35622 | 27 окт. 2014 | 08:04

Интервю на Мариела БАЛЕВА с акад. Георги Марков за нуждата от съгласие и последиците от късата памет

Георги Марков е роден в Пловдив през 1946 г. Завършва история в СУ „Св. Климент Охридски“. През 1981 г. специализира в Института за европейска история в Майнц, ФРГ. През 1977 г. постъпва на работа в Института по история към БАН. От 1993 до началото на 2012 г. е негов директор. През 2008 г. става академик. Автор на много книги и учебници по история.

- Академик Марков, днес започва работа новият парламент - какво показва историческият опит, какви са вашите очаквания към новите депутати в момент, когато всички казват, че държавата е на ръба, че ни трябва съгласие и повече разум?

- Народното събрание е политическа снимка на днешния обществен живот. Тъжното е, че за пръв път по-малко от половината избиратели гласуваха, което намалява неговата представителност. От друга страна, историческият опит показва, че в Царство България винаги е имало препирни, караници още при откриването на съответната сесия на Народното събрание. Стигало се е до бой, до ругатни, до замеряне с книги, дори с фашкии, когато още не са имали коли на паркинга и са пътували с файтони. Опазил ни Бог сега да се случи същото. Но да не забравяме, че тогава е имало един монарх, който при откриването е четял тронно слово.

- В какво се е изразявало това тронно слово?

- То е една програма за управлението по време на мандата. Изготвяло се е както от съветниците на царя, така и от самите министри. След прочитането му до няколко дни те са правели отговор на тронното слово, където се съгласяват и обещават да следват националните приоритети, залагайки своя авторитет. Ето такава е била убедителната фигура на монарха в онези години.

- Да, но ние днес сме парламентарна република, така че може би е трудно да правим такова сравнение с преди.

- Разбира се, през 1991 г. великите депутати не посмяха да запишат в основния закон „президентска“ република. Тогава поради страха от „силната ръка“ казаха: „Е, стига вече царе, султани, генерални секретари. Ние сме за парламентарна република.“ Тя обаче поражда опасност от колективна безотговорност. Обществото ни днес страда на всички равнища - от Народното събрание до най-малкия колектив, от това, че освен безотговорност има и абсолютна безнаказаност, и тревожна късопаметност. Вижте колко депутати има с по няколко мандата. В България това не е професия, а мнозина мечтаят точно това - да се пенсионират като депутати.

- Прав ли е бил Симеон Радев някога, когато е написал в „Строители на съвременна България“: „Най-голямото подражение на европейската мода бе това, което вършеше събранието - създаване на парламентаризъм във вчерашна турска провинция“?

- Прав е бил, защото след Освобождението хората са нямали понятие от гласуване нито за парламент, нито пък за нова конституция. И то по модел от Белгия, каквато е била Търновската. Няма как през 1879-а по време на Учредителното събрание във Велико Търново да са били подготвени да се разделят на консерватори и на либерали. Та кой от тях е разбирал какво е да си консерватор, какво е да си либерал? Но всичко това идва от европейското влияние. Така обаче е и днес, когато пак ползваме западноевропейския опит. Няма как да си внесем депутати отвън, нашите депутати отговарят на нашата народопсихология.

- Мислите ли, че сега, в тази обстановка, депутатите ни най-после са прозрели в надписа, който е отвън на сградата на парламента, и имат воля за съгласие?

- Изразът „Съединението прави силата“ е европейски девиз - той не произхожда исторически от нашето Съединение. Взет е от белгийския герб. Ние се опитваме да го изпълним със съдържание, но преди да има съгласие, трябва да има помирение, хората да умеят да разговарят и да се изслушват. За съжаление депутатите дори от трибуната на Народното събрание понякога говорят безсмислици, не признават правото на другия да изрази собственото си мнение или ако го чуят, изобщо не го зачитат. Дори не искат да признаят, че има и по-умни от тях. Пъчат се на трибуната, защото ги дават по телевизията и така радват своите роднини. Това обаче не е от полза за народното ни дело.

- Едно време в пленарната зала е имало и образован елит, и неграмотни селяни, сега партиите уж винаги избират най-добрите си кадри, но все нещо не става. Защо?

- Вярно е, че преди е имало и образовани, и неграмотни. Но селяните тогава са били природно интелигентни и са слушали по-грамотните и по-знаещите от тях. А сега от неграмотници човек не може да вземе думата. Днес дори не е престижно да си народен представител. Някога хората са ги знаели по места, а сега дори не знаят имената им.

- Въпреки това не можем да кажем, акад. Марков, че тогава всичко е било най-прекрасно, а сега е мерзко и отблъскващо.

- Съгласен съм, тогава е имало не едно или две политически убийства, по наше време ние слава Богу се разминахме само с едно - на Андрей Луканов. Знаете ли колко лобни места на народни представители има около събранието, особено от периода 1923-1925 г.? И тогава е имало конфликти, имало е и омраза, дори убийства, но е надделял градивният дух да се направи нещо за държавата и за народа, а не само лично да се обогатяват. Атанас Буров е известен банкер, филантроп, влиза в политиката като богат човек. Неговата банка е на площад „Гарибалди“ в столицата. По ирония на съдбата в същата сграда днес е друга една банка - КТБ, символ на най-големия грабеж. Някога хората са работили по друг начин за отечеството. Имали са нещо много важно - морал.

- Защо изчезнаха ораторите, които успяваха да приковат вниманието на залата? Имаше ги в 7-ото Велико народно събрание, но после постепенно намаляваха.

- В едно Народно събрание трябва да има добри оратори. Защото не е важно само какво казваш, но и как. Стефан Стамболов е пословичен, но има един Теодор Теодоров, казвали са му „парламентарния тигър“. Да не забравяме Никола Генадиев, по-късно Никола Петков, във Великото народно събрание през 1990-1991 също имаше личности, интелектуалци, хора на изкуствата. Какви юристи имаше в годините след 1990-а. А те бяха и блестящи оратори. Вижте в последните години до какво падение стигнахме - председател на правната комисия да е Искра Фидосова! Един професор ми каза: „Това е правна немощ, как може?!“ Последният правен мохикан и оратор беше проф. Любен Корнезов. Няма го и колегата Андрей Пантев с неговото дар слово.

- Сега не замениха ли парламентарните оратори с парламентарни остриета?

- Само като ги погледна тези остриета... От БСП е Мая Манолова, а Бойко е пуснал остриета от Дулово - Десислава Атанасова, и от Кърджали - Цвета Караянчева. Ама не може остриетата да не са подготвени. Не е нужно да скачаш на „реплика“ и „дуплика“ и да се заяждаш. Трябва да има политическа култура, да изслушаш внимателно опонента си и после с аргументи спокойно да го обориш. Трябват подготвени хора, а не безлични партийни послушковци. Ядосан съм и по случая „Бат Сали“. Това е подигравка с Народното събрание. Какво ще каже той за енергетиката например?

- От какви скандали трябва да се пазят депутатите?

- Още ме побиват тръпки от скандала, свързан със 70-годишнината от разстрела на Вап­царов, когато Цецка Цачева каза, че няма да отдадат почит със ставане на крака. А стихосбирката на поета „Моторни песни“, която вместо да прочетат, някои изхвърлиха в кошчето за боклук. Това беше безобразие, срамота! Подобни неща не бива да се повтарят, защото рушат устоите и вярата на нацията ни. Та ние отрекохме всичко и всеки - кому е нужно това? Децата ни растат безпаметни и безродни заради подобни срамни сцени.

- Как да научим нашите политици да разсъждават национално, а не индивидуално?

- Националните интереси трябва да се разбират и да се защитават. Толкова е грозно, когато някой падне от власт и отива в Брюксел, където веднага започва да очерня следващото правителство. Стигнахме дотам, че от Брюксел да ни казват какво правителство да има България. Ами дори Тодор Живков не е ходил толкова често в Кремъл! Той отиваше в Москва два пъти в годината, лятото и зимата. Сега при такива мобилни комуникации няма нужда да се прескача толкова често до Брюксел. Представете си само как звучи: „Трябва да отида да чуя какво ще каже нашето политическо семейство за бъдещото ни правителство!“ Ако се оплаква в това семейство, значи топи собствената си държава и вреди на интересите й. Това за съжаление е повсеместна практика.

Твърди се, че в края на 30-те години Франклин Рузвелт е казал за диктатора от Никарагуа генерал Сомоса-баща (Сомоса е нещо като Пиночет - добър диктатор за Вашингтон): „Аз знам, че Сомоса е кучи син, но той е наш кучи син.“ И сега е същото: „Абе знам, че той е еди-какъв си, но е от нашето политическо семейство.“

- Какъв съвет бихте дали на депутатите, ако ви поискат?

- Стефан Данаилов отново ще е човекът, който ще удари парламентарния звънец. Бих ги посъветвал да чуят какво ще им каже доайенът, който е преживял немалко в политиката. Добре е народните представители да помнят винаги кой ги е изпратил в сградата на съгласието. Да не ги обзема наркотикът на властта, да не се пристрастяват. Аз не вярвам в разкази за зомбита, но на жълтите павета, където е парламентът, преди Освобождението там са били турските гробища на София. Понякога имам чувството, че са обладани от негативна енергия... Дори се пошегувах, когато искаха да се върнат вакъфските имоти, и казах на главния мюфтия: „Само не искайте Народното събрание.“ Но да не изпадаме в такива фантазии и да не влизаме в разни психотрилъри.

- За българите казват, че сме търпеливи, но докога?

- Тъпрението е добро качество, но то може да бъде и лошо. Освен това има и предел. Ние сме го доказали като народ, че избухне ли гневът, тогава разумът изчезва.
Самозапалванията, на които обществото ни беше свидетел, бяха от отчаяние. А отчаянието е не само тъжно, то е и страшно. Хората не бива да се отчайват. Затова трябва политиците да се хванат за ръце, да стиснат зъби и да работят в съгласие. Ако не го направят, ще отговарят пред съда на историята. Късата памет е много опасна.