - там е разковничето. Това са хората, които осребриха своя демократизъм, натрупаха милиони. От време на време изпадаха в конфузни ситуации, но пак със същите тези милиони затвориха устата на хората, които ги разнасяха по медиите. Да сте чували за Любо Пъпката нещо от една година? Няма и да чуете. Никой вече не говори и за Огнян Донев, а той продължава да си бъде олигарх...

- Нали знаете, че който и да е от тях веднага ще ви опровергае, че това не е вярно?
- Да гракнат. Навремето бях писал, че Петър Стоянов е получил от Месут Елмаз един милион за президентската си кампания, никой не го обвини, въпреки че изглежда лъжа, нали? Те просто се договориха тогава, че ДПС ще подкрепи Петър Стоянов, но след това за сметка на тази подкрепа те се задължават да ратифицират рамковата конвенция в защита на националните малцинства.

- Това ли беше цената?
- Това беше цената и те я прекараха през Народното събрание. Иван Костов тогава заявяваше на всеослушание, че днес беше погребан българският национализъм. Само че в България няма национални малцинства. Когато се опитаха във Франция да ратифицират тази конвенция, въпреки че те имат някъде към 6-7 милиона араби вече, те казаха да си я ратифицира, който има национални малцинства. Във Франция такива няма, във Франция има само френска нация. По същия начин в Гърция реагираха.

- Освен правозащитник, политик вие сте страстен планинар и алпинист, изкачванията в Хималаите са част от биографията ви. Съвсем наскоро бяхте там с дъщерите си по време, когато се случи голямото нещастие със затрупаните от лавина десетки хора. Има ли среща с някого, която да е оставила важни следи в живота ви?
- Планините и алпинизмът са моя голяма страст. Катерех с най-големите български алпинисти - Христо Проданов, Методи Савов, Кирил Досков и всички останали. Но това е друга голяма и отделна страница от живота ми. Една от най-интересните ми срещи бе със сър Едмънд Хилари - първия покорител на Еверест, който в началото на 80-те строеше училища в шерпските села. Тогава бяхме с Христо и Методи. И тази среща остави дълбоки, трайни следи у нас, въпреки че след това бях критикуван тук от някои партийни другари.

- Защо?
- Един генерал, който отговаряше за алпийската федерация, каза, че това било преклонение пред западния алпинизъм. А Хилари по светоусещане всъщност е човек по-близо до Изтока, отколкото до Запада. Той ни пожела всячески успех на експедицията, която подготвяхме, и така, окрилени, се върнахме в България. След това обаче мен не ме включиха в експедицията за изкачването на Еверест, което пък стана причина аз и други приятели да тръгнем по т.нар. трекинг (високопланински туризъм) из Хималаите. От началото с двама мои приятели, после с още четирима и така 13 пъти досега.

- Не ви ли е страх за дъщерите, които идват с вас в Хималаите?
- Людмила, Илиана и Румяна са разумни момичета. Никога не бих рискувал техния живот. Трите са много добре подготвени физически, тъй като са скиорки, карат колелета, играят тенис. И са много по-добри от мен.