34458 | 26 окт. 2014 | 15:53

Авторът на „Трамвай „Желание“ е удостоен с две награди „Пулицър“ за драматургия

На сцената няма никой. Отслабналите прожектори създават онзи изкуствен здрач, онази покъртителна празнота на току-що приключилата трагедия. По пода са разхвърляни няколко тъжни перли (изкуствени). А табелката с надпис „Изход“ е просто неонова реклама на едно ежедневно подновявано, но все пак поносимо отчаяние. Някъде - в тъмнината на празната зала - е драматургът: един от най-известните автори на пиеси през миналия век, който дори в успеха и признанието вижда особен вид жестокост. Ранимият гей, който търси чрез писането вдлъбнатина в „скалата на света, където да се скрие“. Големият писател и поет, който по подобие на своя френски колега Флобер и неговата любима, излязла изпод ръцете му – Ема Бовари, ще се прелее напълно в своите мъчителни женски образи... Това е Тенеси Уилямс: носител на две награди „Пулицър“, едно отличие „Тони“ и нито един „Оскар“.

Елизабет Тейлър и Пол Нюман в лентата от 1958-а на режисьора Ричард Брукс „Котка върху горещ ламаринен покрив“.

Истинското му име звучи като на принц в изгнание - Томас Ланиер Уилямс III, но всъщност е роден през 1911 г. в семейството на търговец на обувки и южняшка красавица. Английски, уелски и още няколко други родови ручея се вливат в сърцето на малкото момче, което отрано ще усети честата липса на алкохолизирания си баща и ще се привърже не към неврастеничната си, суетна майка, а към уязвимата Роуз. И въпреки че Уилямс има и брат - Дакин, топлата връзка с по-голямата от него сестра Роуз ще бележи завинаги живота и творчеството му. Дори когато специалистите я окачествяват като шизофреничка, братът ще я посещава често в клиниката и ще полага за нея усърдни грижи.

Всъщност биографите са единодушни, че темите в почти всички пиеси на Тенеси Уилямс произлизат от сложната атмосфера в семейството му. Малкият чувствителен мъж е трябвало да балансира между вечно смутената си, склонна към емоционални сривове сестра и деспотичния баща, който се възмущавал от физическата и

психическа ранимост

на големия си син. А слабостта на бъдещия голям драматург се дължала не само на крехката му природа, но и на болест – дифтерита, от който страдал дълго и който едва не го убил. Излишно е да споменаваме, че интересите към изящната словесност датират от ранна възраст и че бъдещият Тенеси се пробва в повечето жанрове на литературата. Още от десет годишен той чете с преклонение Чехов, а по-късно в своите бележки и дневници споменава другите световни писатели, изградили неговия фин вкус - Шекспир, Емили Дикинсън, Д. Х. Лорънс, Фокнър, Стриндберг.

Кадър от среща на две знаменити фигури: Тенеси Уилямс и Анди Уорхол

Когато е на 16 години, докато учи в гимназия в родния град Колумбия, щата Мисисипи, Уилямс получава своето първо признание плюс 5 долара награда - трето място на конкурс за есе. Пише пиеси, поеми, разкази, като от ранната му драматургия се отличава заглавието „Горещо мляко в три сутринта“. Всъщност млякото е малко по-късно, когато Тенеси Уилямс сменя няколко университета, повечето от които намира за крайно скучни. Неговите връстници го описват така: „твърде срамежлив и асоциален самотник, който прекарва по-голямата част от времето си над пишещата машина“.

През първата година от обучението си в университета на Мисури бъдещият носител на две награди „Пулицър“ се проваля на изпитите по военна подготовка и баща му го отписва оттам. Уилямс се труди във фабрика на Международна обувна компания и „неприязън“ е недостатъчна дума, за да изрази отношението му към рутинната работа от 9 до 5 ч. Това обаче си има своите плюсове: Тенеси (всъщност негов прякор заради южняшкия му диалект) се заставя да пише още повече от преди. За този период майка му си спомня: „Отиваше с

черно кафе и цигари

в стаята си, откъдето чувах тракането на пишещата машина в тихата къща. Някои сутрини, когато ходех да го будя, го намирах прострян на леглото с дрехите, твърде уморен, за да ги свали.“

Според биографите обаче творчеството не носи достатъчно успех и удовлетворение на младия писател. Той често изпада в депресии, претоварва се от почти денонощен труд и на 24 години напуска работа.

Големият драматург с торта по случай 20-ата годишнина от премиерата на „Стъклената менажерия“, 1965 г

Тенеси Уилямс успява да стане бакалавър по изкуствата в университета в Айова, но наистина важно е друго: същото лято участва в театрална трупа. Тогава Уилямс среща театъра, с който не се разделят до края. Междувременно е принуден да се издържа с какви ли не слугински професии – включително работи в птицеферма край Лос Анджелис. Това обаче едва ли е притеснявало особено младия драматург, който по-късно казва: „Всички сме опитни прасета в лабораторията на Бог. Човечеството е работа в развитие.“

Надежда в суровите дни на почти неизвестния Уилямс са едни 1000 долара, с които е награден от Фондация „Рокфелер“ за пиесата му „Война на ангели“. На следващата година текстът е поставен в Бостън, но не прави особено впечатление на публиката. Това принуждава Тенеси Уилямс да се премести в Ню Орлиънс като част от Works Progress Administration – федерална програма на президента Рузвелт, която помага на актьори, музиканти и писатели по време на Голямата депресия. С наградата от Рокфелер младият автор привлича погледите и така получава шестмесечен договор от „Метро Голдуин Майер“.
Това е повратна точка. Изглежда, че трудните дни в живота на Томас Ланиер Уилямс III са на привършване. Но с големите успехи тепърва ще дойдат още по-големи сривове. А

ронливият като прашец

вътрешен свят на Тенеси ще прибягва до какви ли не спасителни средства, които само ще задълбочават кризите - много алкохол, много амфетамини и барбитурати, лоботомирана шизофренична сестра, зле прикрита срамежливост от своя хомосексуализъм, който е любов - точно като другата, и разбира се, носи болка и разочарования...

Но новото начало се казва „Стъклената менажерия“ - пиеса за една обсебваща майка, която отрича реалността и живее в света на своята младост; болна дъщеря, която се разминава с бляновете си, и младия брат Том... През зимата на 1944-1945 г. „Стъклената менажерия“ е поставена в Чикаго, а след успеха там представлението се мести в Ню Йорк, където веднага става огромен хит на Бродуей. Така „Стъклената менажерия“ печели наградата на критиците по драматургия в Ню Йорк, а следващото словесно парче от живота на Тенеси Уилямс ще се превърне в легенда, в една от най-обичаните пиеси в американския театър - „Трамвай „Желание“.

„Всичко от живота му е в пиесите му и всичко от пиесите му е в живота му.“ Това известно изречение за великия драматург е произнесено от велик кинорежисьор - Елиа Казан. Защо започваме от киното, като става дума за театър? Защото, както е известно, пиесите на Уилямс са почти еднакво приложими и за сцена, и за екран. Неотделими са. Той е американски драматург мечта. За него пиесата е само „сянка на представление“, отправната точка, от която трупата да създаде своя пластичен, жив театър. Генератор с неподозирани последствия.
Огромният успех на „Трамвай „Желание“ осигурява на Уилямс репутация на велик драматург, а за героинята му Бланш Дюбоа някои критици твърдят, че е излязла от вишневата градина на Чехов. Именно Елиа Казан прави една от най-сполучливите отпечатки във времето на този текст. През 1951-ва излиза едноименната лента с Вивиан Лий и Марлон Брандо в главните роли. Филмът печели 4 „Оскара“ и отдавна е класика в киното.

Вивиан Лий и Марлон Брандо в класиката от 1951-ва „Трамвай „Желание“, за ролята на Бланш Дюбоа тя получава „Оскар“.

Натруфени ретро рокли, изкуствени бижута, възвишеност, съчетана със страстно плътско желание, уж невинна употреба на алкохол и самосъжаления – това е светът на изящната, чуплива Бланш, за която няма подслон другаде в света и затова е принудена да го открие при сестра си. Съпругът на сестрата обаче е въплъщение на крайност, сляпа природна сила, която яде пилето почти с костите, обича сякаш само с мускулите на тялото и руши с ожесточение това, което не познава и към което изпитва подозрение... Секс. Игра на карти. Пиене. Боулинг. Работа във фабриката. Петна от пот. И от другата страна едно същество, една увредена пеперуда с петна от разноцветна пудра, която се блъска отчаяно в светлините на работническия квартал.

„Трамвай „Желание“ носи първия „Пулицър“ на своя автор (драматургът ще спечели втория с „Котка върху горещ ламаринен покрив“). Започва световната слава. Междувременно Тенеси Уилямс е напуснат от своя приятел - млад танцьор, който го изоставя заради жена, и вече е срещнал мексиканеца Панчо Родригес-и-Гонсалес, служител в хотел. Връзката е тежка, изпълнена с ревност и напивания и скоро трябва да бъде прекратена. Отчаяният Уилямс прекарва лятото на 1948-а в компанията на италиански тийнейджър, когото той издържа, но това си е негова работа. Съдбоносното е, че на връщане от Рим писателят се запознава с друг италианец, който ще изиграе изключително важна роля в любовния му живот - това е сицилианският актьор Франк Мерло, служил във военноморската флота по време на Втората световна война. Това е най-дългата романтична връзка в биографията на Уилямс, продължава 14 години, но отново изневери, ревност и злоупотреби с опиати я прекратяват. Респектиращо е следното – след раздялата на Мерло е поставена диагнозата нелечим рак на белия дроб. Уилямс се грижи за него до края на живота му.

„Котка върху горещ ламаринен покрив“, „Татуираната роза“, „Бейби дол“... пиеси класики не само в щатската драматургия, но и в киното. Критиците често казват, че за американците Тенеси Уилямс е това, което е Чехов за руснаците. Въпреки всичко първоначалният мощен успех се сменя с ядни критически нападки. Драматургът е отчаян. Пие още повече. Взема наркотици.
Любимият му мъж е мъртъв. Но тук не става дума за деградация, за залез. Най-вероятно глутницата критически псета не е простила едно от най-важните решения в творчеството на майстора - да остане поет

в счупената си от злостни удари

стъклена драматургия.
По повод успеха той пише: „... обществената личност, която сте вие, а също и „името“, което сте си създали, не са нищо друго освен една фикция, сътворена от огледалата. А единственият някой, който заслужава да бъде, е онзи незабелязан самотник, съществувал от започването на вашия живот“.

Към края на живота си Тенеси Уилямс е вече чест посетител на санаториуми. Докторите се опитват да го спасят от депресиите, а когато се появи пред камера, писателят е неузнаваем, едва говори. На 25 февруари 1983 г. Уилямс е намерен мъртъв в стаята си в хотел „Елисей“ в Ню Йорк. Великият автор е на 71 години - приключил живота си след задушаване с капачка от шише за очни капки. Но алкохолът и наркотиците в стаята му са още по-очевидната причина. Това е един от онези елегантни майстори в сценичното изкуство, автор на повече от 100 поеми, които са „осъдени на строг затвор в собствената си кожа, до живот“.

Световният драматург е игран десетки пъти у нас

Пиесите на Тенеси Уилямс са добре познати на българския зрител отпреди половин век. На наша сцена са поставяни неведнъж „Стъклената менажерия“, „Трамвай „Желание“, „Камино реал“, „Котка върху горещ ламаринен покрив“ „Орфей слиза в ада“. Един от най-известните спектакли у нас по световния драматург е този на проф. Крикор Азарян (1934-2009) от 2006 г., когато режисьорът прави „Трамвай „Желание“ (всъщност за втори път, професорът има и постановка в Смолянския театър). В главните роли са Бойка Велкова, Камен Донев, Стефка Янорова.
„Тенеси Уилямс ще бъде поставян дотогава, докато не достига човечност“, казва в интервю проф. Азарян.